— Много съжалявам — прошепна Мишел. — Моите проблеми са нищо в сравнение с твоите.
Санди се усмихна.
— Да вървим да закусим. Яйцата им приличат на фъшкии, беконът им е с вкус на стара автомобилна гума, но поне кафето им е горещо. Хайде, аз ще те водя… — Мишел тръгна подир количката й, после изведнъж се втурна напред, хвана дръжките и се затича по коридора. Санди се разнищя от възторг.
Хорейшо се появи след закуска.
— Отново си поговорих с Бил — уведоми я той.
— Как е той?
— Добре е, но се оплаква, че отдавна не те е виждал. Същото важи и за останалата част от семейството ти.
— Всички си имаме работа.
Той й подаде писмото от майка й.
— Намерих го в апартамента, в който все още не си ходила, но мога да те уверя, че е много хубав.
— Откъде знаеш, че не съм ходила?
— Защото видях пода в стаята ти. Като стана дума, защо не вземеш да си изчистиш автомобила? Имам предвид само толкова, колкото да избегнеш заразата от чума или някоя друга смъртоносна болест.
— В джипа ми може и да е малко разхвърляно, но аз знам къде точно се намира всяко нещо в него.
— Два часа след като хапна лютива мексиканска храна, аз също знам къде точно се намира тя, но нямам никакво желание да я видя — поклати глава Хорейшо. — Няма ли да прочетеш писмото от родителите си? Може да е нещо важно.
— Ако беше така, щяха да намерят друг начин да се свържат с мен.
— Всъщност поддържате ли връзка?
— Значи днес имаме родителска среща, а? — Тя скръсти ръце пред гърдите си.
— Тук пише, че трябва да ти задам този въпрос — размаха бележника си Хорейшо.
— Поддържам връзка с родителите си — сдържано рече тя.
— Но почти никога не им ходиш на гости, нали? Поне така твърди Бил. Въпреки че не живеят прекалено далеч…
— Много деца не посещават родителите си. Което не означава, че не ги обичат или имат проблеми с тях.
— Така е. Чувстваш ли се белязана, защото си единственото момиче в семейството на ченгета, а баща ти дори е бил шеф на полицията?
— Чувствам се по-скоро мотивирана, и то в положителен смисъл.
— Добре, ще караме по списъка. Харесва ли ти физическото превъзходство над почти всеки мъж, който се изправи насреща ти?
— Харесва ми да мога да се грижа за себе си. Живеем в свят на насилие.
— А на теб то ти е втръснало, защото си част от правозащитните органи. Мъжете са извършители на огромна част от престъпленията, свързани с насилие, нали?
— Разбира се. То е напълно естествено. Повечето мъже предпочитат да използват мускулите вместо главите си.
— Знаех си. Още ли изпитваш желание да си причиниш болка?
— Никога не съм срещала човек с толкова накъсана мисъл — каза Мишел.
— Нарочно го правя. За да те събудя, ако случайно задремеш.
— Ако искаш да знаеш, никога не съм изпитвала желание да си причинявам болка.
— Добре. Ще отнеса отговора в графа „Лъже, без да й мигне окото“ и продължаваме нататък. Но нека не забравяме, че нямаш никакво желание да си тръгнеш оттук. Каква е причината според теб? Как бих могъл да ти помогна?
Мишел нервно отмести поглед, но Хорейшо продължаваше да я гледа настоятелно.
— Не ти задавам подвеждащи въпроси, Мишел — успокои я той. — Откровен съм с теб, защото усещам желанието ти да се оправиш и искам да ти помогна. Е, кажи, как да го постигнем?
— Не съм професионалистка — отвърна тя, без да го гледа. — Но нали все пак разговаряме?
— Да, и това е много хубаво. Но ако продължаваме е подобно темпо, аз ще пукна от старост, а ти ще смучеш вечерята си през сламка, без да сме открили дяволчето в теб. Но по отношение на вътрешната съпротива няма правила.
— Не разбирам какво искаш от мен, Хорейшо! — избухна Мишел.
— Искам да си честна и откровена и искрено да желаеш да участваш в упражнението, наречено „изследване на душата“. Аз знам какви въпроси да ти задавам, но това няма да помогне, ако не получа смислени отговори.
— Опитвам се да бъда честна с теб — възрази тя. — Задай ми някой въпрос, и ще видиш.
— Обичаш ли братята си?
— Да! — отвърна тя без колебание.
