ПРИВЕТ
Той светна фенерчето. Готвачът също чу тропането и очите му се ококориха като пържени яйца. Скованите пръсти на капитана опипом намериха гаечния ключ и слабо го блъснаха в стената. После отново, по-силно.
Отговорът последва незабавно.
ДРЪПНЕТЕ СЕ
Лесно е да се каже, помисли си капитанът. Каза на готвача да се дръпне от преградата, след което се претърколи от койката. Запълзя по пода и завика на останалите да се размърдат. Опря гръб на едно шкафче и зачака сякаш цяла вечност, без да е сигурен какво точно чака.
Остин изпълзя в „Минога“.
— Мисията е изпълнена.
— Пускам отварачката за консерви — каза Дзавала и натисна копчето. Режещите лазери проникнаха през петте сантиметра стомана с лекота, с която нож разрязва портокал. Единият от мониторите показа завършването на пробиването и ослепителните червени лъчи. Лазерите автоматично се изключиха.
Петерсен гледаше как бледорозовият кръг става червен. Усети блажена топлина по лицето си. Чу се глухо дрънчене — част от корпуса падна в помещението. Той закри очи от ярката светлина.
Спасителният тунел бе изпълнен с пара, краищата на отвора бяха още горещи. Остин избута специално направената стълба през ръба и подаде глава през дупката.
— Господата да са поръчвали такси?
Въпреки приповдигнатия си тон се запита дали не е закъснял. Никога не бе виждал такава окаяна тайфа. Извика капитан Петерсен и едно покрито с грес привидение изпълзя напред.
— Аз съм капитанът — изграчи то. — Кой сте вие?
Остин изпълзя в кораба и му помогна да се изправи.
— Официалната част ще трябва да почака. Моля, всички, които могат да се движат, да изпълзят в дупката.
Остин метна няколко мокри одеяла върху ръба на отвора и помогна на онези, които не можеха да се справят със собствени сили. Петерсен насмалко не припадна, докато се опитваше да пропълзи в подводницата. Остин го изблъска вътре, после пропълзя след него. Докато минаваше през люка, видя теч на мястото, където Дзавала бе сложил набързо кръпката.
Бързо затвори люка. Дзавала бе оставил управлението на автопилот и дърпаше спасените през люка. Беше истинско чудо, че моряците все още бяха живи. Колкото и да бе поразително, някои успяха да пропълзят сами.
В пътническото отделение имаше две сгъваеми пейки, разделени от тясна пътека. Оцелелите се наблъскаха в него като сардели.
— Извинете за липсата на първа класа — каза Остин.
— Ще го преживеем — отвърна капитанът. — Все пак е по-добре от допреди малко.
Кърт се вмъкна в кабината и каза:
— Имаме малък теч при уплътнението.
Дзавала посочи мигащата светлина на компютърния модел на подводницата.
— Повече от малък. Пръстенът гръмна като спукана гума секунда след като затворихме люка.
Прибра телескопичната спасителна тръба и отдели подводницата от крайцера. Прожекторите осветиха кръглата дупка на изрязания от лазерите спасителен отвор. Електромоторите на баластните помпи се задействаха с тихо бръмчене — с изключение на предната дясна, откъдето се разнесе звук като от паднала в шахта за боклук вилица. В единия от резервоарите все още имаше вода и нарушаваше равновесието на подводницата. Останалите се пълнеха със сгъстен въздух.
„Морска минога“ действаше като всяка друга подводница — пълнеше резервоарите с вода при потапяне и с въздух, когато трябваше да изплава. Компютърът се опита да компенсира, като включи вертикалните перки на по-високи обороти. Подводницата наклони нос и през отдушниците се разнесе миризмата на нагорещен метал. Дзавала отново напълни резервоарите с вода и „Морска минога“ застана повече или по-малко хоризонтално.
Остин се взираше в уредите. На аварийната диаграма примигваше светлина. Той направи справка с централния компютър. Системата показа, че предупредителната светлина е предизвикана от механичен проблем — от онези, които са обичайни за новото оборудване и би трябвало да могат да се отстранят сравнително лесно. Това обаче не беше изпитание — намираха се дълбоко под водата. Запримигва друга светлина, този път червена.
