Мишел продължи към стаята си. Вече беше сигурна, че има само един начин да се справи с този нещастник: да открие тайните му занимания. Реши да се заеме с тази задача веднага, отдавайки й всичките си сили и енергия. Вече се досещаше откъде трябва да започне.
25
Местната полиция си беше свършила работата, също както и ФБР в лицето на мрачния и упорит Майкъл Вентрис. Докато Шон обясняваше как е открил трупа, федералният агент почти не го погледна.
— А защо се върна тук? — попита той след необичайно проточилата се пауза.
— Бяхме се разбрали тази сутрин да се видим, за да поговорим за случая — отвърна Шон. — Влязох, защото никой не дойде да ми отвори.
Инстинктът го предупреждаваше да не споменава за сутрешната стрелба на брега.
— От тукашните хора разбрах, че са наели някакво частно ченге да разследва случая — равнодушно го изгледа Вентрис. — Да не би да си ти?
— Аз съм.
— Ще ти дам един съвет. Гледай да не ми се пречкаш в краката и да не пипаш нищо. Сториш ли го, ще ти бъде за пръв и последен път.
— Ясно — кимна Шон. Не посмя да попита защо ФБР поема следствието за убийството на един обикновен гражданин.
Тленните останки на Лен Райвест бяха закарани във временната морга, където щяха да правят компания на Мънк Тюринг. Местният шериф гледаше празната вана и поклащаше глава. Изправен до него, Шон правеше същото, но мислите му със сигурност бяха по-различни от тези на шерифа.
Райвест беше убит между полунощ, когато се бяха разделили, и сутринта, когато Шон го беше открил. Отрязък от шест часа и половина. А Чамп Полиън се беше прибрал някъде към два през нощта. Но Шон все пак не беше сигурен.
— Аз съм шериф Мъркъл Хейс — извади го от размисъла мъжът до него. — А вие сте Шон Кинг, нали?
— Да.
— Бивш агент на Сикрет Сървис?
— Да.
Хейс беше на около петдесет, с късо подстригана посивяла коса, малко коремче, тънки крака и широки кокалести рамене. Приведеният гръб го правеше да изглежда по-нисък, отколкото беше.
— Имате ли идея какво се е случило?
— Снощи бях с Лен. Пийна няколко питиета, може би малко повече, отколкото трябва. Тръгнах си около полунощ, след като той заспа на канапето долу.
— За какво си говорихте с Лен?
Шон беше подготвен за този въпрос и дори остана малко изненадан, че Вентрис не му го зададе.
— За различни неща. Включително и за смъртта на Мънк Тюринг, за Бабидж Таун.
— Според вас Лен беше ли много пиян? Дотолкова, че да се удави във ваната?
— Не съм сигурен дали беше достатъчно пиян, за да го направи.
Хейс мълчаливо кимна.
— Вратата беше отключена, когато влязох — каза Шон. — А помня, че снощи я заключих.
— Значи или той я е отключил, или…
— Точно така.
— Вече започнахме да разпитваме хората, но никой не е видял нищо. Разбира се, ФБР също се намеси.
— Но защо ФБР се бърка в едно обикновено разследване? Райвест не е федерален служител, инцидентът не е станал на федерална територия, а доколкото ми е известно, никой не е извършил престъпление извън границите на щата.
— Елате да се поразходим — дръпна го за ръкава Хейс.
Къщата на Райвест беше оградена с обичайната за такива случаи жълта полицейска лента. Линейката с тялото току-що беше потеглила. Сред тълпата стояха Алиша Чадуик и Чамп Полиън и тихо разговаряха.
Алиша улови погледа му, но той извърна глава. Все още не беше готов да разговаря нито с нея, нито с Чамп.
Хейс мълчаливо го заведе до колата без отличителни знаци и му посочи да се качи на мястото до шофьора. Проговори едва когато затвориха вратите.
— Искам ви предложа нещо, което вероятно ще ви се стори малко необичайно. Какво ще кажете да действаме заедно по разследването?
— Заедно? — вдигна вежди Шон. — Но вие сте местният шериф, а аз — частен детектив!
— Неофициално. Но ние е вас имаме едни и същи цели: да разкрием убиеца на Райвест.
