— Аванс за разходите — отвърна на безмълвния му въпрос тя. — Убедена съм, че имаш нужда от него.
Той се взря в чека, прибра го в джоба си и промърмори:
— Задължен съм ти, Джоун.
— Дано си искрен — прошепна тя, изпращайки с поглед отдалечаващата се фигура.
8
Мишел мълчаливо разглеждаше бравата, очаквайки всеки момент да се появи поредният служител на клиниката с бележник в ръце, престорено загрижена физиономия и поредица от любезни въпроси. Тук дните си приличаха като близнаци. Закуска, сеанс с психиатър, обяд, време за физически упражнения, нов сеанс, час лично време, после нова психиатрична интервенция. Главната цел на специалистите беше овладяване на емоциите й, укротяване на самоунищожителното насилие, властващо в душата й. После идваше ред на вечерята, едно-две хапчета, които имаше право да откаже, и лягане. Тя предпочиташе да взема хапчетата, защото те й помагаха да спи добре и да не сънува онова, което я очакваше на следващия ден в този ад.
Бравата не помръдваше. Тя бавно се надигна и огледа лишеното от прозорци помещение с ярко боядисани стени. Залюля се на пети и пръсти, напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна, подлагайки на тест пукнатите си ребра.
До този момент почти не се беше замисляла за събитията в онзи бар. Но поведението й безспорно беше глупаво. Толкова глупаво, че дори не успя да се самоубие. Нима е възможно човек да оцени собствената си негодност?
Вратата се отвори и тя се обърна. В стаята влезе Хорейшо Барнс, облечен в обичайните си протъркани джинси, маратонки и черна тениска с Джими Хендрикс с китара. Изобщо не си беше направил труда да потърси обичайната за заведението бяла престилка. След постъпването й в клиниката бяха разговаряли няколко пъти, но без да засягат нищо специално. Тя започваше да мисли, че този човек не е особено умен или пък просто не му пука дали тя ще се оправи, или не. А на мен пука ли ми?
Вместо обичайния бележник под мишницата му се виждаше портативен магнетофон.
— Нали нямаш нищо против? — погледна я извинително Хорейшо. — Страхувам се, че ставам жертва на преждевременна деменция. Понякога трябва да се сетя къде е вратата, за да успея да изляза навън…
— Все ми е тая — сви рамене Мишел.
Хорейшо прие отговора с добродушна усмивка, включи магнетофона и го сложи на масата пред нея.
— Как сме днес?
— Ние сме добре, а вие как сте, мистър Барнс?
Психологът се усмихна на заядливия й тон и невъзмутимо отвърна:
— Хорейшо. Баща ми настояваше да му викам „докторе“.
— Какъв доктор е бил?
— Беше завеждащ психиатрично отделение в Харвардската университетска болница. Доктор Стивън Коули Барнс. Ама аз му виках Стиви.
— Харвард значи… Много впечатляващо. А ти как не си станал доктор?
— Баща ми искаше да стана психиатър. Беше планирал всичко вместо мен. Кръстил ме Хорейшо на някакъв далечен роднина на семейството, живял по колониално време. Надявал се името да придаде някаква историческа тежест на живота ми. Представяш ли си? Не искам да ти казвам какви неприятности си имах в училище. А в гимназията ми викаха „курва“ или „плъх“ само защото старецът ми е проявил тоя тъп снобизъм. Затова отидох в Йейл и станах психоаналитик.
— Разбунтувал си се значи?
— В известен смисъл, да. От болничния ти картон разбирам, че си прекарала неспокойна нощ.
Мишел дори не мигна от рязката смяна на темата.
— Не ми се спеше — кратко отвърна тя.
— Кошмари — кимна Хорейшо. — Принудени са били да те събудят.
— Не си спомням.
— Затова съм тук. Ще ти помогна да си спомниш.
— А защо трябва да си спомням кошмари? — скръсти ръце Мишел.
— Ще се изненадаш, когато откриеш колко много неща ни казват кошмарите — меко промълви Хорейшо. — Самият аз стигам до най-добрите си психологически заключения именно когато ме събуди някой гаден кошмар.
— А ако не желая? Това брои ли се?
— Разбира се. Желаеш ли да анализираш кошмарите си?
— Не съвсем.