— И двата предни мотора са свършили — каза Остин. — По-добре използвай резервните помпи.
— Това бяха резервните помпи — отвърна Дзавала.
— Да ти имам подсигурените системи. Какъв е проблемът?
— Веднага щях да ти кажа, ако това чудо бе окачено във въздуха.
— Не виждам никакви сервизи наоколо, пък и съм си забравил кредитната карта.
— Баща ми казваше: „Достатъчна е една пръчка динамит, за да размърдаш заинатилото се магаре“.
В НАМПД Остин имаше заслужената репутация на човек, проявяващ изумителен инат пред лицето на опасността. Повечето предпочитаха благоразумно да зарежат всичко и да си спасяват задниците от надвисналата катастрофа; Остин обаче я посрещаше най-невъзмутимо. Фактът, че все още дишаше и бе жив, говореше, че притежава забележителна комбинация от изобретателност и късмет. Онези, на които им се бе налагало да преминават през различни несгоди с него, намираха находчивостта му плашеща. Остин винаги пренебрегваше възраженията им. А сега Джо му го връщаше със собствените му камъни. Остин сви устни в кисела усмивка, сплете пръсти на тила си и се облегна в седалката.
— Нямаше да си толкова спокоен, ако не разполагаше с някакъв план.
Дзавала му намигна и свали ключа, който висеше на верижка на шията му. Отвори един малък капак в центъра на конзолата и пъхна ключа.
— Когато го завъртя това нещо и щракна превключвателчето до него, ще задействам третата подсигурителна система. Експлозивите ще изпразнят всички резервоари и поемаме нагоре. Хитро, нали?
— Не и ако ни се изпречи „Тор“, когато излетим от водата. Ще потопим и кораба, и себе си.
— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, натисни ей онова копче. Изпраща на повърхността предупредителна шамандура. Фойерверки, пищялки — пълна програма.
Остин натисна копчето. Чу се приглушено съскане и шамандурата се понесе нагоре. Той извика на моряците да се държат здраво.
Дзавала вдигна палци и се ухили като хлапак.
— Излитаме!
Завъртя ключа и всички се вкопчиха кой, в каквото намери. Единственият звук, който последва, бяха ругатните на Дзавала на испански.
— Проклетата джаджа не действа — каза той с тъпа усмивка.
— Да видим дали ще успея да обобщя. Намираме се на дълбочина деветдесет метра, претоварени сме, подводницата е пълна с полумъртви моряци и паникбутонът не работи.
— Винаги те е бивало в сбитите описания, Кърт.
— Благодаря. Да продължа. Имаме два пълни резервоара отпред и два празни отзад, което означава неутрална плавателност. Сещаш ли се за някакъв начин да направим „Миногата“ по-лека?
— Мога да изхвърля свързващата тръба. Ще стигнем до повърхността, но няма да е особено приятно.
— Не виждам да имаме много голям избор. Ще кажа на пътниците да се държат.
Повтори на моряците да се държат здраво, закопча се на мястото си и даде сигнал. Дзавала сключи пръсти и изхвърли спасителната тръба. Беше направена да се отделя като предпазна мярка в случай, че се наложи бързо да се махнат от мястото на корабокрушението. Чу се приглушен тътен, подводницата се разтресе, издигна се една стъпка, метър, после няколко метра. Отначало се движеха мъчително бавно, но колкото повече се издигаха, толкова повече набираха скорост.
„Морска минога“ излетя от морето с кърмата нагоре и се стовари обратно във фонтан от бяла пяна. Запремята се като зар в ръката на комарджия. Предупредени от шамандурата и звуковите и светлинни сигнали, лодките се хвърлиха напред и екипажите им закрепиха понтони, които стабилизираха подводницата.
След минути „Морска минога“ бе на палубата. Медицинският персонал се втурна напред веднага щом отвориха люка. Оцелелите бяха измъкнати, качени на носилки и натоварени в чакащите хеликоптери, които щяха да ги откарат до болница на сушата. Когато Остин и Дзавала излязоха от подводницата, палубата бе почти опразнена, с изключение на неколцина членове на екипажа, които приближиха да ги поздравят и побързаха да се махнат.