— Обичаш ли родителите си?
Отново „да“, но Хорейшо наклони глава, доловил странната интонация.
— Би ли поговорила с мен за детството си?
— Господи! — простена Мишел. — Защо психоаналитиците се ровят в детството? Защо са убедени, че причина за всичко е някаква гадост в миналото?
— Защо не ми посочиш верния? — контрира той. — Отговорът е в главата ти. Знаеш, че е там, но нямаш достатъчно смелост да го измъкнеш и да го споделиш с мен.
— Смелост? Да го измъкна? — Мишел се надигна, разтреперана от гняв. — Какво знаеш ти за моята смелост и за способността ми да разкрия душата си? Ако беше на моето място, нямаше да издържиш и десет минути!
— Изобщо не се съмнявам. Но решението на проблелите се крие някъде между лявото и дясното полукълбо на мозъка ти. Разстоянието е по-малко от десетина сантиметра, но там са разположени милиарди откъслечни мисли и спомени, които те правят такава, каквато си. Ако успеем да се докоснем дори до една частица от тях, може би ще стигнем до твърдото ти решение никога повече да не започваш сбиване с тайната надежда, че след него ще се озовеш в моргата.
— Вече ти казах, че не е вярно!
— А пък аз ти казвам, че дрънкаш глупости!
— Искаш ли да те фрасна? — кресна извън себе си Мишел и сви пръстите си в юмруци.
— А ти искаш ли да ми причиниш болка?
Изправена над него, Мишел дишаше тежко. Така изтекоха няколко секунди, след което тя отпусна ръце, обърна се и напусна стаята, оставяйки вратата отворена. Един може би несъзнателен, но символичен жест, помисли си Хорейшо.
— Протягам ръце да те издърпам, Мишел — тихо каза той. — И мисля, че съм на път да успея.
17
След вкусната вечеря в ресторанта на централната сграда Шон и Райвест се насочиха към къщичката на Райвест. След три мартинита с водка домакинът заспа в креслото, след като обеща на Шон да се срещнат на другия ден. Шон, едва близнал своя джин с тоник, реши да се поразходи из Бабидж Таун. Райвест му бе връчил пропуск със снимка, окачен на специална верижка. Той не му даваше право да влиза в другите сгради без придружител, но му осигуряваше свободно придвижване из комплекса.
Къщата на Райвест беше разположена в западния край на района, близо до други три жилищни постройки. В дъното на широкото два метра „авеню“ се виждаше още една, значително по-голяма сграда с два входа. Пред единия от тях стърчеше табела с надпис „Барака № 3“, а самата постройка изглеждаше разделена на две еднакви жилища. Двама униформени пазачи, въоръжени с пистолети „Глок“ и автомати МП5, осигуряващи им впечатляваща огнева мощ. Но защо? Те се отдалечиха, вероятно за рутинната си обиколка на района.
Той тръгна в обратна посока към задния двор на централната сграда, където имаше плувен басейн с олимпийски размери, около който бяха пръснати маси и столове, а в дъното се виждаше навес с огромно каменно огнище и барбекю от неръждаема стомана. Пред пламтящите пънове се бяха събрали мъже и жени с чаши в ръце. Разнесе се плясък и някой, чийто пол Шон не можа да определи заради разстоянието, се хвърли във водата и заплува. Басейнът е топъл, досети се Шон. Няколко глави се извърнаха към него, но никой не го поздрави. Той подмина групичката и се насочи към мъж с чаша бира в ръка, седнал встрани от групата.
Мъжът беше млад, нямаше и трийсет. Отвърна на поздрава на Шон доста нервно, гледайки в краката си, след което каза, че добре познава Мънк, защото е работил с него.
— В каква област работите? — попита Шон.
— В областта на молекулярната физика, специализирам в… — Младежът се поколеба, отпи глътка бира и смени темата. — Какво е станало с Мънк според вас?
— Все още не мога да кажа, току-що пристигнах. Той споделял ли е с вас нещо, което би могло да заплашва живота му?
— Категорично, не. Никога не е споменавал подобно нещо. Работеше много като всички останали. Има дъщеря, която е, хм, малко особена. Изключително умна е, особено с числата. Дори аз не мога да смятам като нея. Но Виджи наистина е странна птица. Знаете ли какво колекционира?
— Какво?
— Числа.
— Числа ли? Как е възможно да се колекционират числа?
