— Не са много, защото бях заета.
— Заета ли? — изненадано я погледна Хорейшо. — Нали току-що каза, че ти е било скучно?
— Добре де, тук съм, защото искам да се оправя.
— Наистина ли искаш, или го казваш просто ей така?
— Не знам. Кой отговор предпочиташ?
— Аз мога да си играя с всички отговори, Мишел. Но така само ще си губим времето.
— Това ли си казал на Шон? Че аз му губя времето и парите? Наясно съм, че той плаща за лечението.
— Какво значение има за теб?
— Виж, аз знам, че се опитва да ми помогне. Той е добър човек, но…
— Какво „но“?
— Мисля, че може да губи времето и парите си за подобри неща.
— Тоест да те захвърли на произвола на съдбата ли? Ти какво, мелодрами ли ми разиграваш? И това ли трябва да търпя като част от лечението ти? — Хорейшо се усмихна, за да смекчи остротата на забележката си.
Мишел насочи смутения си поглед в пода.
— Сигурна ли си, че добре познаваш Шон? — подхвърли след кратката пауза Хорейшо.
— Разбира се. Преживяхме заедно доста опасни мигове.
— Той казва, че няколко пъти си му спасила живота.
— Както и той моя — бързо добави Мишел.
— Ако ти наистина познаваш Шон толкова добре, колкото твърдиш, значи знаеш, че той никога няма да те изостави.
— В момента съм като камък на шията му и нищо повече.
— Той ли ти го каза?
— Не, разбира се. Никога не би споделил подобно нещо. Но аз не съм глупачка.
— Имали ли сте някога интимни контакти?
Въпросът бе толкова неочакван, че Мишел зяпна.
— Стандартно питане, Мишел, нищо повече — успокои я Хорейшо. — За да мога да ти помогна, трябва да знам каква е ролята на близките хора в живота ти. А сексуалните отношения играят изключително важна роля както в положителния, така и в отрицателния смисъл на думата.
— Никога не сме имали подобни отношения — отговори с равен глас Мишел.
— Ясно. А ти изпитвала ли си желание да правиш секс с него?
— Не можеш да ми задаваш такива гадни въпроси! — избухна Мишел.
— Мога да ти задавам всякакви въпроси. А ти ще решиш дали да отговориш.
— Този изобщо не го разбирам.
— Стига, стига. Той не е чак толкова труден. Шон Кинг е висок и хубав мъж, умен и смел, честен и почтен… — По лицето на Хорейшо се разля широка усмивка. — Ако питаш мен, на тези качества се придава прекалено голямо значение в реалния живот, но кой съм аз, за да съдя? Освен това, той е добър човек — както ти правилно отбеляза. А ти си млада и привлекателна. Двамата работите заедно.
— Да работиш с някого не означава, че непременно трябва да спиш с него.
— Тук си абсолютно права. Значи мога да заключа, че никога не си мислила да стигнеш до интимност с Шон, така ли? — Усмивката отново се появи. — Трябва да бъда сигурен, защото на този въпрос има още куп отговори…
— Господи! Защо имам чувството, че съм подложена на кръстосан разпит?
— Подложена си на нещо по-сложно — на разпит, при който сама си задаваш въпросите. Никой юрист в съдебната зала не може да те подложи на по-тежко изпитание. Значи никога не си имала интимни чувства към големия мечок?
— Добре, докторе. Продължавай с гадните си въпроси.
— Това ми казва много. Благодаря ти.
— Няма за какво. А сега, след като приключихме с Шон, вероятно ще попиташ дали съм имала желание да спя с баща си…
— Да поговорим по въпроса — съгласи се Хорейшо.
— Стига де! Казах го на майтап.
— Разбирам. Но все пак искам да те попитам какви са отношенията ти с баща ти. Вероятно добри, нали?
— Не добри, а отлични! Той беше полицейски началник, в момента е пенсионер. Двамата с майка ми са на Хавайските острови, карат втори меден месец. Това е причината, поради която не желая да ги безпокоя. Ако разберат къде съм, веднага ще се върнат.
— Проявяваш забележителна загриженост — отбеляза Хорейшо, без да споделя, че вече го е чул от Шон. — Как мислиш, те ще се изненадат ли, ако научат, че си тук?
