Соломоново решение - Джеффри Арчер 6 стр.

Винаги използвах тези 45 минути за интензивно ходене. На първо място имах нужда от движение, навън всяка седмица по пет дни посещавах гимнастически салон, но само двама от останалите затворници си правеха труда да се присъединят към мен. И второ, малко от тях успяваха да поддържат моето темпо. Може би единствено Карл.

Карл беше руснак, родом от онзи красив град Санкт Петербург. Той беше поръчков убиец, наскоро осъден за убийството на негов сънародник, опитал се да се отскубне от ноктите на мафията в собствената му страна. Обикновено накълцвал жертвите си на малки парченца, които след това натъпквал в пещ за горене на смет. Между другото, хонорарът му, в случай че имате нужда от неговите услуги, е пет хиляди лири.

Карл беше истинска мечка, близо метър и осемдесет, як и мускулест като тежкоатлет. Беше покрит с татуировки и не спираше да говори. Не рискувах да го прекъсна. Като повечето затворници Карл не говореше за собствените си прегрешения. Златно правило в затвора е, ако ви се случи да попаднете там, да не питаш защо човекът срещу теб е зад решетките, освен ако той сам не поиска да сподели. Карл ми разказа историята на един англичанин, с когото случайно се запознал, докато самият той работел като шофьор при един от руските министри.

Килиите ни бяха в различни корпуси на затвора и се срещахме единствено за „другаруването“. Наложи се да обиколим много пъти двора, докато успея да измъкна от него историята на Ричард Барнзли.

„Не пийте вода от чешмата“. Ричард Барнзли съзерцаваше надписа върху малката картичка, закачена над умивалника в стаята си. Предупреждение, което обикновено не очакваш да срещнеш в петзвезден хотел, освен ако, естествено, не си в Санкт Петербург. До надписа бяха оставени две бутилки вода „Евиан“. Докато се разхождаше след това в просторната стая, той видя върху нощните шкафчета от двете страни на огромното легло по една бутилка и още две на масата до прозореца. Управата на хотела очевидно не искаше да рискува.

Дик долетя в Санкт Петербург, за да сключи сделка с руснаците. Компанията му бе спечелила търг за построяване на тръбопровод от Урал до Червено море и бе участвала в надпреварата за спечелването на проекта с още няколко ползващи се с уважение компании. Фирмата на Дик спечели след известни затруднения, които отпаднаха веднага щом той успя да убеди Анатолий Ченков, министър на енергетиката и личен приятел на президента, че гарантирано ще получава до два милиона долара на година до края на живота си — за руснаците няма друга валута, освен долара и смъртта, — стига парите да се преведат в едни особени сметки.

Преди да основе своята собствена компания, „Барнзли Констръкшън“, той бе натрупал достатъчно опит в Нигерия за компанията „Бечтел“, в Бразилия за „Макалпин“ и в Саудитска Арабия за „Хановер“, така че бе научил няколко трика за подкупите. Повечето международни компании прилагаха тази практика като друга форма на данъчно облагане и правеха необходимото винаги когато заявяваха участието си в търгове. Номерът е да знаеш как и колко да предложиш на министъра и колко да разпределиш на помощниците му.

С Анатолий Ченков, избран лично от Путин, се преговаряше трудно, все пак в предишния режим е бил майор от КГБ. Но когато се стигна до откриване на сметка в швейцарска банка, се оказа, че е пълен новак. И Дик побърза да се възползва от това. Ченков не беше пътувал зад граница, преди да стане член на Политбюро. По време на посещението му в Лондон за официални търговски преговори Дик го заведе със самолет до Женева за почивните дни. Откри на негово име сметка в „Пикет и Ко“ и вложи веднага 100000 долара — малка стръв, но пък такава сума човекът не беше получавал през целия си досегашен живот. Тя щеше да играе ролята на „пъпна връв“ през останалите девет месеца, докато бъде подписан договорът, и тогава Дик щеше да намери начин да се оттегли от този ангажимент.