Дзавала огледа опустялата палуба.
— И без духов оркестър?
— Героизмът е награда сам по себе си — поучително отбеляза Остин. — Все пак не бих отказал една текила, стига да има кой да ми я предложи.
— Ама че съвпадение! По някаква случайност съм скътал една бутилка синьо агаве. Първокласна работа.
— Май ще се наложи да отложим празненството. Идва господин Бекер.
Датският бюрократ крачеше към тях по палубата с грейнало от щастие лице. Разтърси енергично ръцете им, затупа ги по гърбовете и ги обсипа с възторжени хвалби.
— Господа, благодаря ви — задъхано редеше той. — Дания ви благодари. Светът ви благодари!
— Удоволствието е изцяло наше — отвърна Остин. — Благодарим за възможността да изпробваме „Морска минога“ в реални условия. Руският хеликоптер е в базата на НАТО заедно с транспортните самолети. Ще им се обадим и ще потеглим след няколко часа.
На лицето на Бекер се появи обичайното кисело делово изражение.
— Господин Дзавала е свободен, но се боя, че на вас ще ви се наложи да забавите пътуването си. Образувана е специална следствена комисия за разглеждане на инцидента. Изслушванията ще се проведат утре в Торсхавн. Искат да чуят и вашите показания.
— Не разбирам с какво мога да бъда от полза. Не съм видял самото потъване.
— Да, но се спуснахте два пъти до „Ериксон“. Можете да опишете подробно повредите. Това би ни помогнало. — Бекер долови съмнението в очите на Остин и продължи: — Боя се, че се налага да настоя да бъдете наш гост на островите до приключването на изслушването. Горе главата. Американското посолство е уведомено за молбата ни и ще я предаде на НАМПД. Вече уредих да ви настанят. Всъщност ще сме в един хотел. Островите са много красиви, а и ще се забавите само ден-два.
— За мен няма проблем, Кърт — каза Дзавала. — Ще върна „Минога“ до „Бийб“ и ще почна тестовете.
Очите на Остин проблеснаха гневно. Не обичаше разни надути търтеи бюрократи да му казват какво да прави. Изобщо не се постара да прикрие раздразнението си.
— По всичко личи, че ще бъда ваш гост, господин Бекер — каза той и се обърна към Дзавала. — Май ще отложим празненството. Ще се обадя в базата на НАТО да задвижат нещата.
Скоро въздухът се изпълни с рева на двигателите на огромния руски хеликоптер, който натовари „Морска минога“. Дзавала се качи в хеликоптера на НАМПД и последва подводницата към базата, където щяха да я натоварят в транспортния самолет.
— Има и още нещо — каза Бекер. — Бих искал да оставите забележителния си костюм на борда в случай, че на комисията й потрябват допълнителни сведения. Ако ли не, с удоволствие ще ви го изпратим, където посочите.
— Искате да се гмуркам отново ли?
— Може би. Разбира се, първо трябва да се консултирам с началниците си.
— Разбира се — повтори Остин. Беше прекалено уморен, за да възразява.
Капитанът дойде и съобщи, че катерът е готов да ги откара до сушата. Остин не изгаряше от желание да прекарва повече време от необходимото в компанията на датския бюрократ и каза:
— Ако нямате нищо против, ще сляза на сушата утре. Капитан Ларсен иска да ми покаже някои от резултатите от проучванията на китовете.
Капитанът видя отчаянието в очите му и продължи играта.
— О, да, както казах, ще ви е много интересно. Ще изпратя господин Остин утре сутринта, господин Бекер.
— Както желаете. — Бекер сви рамене. — Лично аз изкарах достатъчно време в морето. Май ще ми стигне и за следващия живот.
Остин проследи как катерът потегля към брега и се обърна към капитана.
— Благодаря, че ме избавихте от господина.
Ларсен въздъхна тежко.
— Е, и от бюрократи като Бекер има полза.
— Също като от бактериите в стомасите ни — изсумтя Остин.
Капитанът се разсмя и го тупна по рамото.
— Мисля, че е време да полеем успеха ви.
