— И вие имате въоръжени хора — изтъкна Шон.
— Ако зависеше от мен, нямаше да ги има — заяви Чамп. — Но аз не съм собственик, а само управител на Бабидж Таун. Тези неща ги решават други.
— А защо ви е необходима охрана?
— Заради естеството на работата ни. Част от нашите разработки са с огромен търговски потенциал. В известен смисъл се надпреварваме с времето. Много хора по света искат да ни изпреварят. — Ръката му направи широк жест. — Затова се нуждаем от охрана навсякъде.
— Появиха ли се вече представителите на ЦРУ?
— Знае ли човек? Искам да кажа, че шпионите рядко чукат на вратата да ти кажат: „Здрасти, ние сме от ЦРУ. Казвай каквото знаеш, иначе ще ти видим сметката.“ — Чамп измъкна от джоба си някаква стъклена тръбичка.
— От лабораторията ли идвате? — полюбопитства Шон.
— Защо питате? — подозрително го изгледа онзи.
— Заради стъкълцето, което държите. Прилича ми на голяма пипета — от онези, с които си слагаме капки в очите, но вие положително сте му дали някакво научно наименование.
— Това стъкълце може би ще се окаже най-голямото откритие в историята на човечеството, което ще остави далеч след себе си телефона на Бел и електрическата крушка на Едисон — тържествено обяви Чамп.
— Какво е то, по дяволите? — стреснато го погледна Шон.
— Вероятно най-бързият неконвенционален компютър в историята на човечеството, стига да го накараме да работи оптимално — равнодушно отвърна Чамп. — Разбира се, това не е работен модел, а само концептуален прототип. Но да се върнем на събитията, които се случиха тук. Напоследък през Бабидж Таун преминаха доста хора. Включително местната полиция, представена от някакъв тип с опърпана каубойска шапка, който нарича себе си Мъркъл Хейс, както и неколцина мастити представители на вече споменатото ФБР. — Той постави стъклената тръбичка на масата и заби поглед в Шон. — Знаете ли какво си мисля?
— Какво?
— Мисля си, че тук е в ход някаква гигантска конспирация, която няма нищо общо с ЦРУ. Те прекалено много бият на очи. Според мен тя е дело на военнопромишления комплекс, за който ни предупреди президентът Айзенхауер, преди да напусне поста си.
Шон направи безуспешен опит да прикрие скептицизма си.
— По какъв начин свързвате всичко това с тялото на Мънк Тюринг, открито на територията на Кемп Пиъри? — попита той.
— Свързвам го с факта, че в съседство с Кемп Пиъри е разположен оръжейният арсенал на флота. А преди време и самият Кемп Пиъри е бил собственост на флота.
— Разработките ви имат ли някакво военно приложение?
— Страхувам се, че не мога да ви отговоря.
— Но вие не работите по държавни поръчки, нали?
— Това тук да ви изглежда държавен институт? — остро попита Чамп.
— Не знам… — Шон и измести поглед към екипа на вратата. — Карате или кунг-фу?
— Таекуондо — отвърна с лека усмивка Чамп. — Започнах да тренирам още в гимназията по настояване на баща ми.
— Той е бил любител на бойните изкуства, така ли?
— Не, накара ме да тренирам таекуондо, за да мога да се защитавам от другите момчета. Вероятно ще се шокирате, ако ви призная, че като момче бях голям смотаняк, мистър Кинг. А тийнейджърите адски мразят смотаняците. Особено ги мразят онези, чиято вратна обиколка е значително по-голяма от мозъка им. — Чамп хвърли поглед на часовника и вдигна купчина документи от бюрото.
Отбелязвайки този факт, Шон побърза да каже:
— Нуждая се от подробностите по случая. Ако ви е омръзнало да ги повтаряте, мога да ги обсъдя и с Лен Райвест — човека, когото ми посочиха за евентуални контакти.
В същия момент в стаята влезе ниска набита жена с посивяла коса и табла в ръце.
— Ще помолиш ли Лен Райвест да дойде при нас, Дорис? — каза Чамп.
Шон изчака жената да напусне стаята и се извърна към Чамп.
— Докато чакаме, бихте могли да ми разкажете нещичко за Бабидж Таун. Разбира се, като пропуснете поверителните неща. Що за място е това? Шофьорът не успя да ми обясни за какво става въпрос.
