Мишел изчака групата да се отдалечи, вмъкна се в празната стая и затвори вратата след себе си. Учуди я липсата на снимки. Нямаше нито една — нито семейна, нито на приятели. Но и Мишел не беше донесла никакви снимки в клиниката. В същото време не можеше да забрави с каква обич Санди бе говорила за покойния си съпруг. Нормално беше тук да присъства поне една негова снимка. А може би тя не искаше нищо да й напомня за миналото.
Мишел бавно огледа стаята и спря поглед на букета върху масичката. Прокара пръст по леко напрашената повърхност и сведе очи към пода. Там също имаше миниатюрни парченца пръст. Точно това я беше учудило преди малко: изцапаните с пръст ръце на Санди. Сякаш беше…
Обърна се, прекоси с два скока стаята и залепи гръб на стената. Отвън имаше някой. Вратата бавно се отвори, а Мишел приклекна, за да не я видят през прозорчето.
Мъжът влезе и се насочи към леглото, а тя тихо се плъзна през процепа и излезе в коридора. Обърна се за миг, разпозна Бари и хукна към стаята на дежурните сестри.
— Току-що някакъв тип се промъкна в стаята на Санди! — задъхано съобщи тя на сестрата зад малката масичка. — Мисля, че никой няма право да влиза там, когато пациентката е в тежко състояние!
Сестрата скочи и изтича в коридора.
Мишел се насочи към стаята си и почти се сблъска с Черил, която излизаше в коридора, захапала вечната сламка. Тъкмо навреме, светкавично съобрази Мишел, която не искаше да бъде сама в случай, че Бари й потърси сметка за предателството. Дежурната сестра със сигурност щеше да му каже името й, ядосана от напразното разкарване. Мръсникът беше прав, като твърдеше, че можеше да влиза в стаите, когато си пожелае.
— Хей, Черил, искаш ли да си поговорим?
Съквартирантката й спря да смуче сламката и я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.
— Искам да кажа, че живеем в една стая, но всъщност не се познаваме — забързано продължи Мишел. — Нали в инструкциите пише, че опознаването между пациентите е част от терапията? Хайде просто да си побъбрим, а?
Предложението беше толкова явно неискрено, че Черил само смукна от сламката и я подмина. Мишел влезе в стаята и опря гръб във вратата.
Изтекоха двайсет минути, но Бари не се появи. Във физическо отношение той не я плашеше. Вече беше преценила, че е от хората, които ще побягнат при първия по-сериозен удар. Но той можеше да я нарани по друг начин — чрез фалшиви констатации и обвинения. Или като подхвърли наркотици в стаята й. Какво щеше да стане, ако му повярват? Дали няма да я задържат в клиниката против волята й? Или да я арестуват и да възобновят делото за физическо насилие? Нима щеше да прекара няколко години в затвора? Обзе я такова отчаяние, че брадичката й безсилно клюмна и опря в гърдите.
Ела да ме измъкнеш, Шон! Моля те! Миг по-късно мислите й се проясниха. Та тя беше тук доброволно, което означаваше, че може да си тръгне, когато пожелае. Включително и сега, още в този момент. Щеше да отиде в апартамента, нает от Шон, и да остане там, докато се успокои, а после щеше да замине при него. Може би точно сега той имаше нужда от нея. На определен етап от разследванията си той винаги се нуждаеше от помощта й.
Тя изскочи в коридора и почти връхлетя върху сестрата, изправена пред вратата.
Отстъпи крачка назад и объркано примигна:
— Какво има?
— Санди иска да те види, Мишел.
— Тя добре ли е?
— Стабилизирана е. Иска да говори с теб.
— Какво й се случи? Изглеждаше много зле.
— Страхувам се, че не мога да кажа нищо по този въпрос.
Че как ще можеш! — въздъхна Мишел и последва сестрата по коридора. Трябваше да види Санди.
23
Хорейшо Барнс нае кола и напусна летището на Нашвил. Час по-късно, озовал се в сърцето на провинциален Тенеси, той продължаваше да търси градчето, в което беше живяла шестгодишната Мишел Максуел. Откри го четирийсет минути по-късно, след няколко погрешни отбивки и досадно връщане. В крайна сметка успя да се добере до западналия център, потърси помощ от собственика на малко магазинче за железария и продължи в югозападна посока. Потеше се обилно, вероятно защото парите, които плати за колата, не включваха климатик.