— Мисля, че сте прав — съгласи се Остин.
7
Остин бе посрещнат на борда на изследователския кораб като ВИП персона. След питието в каютата на капитана имаше превъзходна вечеря, а след това разгледаха невероятните подводни снимки, направени при изучаването на китовете. Настаниха го в удобна каюта и спа като пън, а на сутринта отиде да се сбогува с капитан Ларсен.
Капитанът като че ли съжаляваше, че си тръгва.
— Ще останем тук няколко дни и ще проучваме крайцера — каза той. — Уведомете ме, ако мога да направя нещо за вас или за НАМПД.
Стиснаха си ръцете и Остин се качи в катера за краткото пътуване до Западното пристанище. Закрачи по калдъръма на кея покрай рибарските лодки, щастлив да усети под краката си твърда земя след прекараните на и под вода седмици. Главният град на Фарьорските острови се наричаше Торсхавн — Пристанището на Тор. Бе наречен на най-могъщия скандинавски бог. Въпреки гръмовното си име Торсхавн се оказа тихо градче, разположено между две оживени пристанища.
Искаше му се да поскита по тесните улички между разноцветните стари къщи, но един поглед към часовника го подсети, че е по-добре да се размърда, ако иска да стигне навреме за изслушването. Остави багажа си в хотелската стая, която му бе резервирана от Бекер, и си помисли, че няма да остане на островите повече от ден-два — смяташе да си тръгне, независимо от мнението на чиновника. На излизане от хотела поръча на рецепцията да му запазят полет до Копенхаген след два дни.
Оказа се, че мястото, където трябва да отиде, е съвсем наблизо, на площад „Валиго“ в центъра на града. След няколко минути той стоеше пред внушителна сграда от XIX век, построена от тъмни базалтови блокове. Плочата при входа обясняваше, че това е Раохус, сградата на кметството. Той мислено се стегна за предстоящото изпитание. Като служител на федерална агенция добре си даваше сметка за рисковете от плаване в правителствени води. Изведнъж осъзна, че спасяването на хората от „Лейф Ериксон“ може да се окаже най-лесната част от цялата авантюра тук.
Човекът на рецепцията му обясни как да стигне до залата за изслушването. Остин тръгна по коридора към една охранявана от як полицай врата и се представи. Полицаят му каза да изчака и се вмъкна в стаята. Миг по-късно се появи с Бекер. Чиновникът го хвана под ръка и го поведе по-далеч от вратата.
— Радвам се да ви видя, господин Остин. — Хвърли поглед към полицая и сниши глас. — Въпросът е особено деликатен. Известно ли ви е нещо за правителството на Фарьорските острови?
— Само че е свързано с Дания. Без никакви подробности.
— Правилно. Островите са част от Кралство Дания, но от 1948 година имат собствено управление. На практика са независими и дори имат свой собствен език. Когато обаче се появят финансови проблеми, изобщо не се колебаят да искат пари от Копенхаген — каза чиновникът с едва доловима усмивка. — Инцидентът стана в местни води, но в него е участвал датски военен кораб.
— Което означава, че SOS няма да спечели кой знае каква популярност в Дания.
Бекер пренебрегна коментара му.
— Просто изяснявам позицията си. Онези умопобъркани трябва да бъдат обесени, задето потопиха наш кораб. Но все пак съм реалист. Целият злополучен инцидент изобщо нямаше да се случи, ако не беше магарешкият инат на островитяните да запазят обичаите си.
— Имате предвид лова на китове ли?
— Няма да коментирам моралността на китоловството.
Мнозина в Дания го смятат за варварство. Икономическите съображения са много по-важни. Компаниите, готови да купуват местната риба или да търсят нефт, не искат общественото мнение да реши, че имат вземане-даване с убийци на китове. Когато местните не могат да си платят сметките, Копенхаген трябва да отвори кесията си.
— Много удобна независимост.
Бекер отново се усмихна.
— Датското правителство желае да реши случая колкото се може по-бързо и по-тихо, без да привлича международно внимание. Не искаме онези типове от SOS да излязат храбри мъченици, действали решително в защита на безпомощните животни.