Ученият не изглеждаше очарован.
— Малко история, Чамп, нищо повече — настоя Шон.
— Чували ли сте за Чарлс Бабидж?
— Не.
— Той има голям принос за създаването на съвременния компютър, особено ако вземем предвид факта, че е роден през 1791 година. Изобретил е скоростомера. Като любител на статистиката е създал уникални таблици за изчисляване на смъртността, които застрахователните компании използват и до днес. А когато изпращате писма, вие използвате единни пощенски тарифи, разработени също от Бабидж.
Но лично за мен най-голямото постижение на Чарлс Бабидж е разшифроването на многоазбучния шифър на Виженер, който е бил загадка в продължение на близо три столетия.
— Многоазбучен шифър?
— Точно така — кимна Чамп. — Блез дьо Виженер е френски дипломат, създал въпросния шифър през шестнайсети век. Бил известен като многоазбучен, защото използва букви от различни азбуки. Именно в това се съдържа неговата гениалност. Но в продължение на две столетия не го използвали, защото го смятали за прекалено сложен. На всичкото отгоре не подлежал на честотен анализ. Знаете ли какво представлява честотният анализ?
— Звучи ми познато — колебливо отвърна Шон.
— Честотният анализ е Свещеният Граал на ранните криптоаналитици. Изобретен е през девети век. Честотният анализ регистрира честотата на поява на буквите в даден текст. В английския език това е буквата Е, следвана от Т и А. Именно тук се крие ключът към дешифрирането, което днес е лишено от всякаква лингвистична романтика и е свързано единствено с дължината на секретни числови ключове, анализирани с помощта на мощни компютри.
Преди хиляда години субституционният шифър бил смятан за непробиваем. Мюсюлманите обаче успели да го разбият напълно и така осигурили голямо предимство на дешифровчиците пред шифровчиците. Това положение се запазило в продължение на векове.
Шон нетърпеливо се размърда на стола и Чамп веднага го забеляза.
— Моля за извинение, мистър Кинг — промърмори той. — Но ако проявите още малко търпение, ще разберете за какво става въпрос.
— Не, не, наистина ми е интересно — отвърна Шон, с мъка сподавяйки прозявката си.
— Добре. В традиционната си форма честотният анализ е напълно безпомощен пред чудовището на Виженер, защото то наистина е изградено по уникално остроумен начин. Но старият Чарли Бабидж успял да забие ножа право в цифровото му сърце без помощта на компютър или изчислителна машина.
— Как? — попита Шон.
— Атакувал го по оригинален и абсолютно неочакван начин, който се превърнал в модел за следващите поколения криптоаналитици. Но за уникалното си постижение той не получил никакво признание, защото не си направил труда да публикува своето откритие.
— Как тогава става известно то?
— Благодарение на неколцина учени, които проучили записките му през двайсети век и установили, че той е първооткривателят. Най-сетне стигаме до същността на въпроса. Нарекох мястото „Бабидж Таун“ в знак на уважение към един човек с невероятен ум, но с ограничени способности в областта на самоизтъкването. Веднага искам да добавя, че ние ще вдигнем шум до небесата в момента, в който постигнем целите си. — Чамп се усмихна. — Разбира се, първо ще ги защитим със съответните патенти, което ще ни направи приказно богати след практическото приложение на нашите изобретения.
— Тоест ще получите парче от тортата?
— Иначе не бих стоял тук. Но работата продължава да ме вдъхновява дори когато не печеля нито цент от нея.
— Кой е собственикът на Бабидж Таун?
Вратата се отвори и в кабинета влезе нисък щирокоплещест мъж малко над четирийсет, облечен в тъмен костюм и с вратовръзка с неопределен цвят. Посивялата му коса беше пригладена с гел, сините му очи огледаха внимателно Чамп и Шон.
— Лен, запознай се с Шон Кинг — изправи се Чамп Полиън, след което прибра стъклената тръбичка, прототип на компютър, и напусна стаята. Едва тогава Шон си даде сметка, че този човек беше говорил много, но на практика не му бе казал нищо.