— Главата й е пълна с числа, изключително дълги и сложни. Непрекъснато съставя нови, след което им слага буквен етикет. По всяко време може да ви рецитира дългата колона числа, която се крие зад „x“ или „y“. Лично съм я изпитвал и трябва да ви кажа, че резултатите са смайващи.
— Мънк споменавал ли е пред вас за Кемп Пиъри? — попита Шон. — Проявявал ли е желание да отиде там?
— Никога! — тръсна глава младежът.
— Но вие знаете за секретната база, нали?
— Че кой може да я пропусне? — Младежът забеляза въпросителните погледи на хората край огъня и бързо се изправи. — Съжалявам, но трябва да тръгвам.
Шон продължи разходката. Никой тук не бе готов да говори по въпроса. Ако Мънк Тюринг се бе самоубил, би трябвало да има причина да го стори. Шон беше убеден, че при достатъчно упорито разследване мотивът щеше да излезе наяве.
Спря пред сградата, която беше залепена до водния резервоар. На табелата пред нея пишеше „Барака № 2“. В момента, в който понечи да се приближи към нея, пред него се изпречи въоръжен пазач с вдигната ръка.
Шон показа пропуска си и обясни кой е. Пазачът внимателно огледа табелката, после и самия Шон и промърмори:
— Чух, че са изпратили някого.
— Познавахте ли Мънк Тюринг? — попита Шон.
— Всъщност не го познавах — поклати глава човекът. — Знаех как изглежда. Но сближаването на охраната с учените не се толерира.
— Да сте забелязали нещо странно в поведението му?
— За бога, човече! — засмя се пазачът. — Според мен всичките учени тук са странни. Прекалено много ум понякога вреди, ако разбирате какво имам предвид.
— Какво има в Барака номер две? — смени темата Шон.
— Не знам. Но и да знаех, нямаше да ви кажа.
Шон опита да измъкне още нещо с кратка поредица от въпроси, но пазачът изобщо не поддаде.
— А случайно да знаете къде точно живееше Мънк Тюринг? — попита накрая той.
Човекът посочи една отъпкана пътека е високи дървета от двете страни.
— Тръгвате по нея, завивате по първата вдясно. Втората къща вдясно.
— Там ли живее дъщеря му?
— Да, в компанията на служител от социалните служби. Плюс въоръжена охрана.
— Въоръжена охрана?
— Баща й е мъртъв, трябва да вземаме предпазни мерки.
— Всъщност районът се охранява доста добре — отбеляза Шон.
— Кемп Пиъри също, но някой все пак е успял да убие Мънк Тюринг там.
— Мислите, че е убит, така ли? Не допускате ли, че е самоубийство?
Човекът отмести поглед.
— Аз не съм детектив.
— А разговаряхте ли с представителите на ФБР и местната полиция?
— Да, всички се срещнахме с тях.
— Те имат ли свои версии?
— Сигурно, но не ги споделиха с мен.
— Имахте ли някакви проблеми със сигурността му? Засичали ли сте непознати лица в района?
— Нищо подобно — поклати глава униформеният.
— Тюринг е застрелян с личното му оръжие. Вие знаехте ли, че той притежава оръжие?
— Доколкото ми е известно, тук само охраната има оръжие.
Шон тръгна по пътя. Отпред видя редици къщички. Първата беше тъмна, а един прозорец на втората — на Мънк Тюринг — светеше. Всички постройки бяха еднотипни, изградени от червени тухли и зелени медни покриви. Приятни гнезденца, помисли си той. Малките морави отпред бяха старателно поддържани, ниските огради — прясно боядисани с бяла боя. По стъпалата към входа на Тюринг бяха наредени саксии с цветя. Приличаше на една от идиличните картини, изобразяващи живота такъв, какъвто не бе в действителност. Вътре някой свиреше на пиано.
Шон спря за момент, после решително отвори градинската врата и тръгна по пътечката към къщата. Огледа купчината спортни принадлежности на дървена скамейка. Два стика за голф, баскетболна топка, бейзболна ръкавица. Не се сдържа, вдигна ръкавицата и я помириса. В ноздрите го удари миризмата на добре обработена кожа. По всяка вероятност Тюринг се бе разтоварвал от напрежението чрез спорт.