— Добре. Направих си труда да проверя дневника, в който се записват отклоненията в поведението ти. Попитала си доктор Рейнолдс дали у дома удовлетворяват сексуалните му желания. Имаш ли нещо против да ми обясниш защо си му задала този въпрос?
— Защото все надничаше под халата ми, особено когато си кръстосвах краката. Ако забелязваш, вече нося панталони.
— Е, такъв ми бил късметът — съкрушено въздъхна Хорейшо и отново смени темата. — Дай сега да поговорим за причините, които те отведоха в онзи бар.
— Нали вече го обсъждахме? В продължение на три дни, ако не греша…
— Подигравай се колкото щеш. Но нали трябва да оправдая заплатата си?
— Добре — въздъхна Мишел. — Влязох да изпия едно-две питиета. Ти защо ходиш по заведения?
— По-добре да не знаеш. Само ще посоча, че имам запазени столчета край бара в единайсет различни щата.
— Влязох да пийна нещо — повтори Мишел.
— А после какво стана?
— После участвах в сбиване и ме претрепаха. Такива сбивания са ежедневие в цяла Америка. Е, стига ли да си оправдаеш заплатата?
— Била ли си и преди в този бар?
— Не. Обичам новите места. Авантюристка според дефинициите в дебелите ви книги.
— И аз съм такъв. Но да влезеш посред нощ в заведение в най-престъпния квартал на Вашингтон си е чиста лудост! Мислиш ли, че си направила добър избор?
— Излезе, че не е добър — сладко му се усмихна тя.
— Познаваше ли горилата, с която се сби?
— Не. Честно казано, дори не съм сигурна как тръгна всичко.
— В такъв случай започвай, Мишел. Искам истината, цялата истина.
— Какво означава това?
— Според показанията на един куп свидетели ти си отишла при най-голямата горила в заведението, потупала си го по рамото и си му нанесла най-гадния ритник, който някой някога е виждал.
— Вероятно си наясно, че свидетелските показания се отличават с изключителна неточност.
— Шон е разговарял с човека, когото си нападнала.
Мишел трепна от неочакваната новина, но бързо се съвзе.
— Така ли? А защо?
Но Хорейшо не захапа въдицата.
— Онзи му е казал някои интересни неща. Искаш ли да ги чуеш?
— Виждам, че изгаряш от нетърпение да ме запознаеш с тях — направи се на отегчена Мишел. — Хайде, давай.
— Признал, че си му позволила почти да те убие…
— Сбъркал е — спокойно отвърна тя. — Просто направих погрешно движение и той ме спипа. Точка по въпроса.
— Сестрите казаха, че снощи си викала на сън. „Сбогом, Шон“ или нещо подобно. Защо не му кажеш, ако искаш да сложиш край на партньорството си с него? Или предпочиташ аз да му кажа?
— Не, не, аз просто… — Мишел изведнъж млъкна, усетила капана. — Откъде да знам какво съм викала? Нали съм спала!
— Виж какво, аз съм един от най-добрите анализатори на сънища — въздъхна Хорейшо. — А кошмарите ги интерпретирам напълно безплатно. Имаш късмет, че изобщо се занимавам с теб, но тази седмица бизнесът е в застой.
Мишел извъртя очи.
— Ти вярваш на Шон, нали? — невъзмутимо попита Хорейшо.
— Колкото на всеки друг! — троснато отвърна тя. — Което не е много, особено напоследък.
— Напоследък значи. Какво се е променило за теб напоследък?
— Виж какво, ако продължаваш да се хващаш за всяка дума, ще спра да разговарям с теб! — заплашително го изгледа Мишел.
— Добре, разбрах. Доколкото ми е известно, родителите ти не знаят, че си тук. Искаш ли да се свържем с тях?
— Не! — почти изкрещя тя, после светкавично се овладя и добави: — Слушай, човек се обажда на родителите си, когато го повишат или получи някаква награда, а не когато го затворят в лудницата!
— Защо тогава прие да дойдеш тук?
— Защото Шон каза, че трябва да го направя, за да не ме вкарат в затвора!
— Да избегнеш затвора значи… Това ли е единствената причина, или има и нещо друго?
Мишел се облегна назад и подви дългите си крака под себе си.