* * *

Дик се прибра в хотела си сутринта след последната си среща с министъра, с когото се виждаше в продължения на цялата предходна седмица — понякога публично и по-често насаме. Същото важеше и за срещите им в Лондон. Никой от тях не вярваше на другия. Дик не беше спокоен с човек, готов да приеме подкуп, защото винаги съществуваше риск някой друг да му предложи малко по-висок процент. Този път обаче бе малко по-спокоен, защото усети, че и двамата правят своето пенсионно вложение.

Ето защо побърза да закрепи връзката с още няколко допълнителни бонуса, които Ченков прие без колебание. На летище „Хийтроу“ ролс-ройс посрещаше руснака и го отвеждаше до „Савой“. Настаняваха го в стая с изглед към реката, а всяка вечер с постоянството на сутрешен вестник пристигаше по някое хубаво момиче. Руснакът предпочиташе да получава по два — един сериозен всекидневник и един таблоид.

Когато Дик напусна след половин час хотела в Санкт Петербург, беемвето на министъра го чакаше пред входа, за да го закара до летището. При отварянето на вратата, за да се настани на задната седалка, с изненада установи, че вътре го чака Ченков. Бяха се разделили само преди час след сутрешната си среща.

— Проблем ли има, Анатолий? — тревожно попита англичанинът.

— Напротив — успокои го Ченков. — Преди малко ми се обадиха от Кремъл и реших, че е по-добре да ти го кажа лично, разговорът не е дори за моя кабинет. Президентът ще бъде в Санкт Петербург на шестнайсети май и даде да се разбере, че иска да присъства на церемонията при подписването на договора.

— Което значи, че имаме само три седмици, докато подготвим окончателния вариант.

— Тази сутрин ти ме увери, че остава да се изчистят някакви малки подробности. — Министърът извади първата си пура за деня и замълча, докато я запали. — И така, скъпи приятелю, очаквам да те видя отново в Санкт Петербург след три седмици. — Репликата прозвуча свойски, но истината е, че трябваше да минат близо три години, преди двамата мъже да достигнат това ниво в отношенията, и ето че оставаха само три седмици, докато действията им се увенчаят с успех.

Дик замълча, защото мозъкът му активно работеше по посока на това какво още трябваше да направи със слизането си на летище „Хийтроу“.

— Какво възнамеряваш да предприемеш, след като подпишем договора? — попита Ченков и наруши мислите му.

— Да участвам в търг за почистването на града, защото е ясно, че който получи тази концесия, ще направи много пари.

Министърът сбърчи чело.

— Никога не повдигай този въпрос — рече той сухо.

— Проблемът е много деликатен.

Дик мълчеше.

— И послушай съвета ми, никога не пий от водата, която тече в чешмите. Миналата година загубихме безброй наши граждани, които се заразиха от… — министърът реши, че не е подходящо тъкмо той да издава тази тайна, която между другото известно време човек можеше да научи от заглавните страници на всеки западен вестник.

— Колко е това безброй? — попита Дик.

— Николко — отговори министърът. — Такава е поне официалната информация на министъра на туризма — додаде, докато колата спираше пред двойната червена линия на входа на летище „Пулково II“. — Карл, занеси багажа на господин Барнзли до гишето, а аз ще те чакам тук.

Дик се наведе и се здрависа за втори път тази сутрин.

— Благодаря ти за всичко, Анатолий — рече той. — Ще се видим след три седмици.

— Бъди жив и здрав, приятелю — пожела му Ченков и го изпрати с поглед.

Бизнесменът се яви на гишето за заминаващи един час преди полета за Лондон. В този момент женски глас съобщи по високоговорителя на летището:

— Последно повикване за полет 902 до „Хийтроу“ Лондон.

— И друг полет ли има до Лондон сега? — попита Дик.

— Да — отговори мъжът зад гишето. — Полет 902 закъсня и в момента тъкмо затварят вратите.