— Ще бъдат смаяни!
— Чух, че и братята ти са полицаи. Никога ли не си мислила да си вадиш хляба по друг начин?
— Наистина не съм — сви рамене Мишел. — Разбира се, исках да стана професионална спортистка, но то си беше само мечта.
— Не се подценявай — поклати глава Хорейшо. — Ти си първата олимпийска медалистка, която лекувам. Шон ми каза, че си спечелила сребърен медал по гребане.
— Вярно е — кимна Мишел и на устните й се появи бледа усмивка. — Беше страхотно. Тогава бях убедена, че това върхът в кариерата ми. — Замълча за миг, после тихо добави: — И май наистина е така…
— После си била полицай за известно време, след което си постъпила в Сикрет Сървис. Някакви специални причини за тази промяна?
— Всичките ми братя са ченгета. Мислех, че ще бъде страхотно да стана федерален агент.
— А баща ти нямаше нищо против, така ли?
— Абсолютно нищо. Всъщност той не беше особено доволен от решението ми да стана полицай. Беше убеден, че е доста опасна професия за единствената му дъщеря.
— Ти как го прие?
— С разбиране. Все пак бях сладкото момиченце на татко. А мама изобщо не одобряваше професията ни. Но го направих вероятно защото от малка съм свикнала да бъда независима.
— Сигурно ще бъдеш смаяна, ако ти кажа, че вече успях да диагностицирам този факт — усмихна се Хорейшо. — Да разбирам ли, че много обичаш родителите си?
— Бих направила всичко за тях!
Хорейшо й хвърли любопитен поглед, но се въздържа от коментар.
— Ще ми разрешиш ли да поговоря с тях относно състоянието ти? — попита той.
— Не! В никакъв случай!
— А с някой от братята ти?
— Само с Бил. Той е най-големият, работи като полицай във Флорида.
— Както заповядате, милейди.
— Бих предпочела да не съм тук! — мрачно каза Мишел.
— Свободна си да напуснеш, когато пожелаеш. Ако такова е желанието ти. Продължаваш с независимия живот, останалото да върви по дяволите. Никой не може да те спре. Вратата е ей там, насреща.
Настъпи продължително мълчание.
— Засега ще остана — промълви най-сетне Мишел.
— Много добър избор, Мишел — погледна я сериозно Хорейшо.
Приключиха разговора и той я изведе навън. В коридора се разминаха с Бари, който изобщо не ги погледна.
— Знаеш ли нещо за тоя тип? — тихо попита Мишел.
— Почти нищо. Защо питаш?
— Просто от любопитство.
— Защо ли не ти вярвам?
— Нима се съмняваш в моята искреност, Хорейшо?
— В главата ми се въртят по-конкретни изрази. Като изпечена лъжкиня например.
11
Полуостров Бийл представлява парче земя, врязано в река Йорк от страната на окръг Глостър — някъде по средата на пътя между Клей Банк и Уайкомико в една от най-живописните части на щата Вирджиния. Както повечето места в този щат, Бийл бил населен в периода на ранния колониализъм и споделил славата на зараждащата се нова държава, наречена Съединени американски щати. Едно от най-важните събития, довели до създаването на тази държава, се случило през 1781 г. в Йорктаун, само на петнайсетина километра на юг. Там британският генерал Корнуолис предал сабята си на Джордж Уошингтън, а хиляди англичани — на младата и зле въоръжена американска Континентална армия. На практика това сложило край на Войната за независимост, спечелена от янките, които до този момент винаги били губили всяко сражение.
На пустите преди войната земи бързо започнали да никнат огромни плантации. Благосъстоянието им зависело изцяло от докараните тук десетки хиляди роби. Но само сто години по-късно изтощената земя и Гражданската война сложили край на безметежното съществуване на южняшката аристокрация.
Втората вълна на оживление заляла района по време на индустриалната епоха. Новоизлюпените капиталисти били привлечени от спокойствието и чистите води на река Йорк, отличните възможности за риболов, умерения климат и пасторалното провинциално спокойствие. Районът бързо печелел славата на здравословен курорт главно заради постоянния топъл бриз и необятните борови гори, които имали благотворно въздействие върху туберкулозата.