Кварталът, в който беше живяла Мишел, очевидно помнеше и по-добри времена. Къщите бяха стари и неподдържани, със занемарени дворове. Хорейшо проследи номерата, изписани върху пощенските кутии. Някогашната къща на семейство Максуел се оказа по-навътре в двора от съседните. В дъното на големия двор се издигаше стар разкривен дъб с орязани клони. На едно от оцелелите разклонения висеше автомобилна гума. Встрани от къщата бяха разхвърляни стари градински столове, зад които се виждаше кола на трупчета. След известно колебание Хорейшо стигна до заключението, че е форд, пикап от 60-те години. По протежение на предната ограда стърчаха изсъхналите останки от жив плет.
Боята по дървената фасада беше олющена, а мрежата от входната врата беше паднала на верандата. Не беше ясно дали някой все още живее тук, или къщата е необитаема. От външния й вид личеше, че някога е била стопанска сграда, по-късно преустроена в жилищна. Вероятно първите собственици бяха продали земята на някой предприемач, който бе имал амбицията да построи малък жилищен квартал и бе започнал именно с тази къща. Но как ли бе живяла тук Мишел само с родителите си, след като момчетата си бяха отишли? Хорейшо се питаше дали зачеването на Мишел е било случайност и дали това бе повлияло на отношението на родителите й към нея.
Той спря наетата кола на посипаната с чакъл площадка, слезе и избърса изпотеното си лице с носна кърпа. Явно в квартала липсваха обичайните клюкарки, тъй като никой не му обърна внимание. Може би защото зад порутената ограда нямаше нищо за крадене.
Хорейшо се обърна и тръгна по чакълестата алея, очаквайки всеки момент иззад ъгъла да изскочи някой злобен пес е оголени зъби, но нищо подобно не се случи. Никой не го посрещна. Изкачи стъпалата към верандата и надникна през разбитата врата. Къщата или беше изоставена, или обитателите й бяха безкрайно непретенциозни.
— Мога ли да ви помогна? — обади се висок и безкомпромисно твърд глас зад гърба му.
Хорейшо бързо се завъртя и видя млада, ниска и трътлеста жена с избеляла рокля и бебе в кенгуру над лявото й бедро. От влагата тъмната къдрава коса беше залепнала на челото й.
— Надявам се — кимна той и тръгна към нея. — Опитвам се да открия хората, които някога са живели тук.
— Кои хора? — погледна над рамото му тя. — Скитниците, наркоманите или проститутките?
— О — проследи погледа й той. — Такива ли живеят тук?
— Господ да ги убие тези грешници!
— Предполагам, че споменатите грешници се появяват само вечер — промърмори Хорейшо.
— Но вечер и ние сме на крак, нали? Няма закон, който да ни вкарва в леглото веднага след като се мръкне. По тази причина ставаме свидетели на злото!
— Много съжалявам. Но аз нямах предвид, хм, злото… Интересувам се от семейство Максуел, което е живяло в тази къща преди трийсетина години.
— Не знам нищо за него, защото ние сме в нея само от пет години.
— А дали някой друг ще си спомни за тях?
Дебелият показалец на жената се стрелна към къщата.
— Никой не се задържа дълго. А старите жители отдавна ги няма.
Бебето се оригна и от устата му потече тънка ивица слюнка. Майка му небрежно го избърса с мръсна кърпа, която измъкна от джоба си.
Хорейшо й подаде визитната си картичка.
— Обади ми се, ако се сетиш за някой, който може да ми помогне.
Очите й пробягаха по картичката, главата й рязко се вдигна.
— Ти психоаналитик ли си?
— Нещо такова.
— От Ва-шинг-тон?! — натъртено попита тя. — Но това тук е Тенеси!
— Имам доста пациенти.
— Защо се интересуваш от Максуел?
— Тези неща са поверителни, но все пак ще ти кажа, че се опитвам да помогна на една моя пациентка.
— Как по-точно?
— Нали уж не ги познаваше? — втренчено я изгледа Хорейшо.
— Познавам една жена, която може би ще ти каже нещо за тях. Баба ми ни остави тази къща и се премести в старчески дом. Живее в него вече четирийсет години, а дядо е погребан ей там, в задния двор.
