— Убеден съм, Бил. Но родителите ви имаха ли обяснение за промяната у нея? Потърсиха ли професионална помощ?
— Не ми е известно. Искам да кажа, че тя нито изпадаше в ярост, нито измъчваше животинки. Повечето деца са капризни и често си променят настроението. А в онези години хората не тичаха при психоаналитиците за дреболии, нито пък тъпчеха децата си с успокоителни, защото не можеха да стоят мирно повече от десет минути. Не се обиждайте, докторе.
— О, нищо подобно. Познавам много психиатри, които са се превърнали във фармацевти. Разговаряли ли сте някога с родителите си за нея?
— Да, разбира се. Според мен всички стигнахме до решението да я оставим на мира. И винаги да сме готови да я приемем, ако реши да се върне в семейството.
— Не сте им казали за сегашното й състояние, нали?
— Не. Още след първия ни разговор реших да оставя на вас важните решения. След като Мик не желае да им каже, значи няма да го сторя и аз. А и нямам никакво желание да предизвиквам гнева на олимпийска медалистка с черен пояс, макар и да ми е сестра.
— Тя и на мен е взела страха — кимна с въздишка психоаналитикът. — Да кажете нещо друго, което би могло да ми помогне?
— Върнете ми сестричката, Хорейшо. Това е всичко, което искам. Направите ли го ще имате приятел за цял живот тук, в Тампа.
15
Лен Райвест разведе Шон из територията на Бабидж Таун. Оказа се, че зад централната сграда има множество постройки от камък, тухли и дърво. Те бяха с различни размери, но отдалеч личеше, че всяка е оборудвана с блиндирана врата и алармена система. Най-голямата се издигаше на площ от около един квадратен километър, отдалечена от останалите и заобиколена от двуметрова ограда от ковано желязо. До нея беше залепена постройка, наподобяваща зърнен силоз.
— Какво има вътре? — посочи към нея Шон.
— Вода — кратко отвърна Райвест. — Тонове вода.
— А в другите сгради?
— Най-различни неща.
— В коя от тях работеше Мънк Тюринг? И с какво се занимаваше?
— Не ми се говори по този въпрос.
— Вижте какво, Лен — обърна се с лице към домакина Шон. — Доколкото си спомням, вие ни наехте да разследваме обстоятелствата около смъртта на Мънк Тюринг. Ако не искате да го правим, просто кажете. Веднага си тръгвам, за да не си губим времето. Току-що онзи учен на име Чамп ми загуби половин час в празни приказки. Нямам намерение това да се повтори.
Райвест пъхна ръце в джобовете си и подритна някакво камъче.
— Моля да ме извините, Шон — промърмори той. — Знам, че сте работили в Сикрет Сървис заедно с Джоун по времето, когато аз работех във ФБР. Нямам никакво желание да си играя на котка и мишка с бивш колега. Между нас казано, шефовете проявиха голяма резервираност към решението ми да потърся външна помощ за разследването.
— А кои са шефовете?
— Ако знаех, непременно щях да ви кажа.
— Нима твърдите, че не знаете за кого работите? — зяпна от изненада Шон.
— Оказва се, че не е толкова лесно да се разбере. Ако някой разполага с достатъчно пари, лесно може да прикрие следите си. В трудовия ми договор пише, че работя за компанията „Бабидж Таун Лимитед“. В мига, в който реших да науча нещо повече за работодателя си, бързо ме привикаха и ме предупредиха, че ще загазя, ако продължавам в същия дух. А аз не искам да загубя службата си, защото е добре платена и парите са ми нужни да издържам двете си деца в колежа. Няма как.
— Разбирам. Но вие споменахте, че които и да са те, вашите работодатели си имат едно наум. Откъде знаете?
— От ежедневното общуване с тях с помощта на компютъра. А понякога от ежечасното. Така си контактуваме. Съобщих, че вие вече летите насам и трябва да ви се даде възможност да проучите нещата, макар че може да се окаже опасно.
— Защото са замесени ФБР и ЦРУ ли?
— Представяте ли си? — направи гримаса Райвест. — Точно в Кемп Пиъри от всички възможни места? Проблемите ни със сигурност ще свършат, ако бързо приключите следствието и се окаже, че убийството няма нищо общо с Бабидж Таун.
— А ако се окаже, че има нещо общо? — засече го Шон.
— В такъв случай вероятно ще си търся друга работа.
