В хотела извади картата от цифровия апарат, пъхна я в лаптопа и зареди подводните снимки. Разглежда висококачествените изображения, докато не ги запечата в паметта си, после се обади на Тери и я помоли да се видят в същото кафене. Отиде по-рано и когато тя пристигна, вече беше приготвил компютъра.
— Добри ли са новините, или лоши? — попита тя, докато сядаше.
— И от двете. — Остин побутна лаптопа към нея. — Реших една загадка, но се натъкнах на друга.
Тя впери поглед в екрана.
— И какво точно е това пред очите ми?
— Мисля, че е някакъв механизъм за преодоляване или заобикаляне на уредите за управление на мостика.
— Сигурен ли си?
— До голяма степен.
Прехвърли няколко изображения, показващи под различен ъгъл запоените за корпуса кутии.
— Може би под тях се намират лостове, способни да управляват руля или да го застопорят. Виж тук. Електрическата връзка минава нагоре до приемник над ватерлинията. Някой би могъл да управлява кораба от разстояние.
— Прилича на поднос… — Тери се намръщи.
Остин бръкна в джоба си, измъкна пластмасовия диск и го тупна на масата.
— На подноса обаче няма чай и бисквитки. Това е антена, която може да се използва за приемане на сигнали.
Тери хвърли поглед към екрана, взе диска и го заразглежда.
— Това може да обясни проблемите на Маркъс с управлението. Ами неподдаващите се на изключване двигатели?
— Тук ме хващаш натясно — отвърна Остин. — Ако можеш да се вмъкнеш в трюма и да обърнеш машинното наопаки, може и да намериш механизъм, който би позволил дистанционно контролиране на скоростта на кораба.
— Познавам целия екипаж на „Морски страж“. Всички са абсолютно лоялни. — Тери вдигна предизвикателно брадичка, сякаш очакваше възражения. — Никой не би извършил такъв саботаж.
— Да съм обвинявал някого?
— Извинявай — каза тя. — Всъщност нищо чудно да е замесен някой от екипажа.
— Не е задължително. Ще задам въпроса, който задават на летищата. Някой друг да ви е приготвял багажа или да сте го оставяли без надзор?
— Значи наистина мислиш, че външен човек би могъл да саботира кораба.
Остин кимна.
— Намерих проводник, водещ до вътрешността — вероятно е получавал захранване от самия кораб. За да го постави, някой би трябвало да е успял да влезе в кораба.
Тя се поколеба.
— Всъщност наскоро правиха малък ремонт на двигателите. Корабът беше на сух док четири дни на Шетландските острови.
— Кой извърши ремонта?
— Маркъс сигурно знае. Ще го питам.
— Може да се окаже важно. — Остин потупа екрана. — Това вероятно е картата на Райън за излизане от затвора. Съветвам те да се свържеш с един тип в моя хотел — казва се Бекер. Май играе някакви задкулисни мръсни игрички от страна на датските военноморски сили. Може и да е в състояние да помогне.
— Не разбирам. Защо им е на датчаните да помагат на Маркъс след всички отвратителни неща, които наговориха за него?
— Това е за публична консумация. Всъщност им се иска да изритат Райън по-надалеч от Фарьорските острови и да се уверят, че повече кракът му няма да стъпи тук. Не искат отново да става център на внимание, защото това може да подплаши компаниите, които смятат да инвестират на островите. Съжалявам, ако това обърква мъченическите му планове.
— Няма да отрека, че Маркъс се надяваше всичко това да стане причина за ликуване.
— Стратегията не е ли малко рискована? Ако натисне датчаните прекалено силно, може да ги принуди да го осъдят и да го тикнат в затвора. Не ми прилича на луда глава.
— Изобщо не е луда глава, но въпреки това ще поеме всеки пресметнат риск, ако реши, че залогът си заслужава. В конкретния случай би преценил вероятността да се окаже зад решетките срещу спирането на убийствата на китове.
Остин извади картата от компютъра и я подаде на Тери.
— Кажи на Бекер, че съм готов да свидетелствам и да потвърдя, че аз съм направил снимките. Ще проверя производителя на антената, но е възможно да е била сглобена от различни части — в такъв случай няма да разберем нищо от нея.