Примерът на първите известни фамилии, избрали това място за почивка и разтоварване, бързо бил последван и от други. В резултат били построени шест частни железопътни линии, идващи от север; други три, от запад, стигали непосредствено до полуострова от червеникава вирджинска глина, над който полъхвал прохладен ветрец.
Днес, десетилетия по-късно, много малка част от тези каменни, дървени или тухлени дворци са оцелели или са все още в частни ръце. Няколко от тях са превърнати в мотели за по-малко платежоспособните туристи, но има и такива, които са модерни хотели за богатите. Огромната част обаче са се превърнали в руини — любимо място за игра на хлапетата през дългите и задушни летни дни.
От другата страна на реката, на територията на окръг Йорк, правителството на Съединените американски щати е оставило своя отпечатък чрез Кемп Пиъри, център за доставки на флота и оръжеен арсенал. Тези три правителствени учреждения заемат цялото крайбрежие — чак до областния център Ричмънд. Говори се, че обитателите на свръхсекретния тренировъчен център на ЦРУ в Кемп Пиъри, известен като „Фермата“, разполагат с технологии, които могат да определят цвета на очите на човек на противоположния бряг, включително и през нощта. Местните жители отдавна са убедени, че всеки, който се доближи на шест километра от центъра, автоматично става обект на наблюдение от космоса. Никой не е доказал този факт, но няма турист в околността, който да не чуе тази история поне три пъти по време на престоя си.
Но Бийл бе устоял на резките икономически промени и капризите на богатите. Обикновените граждани живееха спокойно — малко или повече като всички останали граждани на страната. С едно изключение: Бабидж Таун.
Малкият самолет на Шон плавно докосна асфалта на дългата писта, витлата рязко намалиха обороти. Към него се приближи тъмносин хамър и чернокожият шофьор в униформа на частна охранителна фирма му помогна за багажа.
Шон се облегна на удобната седалка и насочи мислите си към срещата с Мишел, състояла се малко преди излитането. Хорейшо му разреши да я види, но не пропусна да го инструктира и на свой ред пожела да разгледа джипа и личните вещи на Мишел. Те вече се намираха в апартамента, който Шон нае веднага след като получи аванса от Джоун.
— Ще се наложи да носиш маска и ръкавици — предупреди го той. — А не е зле и да провериш кога за последен път си се ваксинирал против тетанус.
Мишел го чакаше в стаята за посещения на клиниката. Видът й го обнадежди. Лицето й изглеждаше почти както преди, наскоро измитата коса се спускаше на вълни, дрехите й бяха спретнати и чисти. Надеждата му нарасна, когато тя го прегърна за добре дошъл, изслуша го и отговори на въпросите му кратко и ясно.
— Колко ще останеш в тоя Бабидж Таун? — попита тя, след като научи за ангажимента му.
— Все още не знам. Намира се на майната си, ще стигна дотам с частен самолет, който ми уреди Джоун. Пътуването с кола е прекалено дълго.
— А как е параноичната ти бивша приятелка Джоун?
Въпросът беше зададен язвително, но той го прие като още едно доказателство, че Мишел е по-добре.
— Няма да пътува с мен, ако точно това имаш предвид. Отивам при някакъв тип на име Лен Райвест, който е началник на охраната в Бабидж Таун. Преди време двамата с Джоун са работили заедно и именно той е препоръчал фирмата й.
— Доколкото разбрах, става въпрос за убийство.
— Все още не знаем дали е така. Жертвата се казва Мънк Тюринг, който е работел там.
— А какво по-точно представлява Бабидж Таун?
— Описаха ми го като мозъчен тръст, чиито разработки имат най-вече приложение в практиката. Според Джоун обаче там се занимават със секретни разработки.
— Кой го ръководи?
— Човек на име Чамп Полиън.
— Мънк? Чамп?
— Знам, че звучи шантаво — въздъхна Шон. — Но нямаше как да откажа парите, които предложиха.
— С тях ли плащаш престоя ми тук? Отлично знам, че застраховката ми не може да го покрие.