— Чамп Полиън мисли, че става въпрос за заговор, организиран от военнопромишления комплекс.
— За бога! — простена Райвест. — Имам си достатъчно проблеми, за да слушам глупостите на оня отнесен тип!
— В такъв случай да се концентрираме върху основната задача. Как умря Мънк Тюринг?
— Изстрел в главата. Пистолетът е открит до трупа.
— Къде точно в Кемп Пиъри?
— В източния край на зоната, непосредствено до река Йорк. Минали сте покрай него на идване.
— В рамките на оградения периметър?
— Да. Тялото е било близо до оградата. Знам, че там обикалят патрули, но не съм сигурен, че го правят денонощно, седем дни в седмицата. Територията на Кемп Пиъри включва хиляди декари земя, голяма част от които не се наблюдават. Дори ЦРУ не разполага с достатъчно средства, за да контролира всеки квадратен метър от тях. По някакъв начин Мънк е прескочил оградата, но нямам представа защо.
— Къде е трупът в момента?
— В хладилника на Уайт Федър — малко градче наблизо. Смъртта бе установена от съдебния лекар на Уилямсбърг. Няма съмнения относно причините. Видях трупа и прочетох смъртния акт, но не е лошо и вие да им хвърлите едно око.
— Добре. Тюринг имаше ли семейство?
— Беше разведен. Все още търсим бившата му съпруга, засега без успех.
— Деца?
— Едно. Виджи Тюринг, на единайсет години.
— Виджи? Къде се намира тя?
— В Бабидж Таун. Живееше при баща си. — Той посочи къщичките. — Там са настанени служителите. Някои живеят в централната сграда, най-вече по-новите…
— Истинското й име Виджи ли е, или е само някакъв прякор?
— Чух, че било съкращение от Виженер или нещо подобно.
— Ясно — кимна Шон. — Кръстил е дъщеря си на Блез дьо Виженер.
— На кого?
— Няма значение. Тюринг имал ли е известни врагове?
— Имал е поне един, макар и неизвестен.
— А не допускате ли, че е било самоубийство? Изстрел от упор, пистолетът е бил намерен до трупа.
— Възможно е — бавно кимна Райвест. — Но инстинктът ми подсказва друго.
— Понякога инстинктът лъже.
— Мен не ме е излъгал нито веднъж за двайсет и пет години служба във ФБР. И сега ми подсказва, че нещо не е наред.
— Искам да поговоря с Виджи. Как се справя тя?
— Ще ви бъде трудно да измъкнете нещо от нея.
— Защо?
— Не е доказано, че е болна от аутизъм, макар че са налице подобни симптоми. Доколкото ми е известно, единствено Мънк е бил в състояние да контактува с нея.
— Това означава ли, че не знае за смъртта на баща си?
— Да речем, че никой не знае как да осъществи контакт с нея — въздъхна Лен.
— Необуздана ли е?
— Напротив — отвърна шефът на охраната. — Тя е тиха и стеснителна и е страхотна пианистка.
— Тогава какъв й е проблемът?
— Тя живее в свой свят, Шон. Разговаряш нормално с нея, после тя изведнъж се затваря в себе си. Дори престава да те забелязва. Сякаш преминава на друго комуникативно ниво, различно от нашето.
— Момичето преглеждано ли е от специалист?
— Не знам.
— Познавам такъв, ако се наложи — рече Шон, имайки предвид Хорейшо Барнс. — Кой се грижи за нея в момента?
— Най-вече Алиша Чадуик.
— Коя е тя?
— Наша служителка. Казах, че само Мънк бе в състояние да общува с Виджи, но и Алиша го прави, макар и не толкова успешно.
— Кой е открил тялото на Мънк?
— Някакъв патрул в Кемп Пиъри.
— Някакво заключение на криминалистите?
— Не ми е известно.
— Пистолетът?
— Бил си е на Тюринг, който е имал съответното разрешително.
— Негови ли са били отпечатъците върху пистолета, Лен.
— Май да — нервно отвърна Райвест.
— Май?!
— Добре де, негови са. По трупа не е открито нищо, което да подсказва, че е бил пренесен от другаде. — Райвест замълча за миг, после гневно добави: — Той е бил убит на територията на Кемп Пиъри, най-вероятно от някой проклет пазач!
— Който е използвал собствения му пистолет?
— Мънк е бил в забранена зона, а те се опитват да прикрият убийството му.