— Не зная как да ти се отблагодаря — каза Тери, докато ставаше.
— Обичайната ми тарифа е приемане на покана за вечеря.
— За мен ще е повече от удоволствие… — Тя спря и погледна някъде над рамото му. — Познаваш ли онзи човек? От известно време не откъсва очи от теб.
Остин се обърна. Един оплешивяващ мъж с малко конска челюст, на възраст около шейсетте, тъкмо идваше към масата им.
— Ако не греша, вие сте Кърт Остин от НАМПД — каза високо мъжът.
Остин стана и протегна ръка.
— Професор Йоргенсен, радвам се да ви видя. Не сме се срещали цели три години.
— Всъщност четири, откакто работихме по онзи проект в Юкатан. Каква чудесна изненада! Разбрах от новините за чудодейната спасителна операция, но реших, че вече сте напуснали островите.
Професорът бе висок, с тесни рамене. Буйните кичури около плешивото му теме приличаха на криле на лебед. Говореше английски с оксфордски акцент, което не бе изненадващо — беше учил в прочутия университет.
— Останах да помогна по един проект на госпожица Уелд. — Остин представи Тери. — Това е професор Петер Йоргенсен, един от най-големите специалисти по физиология на рибите на света.
— От устата на Кърт изглежда много по-ефектно, отколкото е в действителност. Просто съм рибешки доктор, така да се каже. Е, госпожице Уелд, какво ви е домъкнало на ръба на цивилизацията?
— Аз съм адвокат. Изучавам датската юридическа система.
— А вие, професоре? — попита Остин. — Някакво изследване ли провеждате тук?
— Да, търсех някои особени феномени — отвърна Йоргенсен, без да сваля очи от Тери. — Може би малко избързвам, но имам чудесно предложение. Какво ще кажете да вечеряме заедно? Така ще мога да ви разкажа с какво точно се занимавам.
— Опасявам се, че двамата с госпожица Уелд имаме други планове.
На лицето на Тери се изписа съжаление.
— О, Кърт, извинявай. С удоволствие ще вечерям с теб, но не днес. Ще съм заета с юридическия въпрос, който обсъждахме.
— Е, сам съм си виновен. — Остин сви рамене. — Май ще прекараме вечерта по мъжки, професоре.
— Превъзходно! Ще ви чакам в ресторанта на хотел „Хания“ към седем, ако ви е удобно. — Йоргенсен се обърна към Тери. — Направо съм разбит, госпожице Уелд. Надявам се да се видим пак. — И й целуна ръка.
— Очарователен е — отбеляза Тери, когато професорът си тръгна. — Много изискан, макар и старомоден.
— Така е — съгласи се Остин. — Но все пак бих предпочел вечеря в твоята компания.
— Наистина съжалявам. Може би когато се видим в Щатите. — Очите й леко помръкнаха. — Мислех си за вероятността „Морски страж“ да е бил управляван отвън. От какво разстояние е възможно да се осъществи това?
— От доста голямо, но който и да го е правил, би трябвало да се е намирал някъде наблизо, за да е сигурен, че корабът отговаря на командите. Някакви идеи?
— Имаше доста кораби с журналисти в района. Дори и един хеликоптер.
— Дистанционното управление може да се осъществи и от морето, и от въздуха. Не е нужно кой знае колко обемисто оборудване. Просто предавател и джойстик, като на видеоигрите. Да приемем, че знаем как, и да поговорим за защо. Кой би извлякъл полза от неутрализирането на Райън?
— Имаш ли свободен ден? Списъкът може да се окаже безкраен. Маркъс си е създал врагове по цял свят.
— Нека като за начало се съсредоточим върху Фарьорските острови.
— Китоловците са на първо място. Страстите са доста разгорещени, но като цяло те са свестни хора, независимо от шантавите им обичаи. Не мога да си ги представя да атакуват военен кораб, изпратен да ги защитава. — Тери се замисли. — Има и друга възможност, но може би е прекалено фантастична, за да се обсъжда сериозно.
— Кажи я все пак.
Тя сбърчи вежди.