— Можете ли да ме качите? — попита Дик и плъзна на плота банкнота от хиляда рубли.

Самолетът, с който пътуваше Дик, докосна пистата на „Хийтроу“ след три часа и половина. Щом взе багажа си от лентата, той забута количката към изхода, над който висеше надпис „За пътници, които нямат нищо за деклариране“, и излезе в залата на пристигащите. Стан, неговият шофьор, вече го чакаше и бъбреше с другите шофьори, повечето от които държаха високо вдигнати табели с имена. Щом видя шефа си, Стан избърза напред и го освободи от товара на куфара и малката чанта.

— Вкъщи или в офиса? — попита Стан, докато се насочваха към паркинга.

Дик погледна часовника си. Беше малко след четири, затова каза:

— Вкъщи. Ще поработя в колата.

Ягуарът на Дик още не беше напуснал паркинга по посока на „Вирджиния Уотър“, когато Дик набра телефона на офиса си.

— Кабинетът на Ричард Барнзли — отговориха отсреща.

— Здравей, Джил, аз съм. Успях да взема по-ранен самолет и сега пътувам към дома. Има ли нещо, за което би трябвало да се безпокоя?

— Не, всичко е спокойно — отвърна Джил. — Чакаме да научим как вървят нещата в Санкт Петербург.

— От добре по-добре. Министърът иска да съм отново там на шестнайсети май, за окончателното подписване.

— Но дотогава има по-малко от три седмици.

— Което означава, че трябва да се размърдаме. Затова свикай борда за първата възможна дата следващата седмица и ми уреди среща със Сам Коен утре рано сутринта. Не мога да си позволя никакви изненади в последния момент.

— Може ли да дойда с теб в Санкт Петербург?

— Не и този път, Джил. Само да подпишем договора и ти ще определиш десет дни. Тогава ще те заведа някъде, където е малко по-топло от Санкт Петербург.

Дик седеше мълчаливо в колата и прехвърляше наум всичко, което имаше да свърши до следващото си пътуване до Русия. Когато Стан мина през портата от ковано желязо и спря пред внушителната сграда в неоджорджиански стил, Дик вече беше подредил задачите в главата си. Изскочи от колата и изтича в къщата, като остави шофьорът да свали куфара и чантата, а икономът му да разопакова нещата. Изненада се, че жена му не го чака на площадката на стълбището, за да го поздрави с добре дошъл, но после си спомни, че всъщност се качи на по-ранен самолет и Морийн смята, че ще е в града след няколко часа.

Бързо влезе в стаята си, свали дрехите, които остави на купчина на пода, и влезе в банята, за да измие час по-скоро мръсотията от Санкт Петербург и „Аерофлот“.

Навлече спортни дрехи и провери в огледалото как изглежда. Косата му бе започнала да побелява преждевременно и макар все още да можеше да прибере корема си, знаеше, че е добре да свали няколко килограма — само една дупки на колана, — веднъж да подпишат договора и да му остане малко време, обеща си той. Слезе в кухнята и поръча на готвачката да му приготви салата, след което влезе в дневната и взе вестник „Таймс“, за да прегледа заглавията. Нов лидер на торите, нов лидер на либералните демократи, а сега и Гордън Браун — избран за лидер на лейбъристите. Никоя от политическите партии нямаше да се яви на следващите избори с предишния си лидер.

Телефонът иззвъня и Дик вдигна поглед. След това отиде до бюрото на жена си и вдигна слушалката. Обаждаше се Джил.

— Събранието на борда е в десет часа следващия четвъртък, уговорих и среща със Сам Коен утре в осем в неговия офис. — Дик извади химикалка от вътрешния джоб на блейзера си. — Изпратих имейл до всеки член на борда, за да ги предупредя, че събирането е важно — добави тя.

— В колко часа каза, че е срещата ми със Сам?

— В осем часа в неговия офис. Трябва да е в съда в десет.