— Ти гледай да се оправиш, а останалото е моя работа — тръсна глава той.
— Оправям се, чувствам се добре. — Мишел се огледа и понижи глас: — А и тук стават някои странни неща.
— Странни неща ли? — учудено я изгледа Шон. — Какви?
— Подозрителни шумове през нощта. Разни типове се появяват там, където не би трябвало да бъдат.
Шон изпусна въздуха от гърдите си и поклати глава.
— Ще ми обещаеш ли да стоиш настрана? Ще бъда далеч, без възможност да ти помогна.
— Кой го казва, господи! Заминаваш някъде из пущинаците, за да разследваш убийство. Аз трябва да се безпокоя за теб.
— Обещавам да внимавам.
— Като изляза оттук, ще дойда да ти помагам.
— Чух, че двамата е Хорейшо вече имате напредък.
— Не мога да понасям тоя кучи син!
— Аха, значи наистина имате напредък.
Няколко минути по-късно той се надигна с намерението да тръгне и тя се вкопчи в ръката му.
— Моля те да бъдеш внимателен, Шон! Обади се в момента, в който нещата започнат да излизат извън контрол. Веднага ще тръгна, обещавам!
— Ще си пазя гърба — обеща той.
— А кой ще те пази отпред?
— Не се притеснявай, ще се справя — отвърна той и насочи пръст в гърдите й. — Но най-важното е ти да се оправиш. Едва след това ще можем да възстановим добрия си екип, движен от борбата между противоположностите.
— С нетърпение очаквам този момент.
— Аз също — тихо промълви той.
В момента, пътувайки към Бабидж Таун, той наистина чувстваше липсата й. Но партньорката му трябваше да извърви дълъг път към пълното си възстановяване и Шон дълбоко се терзаеше от мисълта, че тя няма да успее.
Колата следваше извивките на река Йорк. Ято птици се вдигна от близките храсти, почти едновременно с него стадо сърни пресече асфалта. Последната от тях се размина на сантиметри с дебелата броня на джипа и Шон веднага си представи как разклонените рога пробиват стъклото и го приковават към кожената седалка на хамъра.
— Има ги много по това време на годината — отегчено промърмори шофьорът.
— Да не би да означава, че ни застрашава внезапна смърт? — сопна се Шон.
Вдясно от пътя се появи голо поле, пресечено от коритото на реката. В далечината отвъд него се очертаваше висока мрежеста ограда с два реда бодлива тел в горния край. Пространството пред нея беше осеяно с предупредителни табели.
— Това ли е Кемп Пиъри? — попита той.
— Царството на шпионите. Наричат го „Фермата“.
— Бях забравил, че е в този район — подхвърли Шон. Изобщо не беше забравил, но се надяваше проявата на невежество да насърчи словоохотливостта на човека зад волана.
— Местните хора няма как да забравят — заяви той.
— Защо? — погледна го с усмивка Шон. — Да не би нощем да изчезват деца и домашни любимци?
— Не, но това лесно можеше да се случи и на самолета, с който пристигнахте. Бас държа, че е бил на мушката на някоя ракета земя-въздух до момента на приземяването си. Ако случайно беше навлязъл в забранената зона, със сигурност щяхте да се приземите доста по-бързо от очакваното.
— Вероятно е така — кимна Шон. — Надявам се, че осигуряват доста работни места на местните хора.
— Да, ама и изнасят разни неща.
— Какво имате предвид?
— Отначало базата е била управлявана от флота. Обучавали са тюлени по време на Втората световна, като за целта са изгонили всички местни.
— Как така са ги изгонили?
— Ей така. По онова време тук е имало две градчета — Магрудър и Биглърс Мил. Моите баба и дядо са живели в Магрудър, но по време на войната са ги изселили в района на Джеймс Сити. След края на войната флотът се изтегля от базата, но в началото на петдесетте отново се връща. И оттогава до ден-днешен това е забранена територия.
— Интересно.
— Не и за моите старци. Едва ли е много приятно да загубиш дома си. Но военните винаги правят каквото си пожелаят.
— Е, сега би трябвало да сте спокойни, защото съседите ви от ЦРУ наблюдават внимателно района.