— Условието не е ли валидно и за Тюринг?
— Сам знаете колко много убийства се представят като самоубийства — заяви шерифът.
— Без съмнение. Самият Райвест мислеше така.
— Интересно. Какво друго сподели той е вас?
— Нищо. Но аз останах с впечатлението, че повече му се иска да се окаже убийство. Което не означава, че наистина е така.
— Естествено. А и обстоятелствата сочат обратното: личното оръжие с отпечатъците на Тюринг по него, доброволното му прехвърляне от другата страна на реката.
— Доколкото разбрах, човекът не е бил склонен към самоубийство.
— Не всички го демонстрират — поклати глава Хейс. — Направих си труда да надникна в служебното ви досие. Прочетох нещичко и за работата ви по двете разследвания в Райтсбърг. Оценката им е повече от положителна. И тъй, какво ще кажете?
— Нека ви дам отговор, след като информирам началниците си — изрече на глас той.
— Защо не кажете направо „да“?
— Вижте, и без това работя по случая, а те вече са два. Така че, ако открия или ми хрумне нещо, ще ви съобщя. — Той погледна многозначително Хейс. — Но и вие, ако научите нещо, ми се обадете.
Хейс обмисли думите му, после протегна ръка.
— Добре, приемам.
— Междувременно можете да направите нещо за мен още сега, в този момент.
— Какво?
— Да ме откарате до моргата, за да хвърля едно око на трупа на Мънк Тюринг.
26
Временната морга се помещаваше в празен офис в центъра на градчето Уайт Федър. Управляваше се от командирован съдебен лекар, който не изглеждаше никак щастлив, че се намира далеч от родния си Уилямсбърг. Той отвори хладилната камера и изтегли носилката с трупа на Мънк Тюринг. Приживе човекът явно не е бил хубавец, а смъртта не беше променила този факт. Беше нисък и набит, с добре очертано коремче, обезобразено от голям срез от шията до слабините. Шон безуспешно се опита да открие някаква прилика с малката му дъщеря. Вероятно момиченцето приличаше изцяло на майка си.
Изпълнявайки заповедта на шериф Хейс, съдебният лекар старателно запозна Шон със своите заключения. Мънк Тюринг, трийсет и седем годишен, ръст 170 сантиметра, тегло 85 килограма и т.н. Причина за смъртта: огнестрелна рана в дясното слепоочие.
— Мънк не е бил левак, което подкрепя идеята за самоубийство — каза Шон.
— Все още не съм стигнал до този въпрос — изгледа го подозрително патологът. — Откъде знаете?
— Дясната ръка е малко по-голяма, е мазолеста длан. А в дома на жертвата открих бейзболна ръкавица, която не е пригодена за левак.
Хейс одобрително кимна, а съдебният лекар просто сведе поглед към записките си.
Шон се приведе над трупа.
— Доколкото ми е известно, вие сте открили някакви следи по ръцете му.
— Да — потвърди патологът. — Червеникави частици по дланите и под ноктите. — Той им показа за какво става въпрос с помощта на силна лупа, след което пусна ръката на мъртвеца.
— Прилича на ръжда — каза Хейс. — Вероятно от прескачането на оградата на Кемп Пиъри.
Шон се извърна към съдебния лекар и попита:
— Разполагате с дрехите му, нали?
На масата се появи малък вързоп. Черен кадифен панталон, памучна риза на бели и сини райета, яке с качулка, бельо, чорапи и чифт кални обувки.
Хейс вдигна малък сак от непромокаема материя.
— Беше открит до трупа. Вътре има одеяло и електрическо фенерче — и двете собственост на Тюринг.
— Вероятно е използвал одеялото, за да се прехвърли през бодливата тел — продължи Шон и посочи множеството дупки в материята. — Но това е доста несигурно предположение, тъй като по тялото му липсват драскотини.
— Липсват и ръкавици, които също би трябвало да са част от екипировката — добави Хейс.
— Ако е имал ръкавици, нямаше да остави отпечатъци по оръжието. Започвам да си мисля, че този човек действително се е самоубил.
— На основата на уликите не мога да кажа дали става въпрос за самоубийство, или не — намеси се съдебният лекар.