— Добре — Дик отвори чекмеджето на жена си и извади първия лист хартия, който му попадна, и написа: Сам, офиса му, 8. Четв. Съвещ. на борда, 10. — Чудесна работа, Джил. Направи ми резервация за „Гранд Палас Хотел“ и прати имейл на министъра, за да му кажеш кога пристигам.

— Вече пратих — отговори Джил. — Освен това резервирах билет за полета до Санкт Петербург в неделя следобед.

— Чудесно. Ще се видим утре в десет. — Дик остави слушалката и се запъти към кабинета си широко усмихнат. Всичко вървеше по план.

Когато стигна до бюрото си, прехвърли току-що получената информация в своя бележник. Канеше се да хвърли листа в кошчето, когато реши да провери дали нещо важно не беше записано на него. Разгърна го и видя, че това е писмо, което зачете. Усмивката му премина в смръщване много преди да е стигнал до последния параграф. Отново изчете текста, този път по-внимателно.

Дик мигом вдигна телефона на бюрото си и набра номера на Сам Коен, надявайки се, че не си е тръгнал още. За щастие го завари в кабинета му и попита направо:

— Чувал ли си нещо за адвокат Андрю Симъндс?

— Единственото, което знам за него, е, че се занимава с разводи.

— Разводи ли? — изненада се Дик и тъкмо тогава чу свистене на автомобилни гуми по настланата с чакъл пътека към дома им. Надникна през прозореца и видя как жена му слиза от своя фолксваген. — Ще говорим утре в осем, Сам. Очевидно договорът с руснаците няма да е единствената ни тема.

Шофьорът остави Дик пред офиса на Сам Коен на Линкълн Ин Фийлд няколко минути преди осем на следващата сутрин. Старшият партньор в адвокатската фирма стана да посрещне своя клиент. Посочи с жест удобния стол срещу бюрото си.

Дик бе отворил куфарчето си с документи още преди да седне. Извади писмото и го подаде на Сам. Юристът го прочете внимателно и едва тогава го остави на бюрото си.

— Мислих си снощи за твоя въпрос — започна той. — Говорих дори с Ана Рентоул, партньор при нас, специалист по разводите. И тя потвърди, че Симъндс се занимава най-вече с брачни спорове, ето защо със съжаление трябва да ти кажа, че ще ти задам няколко много лични въпроса.

Дик кимна безмълвно.

— Обсъждали ли сте някога с Морийн темата развод?

— Никога — категоричен беше Дик. — Караме се от време на време, но какво друго свързва двама души след повече от двайсет години брак?

— Нищо повече?

— Само веднъж ме заплаши, че ще ме напусне, но беше отдавна. — Дик замълча, преди да продължи. — Изненадва ме единствено фактът, че не е говорила с мен, преди да се консултира с адвокат.

— Нищо необичайно не виждам — каза Сам. — Половината съпрузи, на които връчват призовка за бракоразводно дело, твърдят, че са съвършено неподготвени.

— Очевидно и аз попадам в тази категория — призна Дик. — Какво да правя?

— Преди да получиш известие в писмена форма, не можеш да направиш нищо съществено. И не мисля, че ще спечелиш каквото и да било, ако пръв повдигнеш въпроса. Безпредметно е. Какво основание може да има, за да иска развод.

— Според мен — никакво.

— Имаш ли любовница?

— Лек флирт със секретарката ми, но е ясно, че това няма да доведе до нищо. Естествено, тя си мисли, че е сериозно, но смятам да я сменя, щом подпишем договора за тръбопровода.

— Значи все пак сделката ще се осъществи — отбеляза Сам.

— Да, и точно затова исках да се видим по спешност — обясни Дик. — Трябва да съм в Санкт Петербург на шестнайсети май, когато двете страни ще подпишат окончателния договор. — Той замълча за миг. — Ще присъства и президентът Путин.

— Поздравления — рече Сам. — И какво ще ти донесе това?

— Защо питаш?