— След операцията с лова на китове Маркъс смяташе да се заеме с една рибовъдна ферма, собственост на корпорацията „Океанус“. Пазителите са против рибодобива в големи размери, тъй като вреди на околната среда.
— Някакви подробности за „Океанус“?
— Съвсем малко. Те са международен дистрибутор на морски продукти. Купуваха риба от цял свят, но през последните няколко години се заеха с рибовъдство. Рибарниците им са огромни.
— И смяташ, че може те да са нагласили всичко това?
— Не зная, Кърт. Въпреки че определено разполагат с необходимите ресурси. А може би и с мотив.
— Къде се намира въпросният рибарник?
— Недалеч оттук, в Скаалсхавн. Маркъс смяташе да мине с „Морски страж“ пред рибарника, за да могат журналистите да го снимат. — Тери си погледна часовника. — Което ми напомня… че трябва да тръгвам. Наистина имам доста работа.
Стиснаха си ръцете и си обещаха да се срещнат отново. На излизане Тери му хвърли кокетен поглед през рамо. Това може би бе замислено като окуражаващо, но само го вкисна още повече.
9
Професор Йоргенсен изчака вежливо няколко минути, докато Остин се опитваше да се ориентира из непостижимите дебри на менюто, но накрая не издържа и се наведе над масата.
— Ако искате да опитате местен специалитет, препоръчвам ви пържена кайра или делфийска пържола.
Остин си представи как нагъва бутче от дебелите дребни птички с папагалски клюн и се отказа от кайрата. А пък делфийско… Спря се на скерпикьот — специалитет от овнешко. Още след първата хапка съжали, че не си е поръчал кайра.
— Как е овнешкото? — попита Йоргенсен.
— Още малко и може да съперничи на гьон — отвърна Остин. Дъвчеше усилено.
— Господи, трябваше да ви посъветвам да поръчате варено овнешко, като моето. Скерпикьотът се суши на вятър. Обикновено го приготвят по Коледа и го ядат цяла година. Малко е на възраст, така да се каже. — Лицето му светна при хрумналата му нова мисъл. — Все пак продължителността на живота на островите е доста висока, така че сигурно е здравословно.
Остин с мъка успя да отреже още едно късче и го задъвка. После остави ножа и вилицата и даде почивка на мускулите на челюстта си.
— Какво ви води тук, професоре? Едва ли е храната.
Очите на Йоргенсен проблеснаха развеселено.
— Занимавах се с докладите за намаляващия добив на риба на островите. Истинска мистерия!
— В смисъл?
— Отначало си помислих, че причината за изчезването на рибата е вероятно в замърсяването, но водите около островите са необичайно чисти. Тук не мога да направя кой знае какви анализи, затова утре летя за Копенхаген да пусна пробите през компютъра. Възможно е да има съвсем малки количества химикали, които да обясняват проблема.
— А да имате идея за източника им?
— Странна работа — каза професорът и почеса единия от двата кичура на главата си. — Убеден съм, че проблемът е свързан по някакъв начин с намиращия се наблизо рибарник, но засега не мога да открия някаква видима връзка.
Остин тъкмо поглеждаше овнешкото и се питаше дали не може да си уреди един сандвич, но думите на професора моментално го накараха да застане нащрек.
— Взимали сте проби в района на рибарника?
— Да. На островите има няколко рибовъдни предприятия, които произвеждат пъстърва, сьомга и така нататък. Взех проби от водите около рибарника в Скаалсхавн, на няколко часа път нагоре от Торсхавн към Сундини — дългият пролив, който разделя Стрьомьо от Йостурьо. Навремето там имаше китоловна станция. Рибарникът е собственост на една голяма корпорация.
— „Океанус“? — наслуки предположи Остин.
— Да. Чували сте за нея, така ли?
— Съвсем наскоро. Доколкото разбирам, професоре, рибата около рибарника е по-малко, отколкото би трябвало.
— Точно така — намръщено отвърна Йоргенсен. — Същинска загадка.
— Чувал съм, че рибарниците може да са вредни за околната среда.
— Така е. Отходните продукти може да са токсични. Слагат в храната на рибата специални химически препарати, за да расте по-бързо, но от „Океанус“ твърдят, че разполагат с най-модерните пречиствателни станции. Засега не съм открил данни, които да оборят твърдението им.