— Но в доклада ви е отбелязано, че изстрелът е произведен почти от упор, а и няма следи от борба и от завързване на жертвата. Как е възможно някой да се приближи толкова близо до човек и спокойно да го застреля със собствения му пистолет? Поне на мен ми звучи невероятно.
— Възможно е жертвата да е била дрогирана — предположи Хейс.
— Ето го следващия ми въпрос — кимна Шон. — Какво показват токсикологичните изследвания?
— Още не съм ги получил от лабораторията — мрачно отвърна патологът.
— Което означава, че не можем да изключим самоубийството, поне засега — спокойно рече Шон. — Но възникват и други въпроси: в случай че Тюринг действително се е самоубил, защо го е извършил в Кемп Пиъри? Поддържал ли е някакви отношения с ЦРУ? Работил ли е за тях? Може би е искал, но са му отказали?
Хейс поклати глава.
— Все още не сме проверили всичко. — Обърна се към патолога и попита: — Успяхте ли да определите приблизителния час на смъртта на Райвест?
— Трупът не е престоял във водата чак толкова дълго. Някъде между пет и шест часа. В устата му имаше течност, която най-вероятно е резултат от вътрешен оток. И е доказателство, че смъртта е настъпила от удавяне. Но ще бъда сигурен едва след като го отворя и проверя дали има вода в белите му дробове.
— Пет-шест часа значи. — Хейс се замисли и погледна часовника си. — Ако вземем под внимание времето, когато трупът е бил открит, това означава, че се е озовал във ваната някъде между един и два часа след полунощ.
— Малко след като се разделихме — добави Шон. И горе-долу по времето на появата на Чамп пред жилището му. — Беше пил доста. Няколко коктейла, след което премина на червено вино.
— Благодаря за информацията. — Съдебният лекар си записа нещо в бележника.
— Възможно ли е да бил толкова пиян, че да е паднал във ваната и да се е удавил? — попита Хейс. — Нямаше ли да се свести от водата, попаднала в носа и устата му?
Съдебният лекар поклати глава.
— Не е задължително, особено ако е бил много пиян, а не само полузаспал. — Когато си тръгнах, той наистина спеше — отбеляза Шон. — Не виждам какво би го накарало да стане с намерението да се къпе.
— Все пак е възможно — възрази лекарят. — Може би е повърнал и е искал да се измие.
— Когато си повърнал върху дрехите си, едва ли ще чакаш да се напълни ваната. Ще предпочетеш душа — отвърна Шон и изведнъж замръзна.
— Правилно — кимна Хейс, без да забелязва изражението на лицето му. Сега накъде? — попита той, след като се настаниха в колата.
— Искам да огледам повторно банята! — отвърна Шон, без да крие възбудата си. — Току-що разбрах нещо важно!
— Какво?
— Лен Райвест е бил убит.
27
Завариха къщичката на Лен Райвест пуста. Шон се втурна към банята, отвори вратата и спря.
— Към единайсет и четвърт дойдох тук да се облекча — обясни той. — Това е единствената тоалетна в къщата.
— Е, и? — очаквателно го погледна Хейс.
— Изнасяно ли е нещо оттук? Имам предвид от вашите хора и агентите на ФБР.
— Не. Изнесоха само тялото.
— Я се поогледайте. Нещо все пак липсва.
Хейс внимателно огледа тясното помещение.
— Предавам се — въздъхна минута по-късно той. — Какво липсва?
— Няма ги кърпите и хавлиите, които снощи бяха тук — отвърна Шон и посочи към пода. — Няма я и постелката. — Пристъпи към високото шкафче до стената и надникна зад него. — А тук имаше и вакуум помпа за отпушване на канали с дълга дръжка.
— Искате да кажете, че…
Шон коленичи и плъзна ръка по пода и плочките около ваната.
— Влажни, но не и мокри — отбеляза той и бавно се изправи. — Искам да кажа, че някой е отнесъл със себе си кърпите, с които е бърсал стените и пода на банята от водата, разплискана от борещия се Райвест.
— А вакуум помпата?
Шон пристъпи към ваната.