Шон надникна през мрежестата врата. На канапето спеше възпълна жена на около четирийсет, облечена в домашен халат и с чехли на краката. Нямаше и следа от охрана. В дъното на просторната всекидневна се виждаше малък роял, на който свиреше момиче с дълга пепеляворуса коса и невероятно бяла кожа. Докато Шон стоеше и я наблюдаваше, тя заряза класическата (Рахманинов според скромните познания на Шон) и премина към друга, много по-жива мелодия. Стори го леко, без никакъв преход. Тази музика му беше позната — Алиша Кийс.
Момичето бе Виджи Тюринг. Тя се обърна и го видя. Изобщо не се стресна от него и най-спокойно продължи да свири.
— Какво правите тук?
Шон се стресна, защото гласът прозвуча зад гърба му. Обърна се и видя жената на крачка от себе си.
Той й показа пропуска си.
— Казвам се Шон Кинг. Изпратиха ме да разследвам смъртта на Мънк Тюринг.
— Знам! — тросна му се жената. — Питам ви какво правите тук по това време!
Беше ниска и набита, някъде около трийсет и пет годишна, с късо подстригана червеникава коса. На светлината на външната лампа ясно се виждаха зелените й очи и обсипаното с лунички лице. Беше облечена с джинси, черни обувки и кадифена риза. Устните й бяха прекалено пълни за слабото лице, раменете твърде широки за фигурата, носът нямаше никакъв синхрон с очите, а брадичката — твърде остра за квадратната челюст. Но въпреки тези странни несъответствия Шон рядко беше виждал по-привлекателна жена.
— Разхождах се — обясни той. — Привлече ме музиката и спрях да послушам. — Решил, че тази информация е достатъчна, той погледна жената и попита: — А вие коя сте?
— Алиша Чадуик — отвърна тя.
— Тя е невероятна пианистка — промълви Шон.
Млечнозелените очи на Чадуик отново го погледнаха.
— Тя изобщо е едно невероятно дете. — Докосна ръкава му и кимна към градината. — Елате да поговорим. Има някои неща, които трябва да знаете.
— Вие сте първият човек в района, който проявява желание да разговаря с мен — усмихна се широко Шон.
— Запазете си коментарите за по-късно, когато чуете какво имам да ви кажа.
18
Пет минути по-късно Шон последва Алиша по каменните стъпала на боядисана в зелено дървена къща с кедров покрив и просторна веранда. Влязоха в голям, пълен с книги кабинет. В средата имаше масивно бюро, а върху него — голям монитор с плосък екран. Тя му посочи протъркано кожено кресло и се настани на въртящия се стол зад бюрото.
Жената качи десния си крак върху бюрото, издърпа крачола на панталоните си и го откачи от ремъка в средата на бедрото. Кракът остана в ръцете й заедно с крачола. Отдолу мътно проблесна сребрист метал. Тя го постави на долния плот на писалището, така както си беше с обувката, и започна да разтърква бедрото си. Всички тези действия бяха извършени спокойно и абсолютно невъзмутимо.
— Сигурна съм, че последователите на Емили Поуст биха се обявили против начина, по който показвам изкуствения си крак на един напълно непознат човек, но те изобщо не ме интересуват. Допускам, че на мис Поуст не се е налагало цял ден да ходи с някоя от тези протези. Трябва да ви кажа, че адски боли въпреки огромния напредък на технологиите.
— Как пострадахте? — попита Шон, докато тя поглъщаше три хапчета адвил с чаша вода, която напълни от каната на плота. — Извинете — бързо добави той. — Може би не ви е приятно да говорите на тази тема.
— Аз не си губя времето в празни приказки — отвърна тя. — По образование съм математик, но голямата ми страст е лингвистиката. Баща ми беше служител на Външно министерство и аз много пътувах с Niero. Така научих арабски, фарси и още няколко езика, които американското правителство смята за изключително важни. Преди четири години подадох молба да работя като преводач на Държавния департамент в Ирак. В продължение на две години всичко беше наред, но след това бронираното хъмви, с което пътувах за Мосул, се натъкна на мина. Една седмица по-късно се свестих в Германия, където открих, че заедно със седем дни от живота си съм изгубила и по-голямата част от десния си крак. На практика извадих късмет, защото от тази експлозия оцеляхме само двама — аз и мъжът, който ме измъкнал от колата. По-късно ми казаха, че от шофьора, до когото седях, останал само торсът. Траекторията на шрапнелите в затворено пространство не подлежи на точни изчисления. Но родината се погрижи по най-добрия начин за моето възстановяване и ми подари това прекрасно съоръжение.