14
Хорейшо Барнс паркира мотоциклета си пред блока на Феърфакс Корнър, извади от джоба си ключовете от апартамента на Мишел и Шон, след което колебливо спря. Не знаеше е какво да започне — е жилището или с джипа на младата дама. Освен ключовете от жилището Шон му беше предал и тези на тойотата, паркирана пред входа.
Решил да започне с джипа, Хорейшо пристъпи към него и отключи вратата откъм шофьора.
— Майчице мила! — беше първата му и единствена реакция.
Шон май не се беше пошегувал, когато го предупреди да носи маска и да провери кога за последен път си е правил ваксина срещу тетанус.
Качи се в кабината, извади от джоба си малък цифров фотоапарат и започна да снима. Багажникът и задните седалки бяха отрупани с какво ли не — спортни екипи, полуразтопени блокчета шоколад, бутилки от безалкохолни напитки, мухлясали остатъци от храна, кутия патрони за късоцевна пушка, измачкани дрехи, включително няколко чорапогащника, чифт гири с пластмасово покритие. Хорейшо с усилие отмести едната и погледът му попадна на списанията за бойни изкуства, разпилени върху задната седалка.
— Важно напомняне за един уважаван, но страхлив психолог — измърмори той. — Никога не ядосвай дамата, защото тя като нищо ще ти нарита дъртия мек задник!
Отвори страничните стъкла и замислено се отпусна на средната седалка. Явно имаше работа с класическа представителка на перфекционизма, със силна воля и твърд характер, която по необясними причини беше стигнала до своята пълна противоположност.
Изкачи стълбите до втория етаж и отключи наетия апартамент. Присъствието на Шон веднага си пролича, включително и по реда, който цареше в стаите. В едната бяха вещите на Мишел. Дрехите й бяха прилежно сгънати или поставени на закачалки, на пода нямаше боклуци. Върху гардероба имаше сейф за оръжие, в който по всяка вероятност се намираше пистолетът на Мишел.
Малкото балконче беше заето със състезателната лодка на Мишел, излъскана до блясък. До нея бяха опрени чифт гребла. Хорейшо ги щракна с фотоапарата и се прибра вътре. На масичката в тясното антре се беше събрала солидна купчина поща. Обикновено той не се докосваше до личната кореспонденция на никого, но сега се изкуши, съзнавайки, че друг шанс едва ли ще има. Повечето от писмата бяха за Шон, препратени от предишния му адрес. Други съдържаха сметки и неизбежните рекламни материали, от които страдаше цялото човечество. Но имаше и едно писмо за Мишел Максуел с клеймо от Хавайските острови.
Пликът в ръцете му вероятно съдържаше обичайните за подобни пътешествия поздрави.
Хорейшо сви рамене и бързо набра номера на Бил Максуел във Флорида. Отсреща вдигнаха на второто позвъняване.
— Удобно ли е да говорим? — попита в слушалката той. — Ако случайно сте в момент на напрегнато преследване, ще изчакам на телефона, докато заловите лошите или пък чуя скърцането на смачкани ламарини.
— Не, не — засмя се Бил. — Днес съм в почивка. Готвех се да ходя на риба. Какво става? Как е Мик?
Хорейшо вече знаеше, че всички в семейството я наричат Мик. Така бяха свикнали от малки.
— Подобрява се, и то бързо. Слушайте, исках да ви попитам дали родителите ви все още живеят в Тенеси?
— Да, там са. По средата на пътя между Нашвил и Ноксвил, където татко построи нова къща след пенсионирането си. Всички му помогнахме кой с колкото може. В сравнение с обикновените ченгета шефовете в полицията получават сравнително добри пари, но ние сме голямо семейство и татко нямаше кой знае какви спестявания. Това беше начин да му се отблагодарим.
— Страхотно, Бил. А често ли виждате родителите си?
— Не толкова често, колкото бих искал. Четири-пет пъти в годината, не повече. Аз съм чак в Тампа. Полетите са скъпи, а пътуването с кола е прекалено дълго. На всичкото отгоре имам три деца.
— А другите ви братя често ли ги виждат?
— Може би по-често от мен, тъй като живеят по-близо. Защо се интересувате?
— Правя опит да си освежа мозъка. А Мишел? Смятам, че и тя е поддържала близки отношения с родителите ви, тъй като Вирджиния не е далеч.