През следващите двайсет минути тя мълча, Хорейшо — също. Седеше срещу нея и гладеше брадичката си. Накрая изключи магнетофона и се изправи.
— Утре ще дойда пак. Но ако имаш нужда от мен, можеш да ме потърсиш по телефона. Ако не вдигна, значи съм в любимата си кръчма или пък се занимавам с някоя друга откачалка като теб.
— Съжалявам, че сеансът претърпя пълен провал — иронично подхвърли Мишел. — Надявам се, че въпреки всичко ще ти платят.
— О, няма начин да не ми платят. Но според мен сеансът ни беше истински динамит.
— Как така? — объркано го погледна тя.
— Защото през последните двайсет минути ти мълчеше и обмисляше причините, поради които прие да дойдеш тук. Ще продължаваш да го правиш и след като си тръгна, защото нямаш друг избор. За мен това е една огромна крачка напред. — Хорейшо тръгна към вратата, но после спря и се обърна. — И искам да те предупредя за нещо, което ти предстои…
— Какво е то? — войнствено го изгледа Мишел.
— За вечеря ще ти поднесат стек „Солсбъри“, но ти го откажи и си поръчай нещо друго. Стекът е адски гаден и според мен изобщо не го правят от месо. Мисля, че вътре слагат някакви химикали, като онези, с които руснаците са карали дисидентите да пропеят…
Мишел го изчака да си тръгне, седна на пода и опря гръб в стената.
— Защо съм тук? — изкрещя тя, вдигна силния си крак и го стовари върху стола.
Когато в стаята се появи дежурната сестра, столът си беше на мястото, а Мишел стоеше права.
— Разбрах, че стекът е гаден — любезно промълви тя.
— Наистина е гаден — объркано кимна сестрата. — Искаш ли сандвич с фъстъчено масло?
— Не, искам двойна порция стек! — отсече Мишел и тръгна към вратата.
— Лакомията ще те погуби — извика след нея сестрата.
Можеш да се обзаложиш, че е така.
9
По-късно вечерта Мишел лежеше по гръб на матрака, а гранясалата подметка, наречена стек „Солсбъри“, изгаряше стомаха й. За да се отърве от нея, трябваше или да предизвика повръщане, или да излезе на разходка. Поради доброволното постъпване в клиниката тя се радваше на относително свободно придвижване и в момента беше по-склонна да се поразходи, вместо да прегръща тоалетната чиния. Малко бяха пациентите, които се радваха на свобода. Наблизо имаше усамотена и строго охранявана сграда, която хората от персонала наричаха „Кукувичето гнездо“.
В мига, в който се готвеше да излезе, вратата се отвори и на прага се появи съквартирантката й Черил. В това заведение не се използваха фамилни имена. Черил беше мършава, около четирийсет и пет годишна, с посивели кичури коса, обрамчили изпосталялото й лице. В ръката си държеше сламка за пиене, която час по час поднасяше към устните си. Мишел не знаеше защо е в клиниката, но предполагаше, че престоят й има нещо общо с анорексията.
Черил седна на леглото си и засмука сламката.
Нищо чудно, че имам кошмари, мрачно си помисли Мишел.
— Как си, Черил?
Засмукващите звуци стихнаха за миг, после отново започнаха.
Мишел нетърпеливо закрачи напред-назад. Много й се искаше да звънне на Шон, но не знаеше какво да му каже.
Може би: Съжалявам за оная история в бара, вече съм добре, ела да ме вземеш…
Обзета от отчаяние, тя се обърна към жената на леглото и подхвърли:
— Ама и тоя стек на вечеря си го биваше, а? Имам чувството, че съм погълнала автомобилна гума!
Черил й обърна гръб и засмука сламката още по-звучно.
Мишел въздъхна, излезе в коридора и се насочи към малкия гимнастически салон. По очевидни причини всички уреди бяха заключени. Те можеха да се използват само под строго наблюдение от страна на персонала. Все пак на пода тъмнееше голяма гумена топка, която беше останала навън вероятно поради липса на място. Тя легна върху нея и започна серия упражнения за корема и бедрата. След трийсет минути се почувства по-добре. Беше й приятно отново да използва мускулите си. Но нощта беше дълга.