— Посетихте ли самия рибарник?
Йоргенсен се усмихна — усмивката му приличаше на озъбване.
— Посетители не се допускат. Рибарникът се охранява по-строго и от съкровищница. Успях да говоря с човек от адвокатската кантора, която представлява компанията в Дания. Той ме увери, че в рибарника не се използват никакви химикали и че е оборудван с най-добрите пречиствателни инсталации. Като истински скептик, наех една хижа недалеч от рибарника и минах с лодка колкото бе възможно по-близо до него, за да взема пробите. Както казах, утре пътувам за Копенхаген, но ако вие с приятелката ви пожелаете, спокойно можете да отседнете в хижата. Много е приятно.
— Благодаря, професоре. За съжаление, госпожица Уелд е заета през следващите няколко дни.
— Е, това наистина е жалко.
Остин разсеяно кимна. Бе заинтригуван от споменаването на силната охрана на рибарника. Докато за друг това би изглеждало като препятствие, за Остин бе покана да провери връзката между „Океанус“ и фаталния сблъсък между кораба на SOS и крайцера.
— Но все пак бих приел предложението ви. Иска ми се да видя колкото се може повече от островите, преди да си тръгна.
— Чудесно! Останете, колкото искате. Островите наистина са чудесни. Ще предупредя собственика, че ще отидете. Казва се Гунар Йепсен и живее в къщата зад хижата. Можете да използвате колата, която наех. Покрай хижата минава корабче… с две думи, няма да скучаете. По скалите има страшно много птичи колонии, местността е чудесна за разходки, а има и много интересни археологически останки.
Остин се усмихна.
— Убеден съм, че няма да скучая.
След вечерята пиха по едно питие в бара и се сбогуваха с уговорката да се видят в Копенхаген. Професорът щеше да пренощува при свой приятел и да отпътува още в зори. Остин се качи в стаята си. Искаше на следващия ден да се задейства от рано сутринта. Отиде до прозореца, известно време замислено съзерцава притихналия град и пристанището, след това измъкна клетъчния си телефон и набра един номер.
Гамей Морган-Траут седеше в кабинета си в централата на НАМПД във Вашингтон и се взираше напрегнато в монитора. Телефонът иззвъня. Без да отмести поглед, тя вдигна слушалката и измърмори разсеяно: „Ало“. Щом чу гласа на Остин, на лицето й цъфна ослепителна усмивка — беше уникална с характерния процеп между предните й зъби.
— Кърт! — възкликна тя. — Радвам се да те чуя!
— И аз теб. Как вървят нещата в НАМПД?
Без да престава да се усмихва, Гамей отметна кичур тъмночервена коса от челото си.
— Откакто ви няма с Джо, тъпчем на едно място. Чета някакво резюме за изследването върху нервите на краставата риба, които можели да помогнат за проблеми с вестибуларния апарат у хората. Пол прави компютърен модел на Яванската падина. А бе — ужас. Много ни липсвате с Джо. Сигурно онази рискована спасителна операция ви е отегчила до смърт.
Компютърът на Пол Траут бе долепен до този на жена му. Траут се взираше в екрана, застанал в типичната си поза — с приведена глава, отчасти замислен, отчасти за да компенсира двуметровата си височина. Светлокестенявата му коса бе сресана на път по средата по модата от времето на джаза и пригладена назад при слепоочията. Както винаги, бе облечен безупречно — лек маслиненозелен италиански костюм и подходяща по цвят папийонка. Вдигна лешниковите си очи, сякаш поглеждаше над очила, макар да носеше контактни лещи, и каза:
— Попитай безстрашния ни вожд кога се връща, ако обичаш. Централата на НАМПД е тиха като гробница, откакто двамата с Джо станаха знаменитости.
Остин го чу и отвърна високо:
— Кажи на Пол, че ще ме види зад бюрото ми след няколко дни. Джо ще пристигне по-късно тази седмица, след като приключи с изпитанията на последната си играчка. Исках да ви уведомя къде ще съм. Утре отивам в едно малко крайбрежно селце на Фарьорските острови, казва се Скаалсхавн.