Бил забави отговора си, а в гласа му се долови колебание.
— За съжаление не е точно така. Пътят дотам е дълъг. Никога не съм я заварвал в дома на мама и татко. Редовно се чувам с братята ми и доколкото разбирам, те също не са я виждали.
— Може би родителите ви са ходили при нея — предположи Хорейшо.
— Едва ли, защото Мик никога не е живяла в жилище, в което има място за гости — отвърна Бил. — Самият аз опитах един-два пъти, главно заради децата. Те са адски горди, че леля им е олимпийска медалистка и е била лична охрана на президента. Но така и не ги заведох на гости, защото останах с впечатлението, че на нея ще й бъде неудобно.
— Неудобно ли? Защо?
— Винаги беше много заета. Докато работеше в Сикрет Сървис, можех да приема, че е така, макар че служителите там също излизат в отпуск. Надявах се, че след преминаването й в частния сектор ще разполага с повече свободно време, но уви…
— Кога за последен път я видяхте?
Бил замълча за момент.
— Мисля, че беше преди около четири години. Бях на полицейска конференция във Вашингтон и вечеряхме заедно. Тогава тя все още работеше в Сикрет Сървис.
— Мислите ли, че се е отчуждила от семейството?
— След всичките ви въпроси започвам да си мисля, че е точно така.
— Извинете ме за настойчивостта, Бил. Но искам да й помогна по най-добрия начин.
— Разбирам. Много искам сестра ми да се върне при нас. Може да е малко странна, но ние си я обичаме.
— Наистина е странна. Току-що разгледах джипа й.
— И още не сте се обадили на хигиенната инспекция? — засмя се Бил.
— Значи знаете какво съм видял — въздъхна Хорейшо.
— Да, веднъж. Надявам се да не се повтори. Ходихме с нейната кола на вечерята, за която ви споменах. Докато бях вътре, се стараех да не дишам, а когато се прибрах в хотела, дълго стоях под душа!
— Мишел проявявала ли е някакви странности? Например постоянно миене на ръце, проверяване на врати и прозорци преди излизане, опипване на стола преди сядане? Такива неща…
— Имате предвид някакви мании, нали? Не си спомням такива неща.
— Казахте, че се е променила рязко на шестгодишна възраст. Сигурен ли сте?
— По онова време вече бях завършил колежа и не се задържах много у дома. Но когато се прибрах за месец-два, ми стана ясно, че тя вече е съвсем различна. Тогава нашите живееха в малко градче на един час път от Нашвил.
— Не беше ли просто промяна на дете, което расте. Случва се често и се приема за нещо нормално.
— Беше повече от това, Хорейшо, повярвайте ми. И моите деца се промениха, но съвсем не толкова рязко.
— Окей, разбрах. Прегледах бележките си, в които съм записал как точно се е променила според вас. От дружелюбна станала затворена, от общителна — срамежлива, от доверчива — подозрителна. А плачеше ли?
— Само нощем. Можете да попитате и братята ми. Убеден съм, че те също са го забелязали.
— И стана небрежна в личните си навици, така ли?
— Най-добре си спомням пода в стаята й. Преди беше чист като аптека. После, за една нощ, се превърна в кочина. Дори килимът не се виждаше. Винаги съм й казвал, че се държи като разглезено дете.
— Това може да обясни някои нейни прояви, Бил. Но не и всички. Моята работа е именно да търся причините за необяснимите постъпки и действия, защото те са там, дълбоко в душата й. — Хорейшо замълча за момент, после добави: — Е, хубаво. Ще ви задам един въпрос, който предварително ме кара да се радвам, че сте на две хиляди километра оттук…
— Знам какъв е този въпрос и веднага ви отговарям: Мик никога не е била обект на насилие.
— Явно, че сте мислили по тази тема.
— Аз съм полицай. Виждал съм ужасни неща, включително и деца, обект на насилие. Мишел няма нищо общо с тях. Никога не съм забелязал типичните признаци у нея. А и татко не е такъв човек. Искам да кажа, че никога не би му минало през ума такова нещо. Вечно беше на работа. Ще ви призная нещо: аз много обичам моя старец, но ако дори за секунда съм допускал нещо подобно, положително щях да взема мерки. Не съм станал ченге, защото обичам да си затварям очите.