— Никой не би проявил желание да натиска Райвест под водата с голи ръце. Това носи определени опасности — главно от наранявания и кожа под ноктите на удавника, от която може да се извлече съответната ДНК. Но ако убиецът го е притискал с дълга дръжка, Райвест не би могъл да го докосне.
— По дяволите!
— Но така цялата баня щеше да бъде мокра, нали? Ето защо ги няма кърпите и хавлията. Ако бяха останали, полицията веднага щеше да стигне до заключението, че е имало борба, а оттам и предумишлено убийство. Райвест действително е искал да се изкъпе и убиецът се е възползвал от намерението му. Ако не беше пил, вероятно още щеше да е жив и здрав.
— Добре. Приемаме, че е бил пиян, а убиецът е използвал помпата с дръжката, което означава, че може да е била и жена.
— Така е — замислено го погледна Шон. — Обадете се на съдебния лекар и го накарайте да потърси следи с кръгла форма по гърдите и корема на жертвата. Под микроскоп може би ще се видят някакви следи от протъркване. Кажете му да търси влакънца по кожата и парченца дърво под ноктите.
Хейс извади мобилния си телефон, а Шон продължи огледа.
— Оставих му съобщение — обяви минута по-късно шерифът, а на лицето му грейна широка усмивка. — Бих казал, че решението ми да си сътруднича с вас започва да ми изглежда умно.
— Не бързайте да се радвате. Разликата между установяването на едно убийство и разкриването на убиеца е, ако използвам сравнение на Марк Твен, като между светулката и светкавицата. Сега трябва да потърсим някой, който евентуално е забелязал нещо необикновено около къщата. Периметърът е строго охраняван, а това означава, че някой непременно е забелязал нещо. Например човек, който носи цял куп мокри хавлии и вакуум помпа с дълга дръжка.
— Нещо друго?
След кратко колебание Шон реши да му се довери.
— Сутринта, някъде към шест и половина, реших да отскоча до брега на реката да разгледам хангара за лодки. Малко по-късно стреляха по мен с пушка. На два пъти, много близо до целта. Дойдох да кажа на Лен.
Хейс зяпна от изненада.
— Откъде дойдоха изстрелите? — попита той.
— Може би отвъд реката.
— Искаш да кажеш, от Кемп Пиъри?
Шон мълчаливо кимна.
— Мънк Тюринг беше открит мъртъв на територията на Кемп Пиъри — тихо промълви Хейс, а погледът му ясно показваше какво си мисли. Нима един провинциален шериф като него щеше се окаже замесен в операциите на ЦРУ? Но ако приемеха, че Мънк Тюринг и Лен Райвест са били убити от хора отвъд реката, въпросът защо оставаше открит. Твърде интригуващ въпрос, призна пред себе си Шон Кинг. Но дали си заслужаваше да рискува живота си, за да получи отговор?
— Мърк, ще ти кажа нещо, в което не съм напълно сигурен — въздъхна той. — Някъде около два през нощта ми се стори, че видях Чамп Полиън да се прибира.
— Но не си сигурен, така ли?
— Не бих се заклел — поклати глава Шон. — Беше много тъмно. Трябва да го имаме предвид, когато започнем проверка на алибитата. А, и още нещо. Узнах, че преди осем-девет месеца Мънк е пътувал в чужбина. Трябва да разберем къде е бил.
— ФБР прибра паспорта му заедно с останалите лични вещи.
— Но ти си шерифът тук. Изискай фотокопие.
— Мислиш, че е важно, така ли?
— В момента всичко е важно.
След тези думи Шон излезе под ярките слънчеви лъчи, питайки се кога ли ще заживее по-нормален живот. В следващия момент някой го потупа по рамото.
— Трябва да поговорим! — мрачно му съобщи Алиша Чадуик. — Веднага!
— А ако не искам?
— Ако не искаш, ще си сваля металния крак и ще те пребия с него!
— В такъв случай приемам. Нямам желание да ти тежа на съвестта.
28
Бари крачеше по коридора с кашон в ръце, а Мишел предпазливо го следваше на около пет метра разстояние. Голямата пощенска кутия беше поставена на метален стълб отвън, на две крачки от входния портал.
Бари извади ключ, отвори портала и излезе навън. Мишел ускори крачка, прекоси празната приемна и се скри зад високия храст в голяма каменна саксия.