Мисля, че това не е вярно поради две причини — поклати глава Шон. — Ако Мънк действително е навлязъл в забранена зона, всеки пазач има основание да го застреля. Прикриването на подобен акт само би усложнило нещата. А извършването му с личното оръжие на жертвата просто няма смисъл.
— Кой може да каже какви са основанията на ЦРУ? — извика Райвест.
— Втората причина е още по-убедителна: Мънк е убит почти от упор, тоест от десетина сантиметра, не повече. Ако някой от охраната е бил толкова близо до него, той няма да го застреля, а просто ще го арестува.
— Може би са се сборичкали и пистолетът е гръмнал случайно — погледна го с надежда Райвест.
— Преди малко казахте, че няма доказателства в тази посока.
— Кой, по дяволите, може да каже каква е истината?
— Каква е официалната позиция на ЦРУ?
— Че Тюринг се е прехвърлил през оградата и се е застрелял.
— Но вие очевидно не мислите така.
— Наоколо има много шпиони — отвърна Райвест.
— Шпиони ли?
— Нямам доказателства. Но на такова място със сигурност има шпиони.
— Открихте ли нещо в личните вещи на Тюринг? — попита Шон.
— ФБР ги прибра. Компютър, документи, паспорт и всичко останало.
— Кой за последен път го е видял жив?
— Може би дъщеря му.
— ФБР не разполага ли с експерти, които могат да го установят?
Райвест прие смяната на темата с видимо облекчение.
— О, разполагат, разбира се. Появи се някаква специалистка, която не направи нищо.
Шон отново си помисли за своя приятел Хорейшо Барнс. Май трябваше да му се обади, макар че предпочиташе да го остави да си свърши работата с Мишел.
— Видели са го вечерта преди смъртта му, някъде около седем — продължи Райвест. — Отишъл е в службата да довърши някаква работа.
— Откъде знаете? — рязко попита Шон.
— В компютъра е отбелязан часът, в който е бил изключен — осем и половина вечерта. За следващите му действия можем само да предполагаме.
— Как е отишъл до Кемп Пиъри? С лодка, с кола или е преплувал реката?
— Не виждам как може да стигне дотам с кола. Пътят е само един и води до главния портал. Няма как да определим дали е преплувал реката, защото тялото му е било подгизнало от дъжда. Но подобно действие би му коствало доста усилия.
— По метода на изключването най-вероятно е използвал лодка. Открили ли са някаква лодка?
— Не.
— А разполагат ли с такава?
— О, да. Имат каяци, ветроходна яхта, гребни и няколко състезателни лодки. Използват ги за тренировка, да се освобождават от напрежението. А ние в Бабидж Таун разполагаме с моторница.
— Значи цял куп плавателни съдове и всичките са налице. Така ли?
— Точно така. Но няма как да узнаем дали някой не го е превозил през реката, а после е върнал лодката на мястото й.
— Къде ги държат?
— По-надолу по реката има пристан.
— Някой да е чул шум от двигател на лодка в нощта на убийството?
— Пристанът е доста далеч от централната сграда и къщичките за служителите, а и ги разделя гъста гора. Нормално е да се допусне, че никой няма да чуе нищо.
— Май навсякъде удряме на камък.
— Какво ще кажеш за едно питие?
— Имам вид на човек, който се нуждае от такова, а? — усмихна се Шон.
— По-скоро аз съм този, който би пийнал нещо — призна Райвест, после заряза официалния тон. — Хайде, ела. Ще вечеряме заедно, ще пийнем по едно-две питиета. А утре сутрин ще знаеш повече за Бабидж Таун, отколкото би желал да научиш.
— Кажи ми само, струва ли си заради това някой да бъде убит? — попита Шон.
Райвест погледна към голямата сграда зад рамото му.
— То е нещо, заради което си струва държавите да воюват помежду си, Шон — тихо рече той.
16
Някъде около един през нощта към лекото похъркване на Черил се прибавиха тихи стъпки по коридора. Мишел беше облечена и чакаше. Стъпките отминаха, а тя внимателно отвори вратата и излезе навън по чорапи. Беше убедена, че заглъхващите стъпки са на Бари.
В един момент стъпките замряха, тя спря и се огледа. Намираше се в коридора, който водеше към стаята на Санди. Дори за миг не беше повярвала на Бари, когато й бе казал, че не познава тази жена. Обяснението му бе съшито с бели конци. В следващия момент тя наостри уши, защото отново долови стъпките в далечния край на коридора.
