Данъчният инспектор провери внимателно данните в счетоводството на Марио и трябваше да признае, че всичко беше точно. Нещо повече, Марио Гамботи плащаше навреме всичките си задължения. Господин Картрайт нито за миг не се съмняваше, че господин Гамботи крие голяма част от дохода си, но как? Нещо беше пропуснал. Една нощ скочи от сън и се провикна, с което събуди жена си:
— „Не приемаме плащане с кредитни карти“.
На следващата сутрин Картрайт провери отново счетоводните документи. Беше прав. Нямаше никакви постъпления от кредитни карти. Макар всички чекове да бяха правилно осчетоводени и парите изтеглени от сметките на клиентите, като си помислиш, че няма постъпления от кредитни карти, малкото количество декларирани приходи изглеждаха напълно непропорционални спрямо общия оборот.
Нямаше нужда някой да казва на господин Картрайт, че началниците му не биха дали разрешение да губи толкова много време за обеди „При Марио“, за да разреши загадката как успява италианецът да спести такива суми. Господин Бюканан, прекият му началник, се съгласи с известна неохота да отпусне на Денис аванс от 200 лири, за да се опита да разбере отвътре какво става всъщност. Не забрави да го предупреди, че всяко изразходвано пени трябва да бъде отчетено. Даде съгласието си единствено защото Денис съумя да го убеди, че ако успее да събере достатъчно доказателства, за да пъхне господин Гамботи зад решетките, огромен брой ресторанти ще се почувстват задължени да започнат да декларират своите приходи.
Господин Картрайт бе много изненадан, когато установи, че му е необходим близо месец, докато успее да си запази маса в „При Марио“ след неколкократни позвънявания, и то от дома си. Помоли жена си Дорис да го придружи, за да изглежда по-малко подозрително. Така нямаше да се налага да седи сам на маса и да си води бележки. Началникът му се съгласи, при условие че покрие консумацията на жена си с лични средства.
— И през ум не ми е минавало, че ще бъде другояче — увери го Денис.
Денис поръча супа от тоскански боб и гночи7, надяваше се с отпуснатите пари да може да посети ресторанта още веднъж, и не изпускаше от поглед собственика, който обикаляше между масите, спираше да побъбри с клиентите и да откликне и на най-странните им капризи. Съпругата му нямаше как да не забележи, че той е разсеян, но реши да си мълчи. В края на краищата благоверният й не я извеждаше толкова често на обяд извън рождения й ден.
Господин Картрайт си повтори няколко пъти, за да запомни, че в ресторанта има трийсет и девет маси с около сто и четирийсет места (преброи ги два пъти). Докато отпиваше от кафето си, му направи впечатление, че Марио нареди да се сменят покривките и приборите на няколко от масите. С изумление наблюдаваше с каква скорост тримата келнери свършиха всичко и след няколко секунди на същите маси сякаш никога не беше сядал човек.
Ако искаш да пречукаш някого — сподели с мен един ден Карл, — не го прави в Англия.
— Защо? — попитах невинно.
— Шансовете ти да се измъкнеш са много малко — предупреди ме моят колега по затвор, докато обикаляхме карето за разходка. — Много повече възможности имаш в Русия.
— Ще гледам да не го забравя — уверих го аз.
— Познавам един твой сънародник — продължи Карл, — който се измъкна, но плати известна цена.
„Другаруване“ се наричат ония 45 минути, през които те пускат от килията ти. Ако искаш, можеш да ги прекараш на приземния етаж в помещение с размерите на баскетболно игрище, където да си побъбриш, да поиграеш тенис на маса, да гледаш телевизия, или да излезеш да се разходиш на чист въздух на двора — пространство с големината на футболно игрище. Макар да бе опасано със седемметров зид и бодлива тел отгоре и единственото, което можеш да видиш, е небето, за мен тази разходка бе най-прекрасният момент от деня.
Докато лежах в затвора „Белмарш“, място за задържане със строг режим от категория А в югоизточната част на Лондон, бях заключен в килията си по двайсет и три часа в денонощието (опитайте се да си го представите само). Пускат ви колкото да си вземете обяда (пет минути), който изяждате обратно в килията. След пет часа отивате да си вземете вечерята (нови пет минути), тогава ви връчват и пластмасова торба със закуската за следващия ден, за да не се налага да ви пускат и на другата сутрин. Единственото друго многоочаквано излизане навън е за „другаруването“, което поради липса на достатъчно персонал (а това се случваше поне два пъти седмично) може и да бъде отменено.