— Това е добре.
— Гробът му отдавна е обрасъл с трева и тръни.
— О, сигурно. Значи баба ти е във въпросния старчески дом. Близо ли е?
— Държавно сиропиталище, на около час път оттук. Тя не можеше да си позволи друго. Прехвърли ни къщата, за да получи помощ от правителството. Ако знаеха, че притежава собственост, нямаше да я приемат.
— Защото трябваше да плати за престоя си ли?
— Точно така. Държавата ни прецаква всеки ден от седмицата, с изключение на неделя. Трябва да се борим със зъби и нокти за жалките трохи, които ни подхвърля. Сигурна съм, че след още няколко години тук ще командват мексиканците. — Вдигна очи към небето и прошепна: — Моля те, господи, прибери ме, преди това да се случи!
— Внимавай с молбите към господ, защото той чува всичко. Мислиш ли, че тя ще пожелае да говори с мен?
— Може би. Тя има добри дни, но има и лоши. Опитвам се да й ходя на свиждане поне два пъти месечно, но освен бебето имам още четири, които вече ходят на училище. А и бензинът не е евтин. — Очите й отново пробягаха по лицето му. — Важно ли е това за теб?
— Зависи какво ще ми каже — усети се най-после Хорейшо, помълча за миг и добави: — Ако ми даде важна информация, ще й платя сто долара.
— На нея?! Тя отдавна няма нужда от пари. Ще платиш на мен!
— Добре — усмихна се Хорейшо. — Ще ми уредиш ли среща?
— Ще дойда с теб — отсече жената. — Иначе като нищо ще забравиш какво сме се договорили.
— Кога можем да тръгнем?
— В шест, тогава се прибира мъжът ми. Ще стигнем след вечеря. Възрастните хора не обичат посетители, докато дъвчат.
— Добре. Как се казва баба ти? А старческият дом?
— Да ти приличам на луда? — презрително го изгледа тя. — Ще караш след мен, а когато пристигнем, ще те заведа в стаята й.
— Добре. Спомена за добрите и лошите й дни. Какво по-точно имаш предвид?
— Че от време на време превърта. Има си един демон или нещо подобно…
Хорейшо изви глава. За момент изпита чувството, че жената насреща му е напълно откачена. После изведнъж му просветна.
— Искаш да кажеш деменция?
— Точно така. Моли се да имаме късмет.
— Е, благодаря за помощта. Как ти беше името?
— Линда Сю Бюканан. Приятелите ми викат Линди, но ти не си ми приятел, затова ще ме наричаш Линда Сю.
— Аз съм Хорейшо.
— Ама че шантаво име.
— Аз съм си шантав тип. Ще се видим в шест. Между другото, Линда Сю, малкото вързопче току-що повърна върху обувката ти.
След тези думи Хорейшо си тръгна, оставяйки новата си позната да ругае и да трие обувката си във високата трева.
24
Санди седеше в леглото и изглеждаше много добре. Сестрата се отдалечи, а Мишел пристъпи към нея и стисна ръцете й в своите.
— Казвай какво се случи! — настоя тя.
Санди се усмихна и се вкопчи още по-силно в приятелката си.
— Нищо особено, скъпа. Случват ми се такива работи. Просто понякога всичко се разпада. Но като си пийнах малко от еликсира на щастието, всичко си дойде на мястото.
— Значи си добре, така ли?
— Абсолютно.
— Помислих, че си получила удар.
— Сега разбираш защо не мога да работя. От мен би станал страхотен пилот, нали? — Направи гримаса и промени гласа си. — „Дами и господа, говори вашият капитан. След малко ще започнем да се спускаме към ада, а човекът, който управлява самолета — тоест аз, всеки момент ще откачи. Затова се завържете здраво и се молете на бога да приземя това бебче!“ — Разсмя се и издърпа ръката си.
— Съжалявам, Санди. Наистина съжалявам.
— О, няма защо да съжаляваш. При мен това е нещо обичайно.
Мишел се поколеба за миг.
— Влязох в стаята ти веднага след като те изкараха — промълви тя. — Не знам защо, вероятно защото бях объркана. Чух, че някой идва, и се скрих зад вратата. Беше Бари.