Плъзна се след тях, напрягайки зрението си на слабата светлина. Някъде отпред тихо се захлопна врата.
Миг по-късно влезе в една празна стая, затвори вратата и приклекна зад нея. Не след дълго дочу тихите стъпки и надникна през прозорчето на вратата. Оказа се, че не е Бари, а един доста по-нисък мъж с вдигната яка и шапка на главата. Тя го изчака да се отдалечи и излезе в коридора. Колебаеше се дали да го проследи, или да провери стаята, от която се бе появил. В крайна сметка избра втория вариант, прекоси безшумно коридора и зави зад ъгъла.
В дъното се виждаше вратата на аптеката, но Мишел нямаше как да разбере дали тя се беше захлопнала преди малко. Извърна поглед наляво, където се намираше стаята на Санди. Насочи се към нея и надникна през стъклото. Санди спеше или поне така изглеждаше.
Нещо привлече погледа на Мишел към пода пред вратата и тя се наведе да го вдигне. Оказа се топче стиропор, каквито се използваха за уплътнение на чуплив багаж. Пъхна го в джоба си, погледна още веднъж към спящата Санди и бавно тръгна към стаята си.
Сутринта се събуди рано и реши отново да обиколи коридорите на клиниката. Срещна Санди, която караше количката си с червена бейзболна шапка на главата, а на лицето й грееше широка усмивка.
— Как е мигрената? — поинтересува се Мишел.
— О, премина. Здравият сън винаги помага. Благодаря, че ме попита.
— Кога е следващата ти среща с психиатъра?
— Първата е в единайсет, насаме. Следобед има още една, но тя е групова. Ще си взема лекарствата и ще дойде адвокатът ми. Следва нова порция от хапчетата, които ме правят щастлива, а после мога да си побъбря с някого. Тогава вече ще съм в състояние да говоря за всичко, което ми дойде наум.
— Например? — любопитно я погледна Мишел.
— Ами например, че мама ме е кърмила, докато тръгна на училище, и други подобни глупости. Моите слушатели жадно ги поглъщат и пишат статии за разни медицински списания. А аз се превивам от смях.
— Не бих могла да се подложа на групова терапия — призна Мишел.
Санди описа пълен кръг с количката си и я погледна в очите.
— Лесно е, момиче. Ставаш — не и в моя случай, разбира се — и обявяваш: „Здравейте, казвам се Санди. Адски съм загазила, но имам желание да поправя нещата. Затова съм тук.“ Останалите започват да ръкопляскат и да те прегръщат, изказвайки възхищението си от смелостта ти. След което си гълташ успокоителното и отлиташ в страната на сънищата. Десет часа по-късно си готова за поредното упражнение.
— Явно си открила начина — кимна Мишел.
— В живота трябва да се търси смисълът на нещата, скъпа. Аз съм на етап, на който усещам въпросите още преди да са зададени. Игра на котка с мишка, а те още не са разбрали, че аз съм котката, а те — мишките.
— А някога опитвала ли си да говориш за онова, което действително те измъчва?
— Никога, скъпа. Опитам ли, нещата стават много сложни. Истината по-скоро ще пробуди желанието ми за самоубийство, отколкото чувството за свобода. Затова ще играя малката си игра, докато ме освободят оттук. — Дланта й се стовари върху страничната облегалка на количката. — Образно казано, разбира се… докато ми дават хапчетата, нямам нищо против да вървя по течението.
— Много ли те боли?
— Ще ти призная нещо. Когато ти съобщават, че си парализирана от кръста надолу, си казваш: „Е, адски е гадно, но поне няма да ме боли.“ Абсолютна грешка, с голямо Г. Защото никой не ти казва колко боли да си парализирана. Куршумът, който ме прикова в тази количка, все още е в тялото ми. Некадърниците заявиха, че не могат да го извадят, защото е твърде близо до гръбначния стълб. И малкият деветмилиметров мръсник си седи там, вътре. Но не седи мирен, а с всяка година се измества с по милиметър-два. Не е ли влудяващо? Той мърда, а аз не мога! На всичкото отгоре ме предупреждават, че ако опре в определена точка от гръбначния стълб, аз или ще пукна на място, или чувствителността ще напусне и останалата част от тялото ми, превръщайки ме в жив труп. Нещо да кажеш? Не е ли прекалено гадно, за да се опише с думи?