Тръгна обратно към стаята си. В коридора се размина с други двама пациенти, придружавани от медицинска сестра. След завоя се сблъска с един от яките санитари, който спря и я огледа.
— Имаш ли нужда от помощ, Мишел?
Беше на около петдесет, с късо подстригана руса коса и добре оформено коремче. Под зелената му престилка проблясваха три дебели златни верижки, а на табелката на ревера му пишеше „Бари“.
Тя не хареса тона, с който беше зададен въпросът, но това вероятно се дължеше на враждебното й отношение към околните. Той протегна ръка и докосна лакътя й.
— Може би се нуждаеш от помощ, за да се прибереш в стаята си. Няма да е трудно да уредим един извънреден сеанс на съквартирантката ти…
— И сама ще се оправя! — дръпна ръката си тя и забърза по коридора. На ъгъла отметна коса и се обърна, усетила погледа му. Бари наистина я гледаше и се усмихваше.
Изтича обратно, влезе в стаята и затръшна вратата след себе си. Черил продължаваше да смуче сламката. Мишел легна на своя матрак и заби очи във вратата. Тук стаите не се заключваха, вероятно за да се попречи на пациентите да се барикадират. Което означаваше, че всеки можеше да влезе, включително и хора като Бари.
Час по-късно осветлението угасна, но очите на Мишел останаха заковани във вратата. Напрягаше слух да долови прокрадващите се стъпки на човек с лоши намерения. Някъде към един след полунощ тя най-сетне тръсна глава. Той само докосна ръката ти, по дяволите! Подхвърли някакво смътно предложение! Дали към другите й здравословни проблеми не се прибавяше и параноята? Не, въздъхна тя. Аз нямам здравословни проблеми!
В два сутринта се събуди от стъпки в коридора. Бавно се надигна до седнало положение и хвърли поглед към леглото на Черил. Смукачката на сламки спеше дълбоко. Мишел отметна завивките и бързо обу маратонките си. Миг по-късно вече беше в коридора. През нощта в клиниката дежуреха малко хора, а фирмата за охрана нямаше особено желание да обхожда огромния периметър.
Тя тръгна подир заглъхващите стъпки в съседния коридор. Някъде пред нея се отвори врата, която тихо се захлопна. Тя безшумно се промъкна напред и напрегна слух. После изведнъж замръзна от друг звук, който се разнесе зад нея. Обърна се и светкавично се шмугна в съседния коридор.
Няколко секунди по-късно покрай нея се прокрадна Бари — санитарят със златните ланци на шията. Без да я забележи в мрака, той се насочи към стаята, чиято врата се захлопна преди малко. Мишел се обърна и хукна към стаята си.
10
На сутринта се върна във въпросната част на сградата. Две неща й направиха впечатление: аптеката в дъното на коридора и красивата, добре облечена жена, която изкараха на инвалидна количка от стаята й.
По-късно през деня се проведе редовният й сеанс с Хорейшо.
— Имаше ли кошмари снощи? — попита той.
— Не, всичко беше спокойно. Я ми кажи, знаеш ли нещо за жената с инвалидна количка в източното крило?
Хорейшо вдигна глава от записките си.
— Да, знам. Какво те интересува?
— Коя е тя?
— Не е от моите пациентки. Но и да беше, пак нямаше да ти кажа нищо за нея. Нали разбираш — лекарска тайна. Това е причината, поради която не говоря с никого и за теб. Е, ако някой ми предложи дебела пачка, може и да се навия… Спазвам етиката, но не съм глупак.
— Но вече си го направил — изтъкна Мишел. — Говорил си с Шон за моето състояние.
— След като ти подписа специална декларация в този смисъл — засече я Хорейшо.
— Добре, кажи ми само защо тази жена е в инвалидна количка. При нея не става въпрос за психическо заболяване, нали?
— Може и да става — поклати глава той. — Но вече ти казах, че тя не е моя пациентка. Защо питаш?
— От любопитство. Тук човек няма кой знае какви развлечения.
— Права си. Затова дай да се концентрираме върху подобряването на състоянието ти.
— Добре. Какво е менюто за днес?
— Слава богу, че в него не фигурира стек „Солсбъри“, но и спагетите им са доста противни. Вчера приключихме дискусиите по въпроса защо си тук. Какви са твоите заключения?