— Той видя ли те? — изправи гръб Санди.
— Не, измъкнах се навън. А след това отидох да съобщя на старшата сестра. В този момент той най-вероятно обмисля отмъщението си.
— Какво може да е търсил в стаята ми? — замислено я погледна Санди.
— Може би просто е решил да надникне, за да разбере какво е причинило цялата бъркотия — сви рамене Мишел. — Или да прибере нещо ценно.
— За целта ще трябва да отскочи до банката ми — изсумтя Санди. — Там са истински скъпите ми бижута. Никога не ги мъкна по клиниките, защото знам, че ще изчезнат. Имала съм такива случаи.
— Добре си направила.
Санди се опита да се изправи и Мишел се наведе да й помогне. Отметна завивката, хвана я през кръста и я вдигна по-нагоре върху възглавницата. После отново зави босите й крака.
— Силна си — отбеляза Санди.
— При моята професия това е задължително. Но и ти изглеждаш в добра физическа форма.
— Само от кръста нагоре. Но краката ми са макарони. — От гърдите й се откърти тежка въздишка. — Да можеше да видиш какви бяха едно време!
— Сигурно — усмихна се Мишел. Нарочно беше дръпнала завивките, за да види краката й, които наистина изглеждаха изсъхнали. Бе й хрумнало да го направи по пътя насам, но може би имаше и нещо друго.
— Изглеждаш ми замислена — забеляза състоянието й Санди.
— Май всички сме така — тръсна глава по-младата жена и погледна встрани. — Нали затова сме тук?
Час по-късно Санди беше върната в стаята й, а Мишел предприе обичайната си обиколка из клиниката, след което се включи в поредната групова терапия.
— Кога ще се появи доктор „Харли Дейвидсън“? — обърна се към една от сестрите тя.
— Кой?
— Хорейшо Барнс.
— О, не знам. Но заместникът му е много добър специалист.
— Браво на него.
След сеанса излезе в коридора и почти се сблъска с Бари, който изскочи иззад ъгъла. Мишел направи опит да го заобиколи, но той се изпречи на пътя й и саркастично подхвърли:
— Как е приятелката ти Санди?
Мишел си даваше сметка, че не бива да захапва въдицата, но нещо в нея я накара да направи точно обратното.
— Много е добре — бодро отвърна тя. — А ти откри ли в стаята й нещо, което заслужаваше да бъде откраднато?
— Значи ти си ме наклепала пред старшата сестра? — присви очи той.
— Чак сега ли се досети? Господи, какъв нещастник!
— Защо не слезеш на земята? — иронично се усмихна Бари. — Аз работя тук и мога да си тръгна, когато пожелая. Но ти си луда и ще останеш заключена до края на живота си.
— Точно така, луда съм. А това означава, че мога да ти извия шибания врат, когато пожелая! Никой не може да ме спре, никой не може да ми търси отговорност, ясно ли ти е?
— Да бе, как не — презрително изсумтя той. — Чуй какво ще ти кажа, момиченце. Израснал съм в най-опасния квартал на Трентън, ако изобщо имаш представа какво означава това. Мамка му!
Кракът на Мишел се стрелна напред и нагоре и изкърти мазилката от стената на сантиметър от главата му. Бари се наведе и прикри главата си с две ръце.
— Стой далеч от мен и Санди! — изсъска Мишел. — Следващия път дупката няма да е в стената, а в главата ти! — Преди да се отдалечи, очите й се спряха на парчетата мазилка, които бяха паднали на пода. — Не е зле да почистиш, Бари. Нали знаеш колко строги са правилата за хигиена в клиниката?
— Това няма да ти се размине! — окопити се най-сетне той. — Ще се оплача, че си ме нападнала!
— Много добре, направи го. А пък аз ще пусна подписка срещу теб сред всички жени, които си ходил да зяпаш! Сигурна съм, че ще бъдат много доволни от перспективата да те тикнат в затвора!
— Кой ще им повярва? Те са луди!
— Почакай и ще видиш, Бари. Бройката винаги има значение. Сигурен ли си, че ако бъдеш притиснат, ще можеш да дадеш правдоподобни обяснения? А аз умея да притискам хора като теб, откачалник такъв!
Бари изруга и побърза да се отдалечи.