Когато Алвиън ни приближи, Селестин похвали умението й. Сетне се завърнахме в замъка и пихме чай в салона за пунш.
Прекарахме приятен следобед.
Конън Тремелин се завърна в деня преди конните надбягвания. Бях доволна, че не се появи по-рано, защото радостната възбуда лесно щеше да издаде Алвиън.
Щях да участвам в състезанието, в което се събираха точки от скокове. Наричаше се смесено, което значеше, че мъжете и жените се състезават наравно.
Тапърти знаеше за участието ми и не даваше дума да се издума да яздя Дайън.
— Ако бяхте приели Джасинт — ми каза той един ден преди състезанието, — няма съмнение, четяхте да спечелите първото място. Кобилата има всички шансове да победи, както и вие, ако бяхте на гърба й. Старият Дайън е покорно добиче, ала не е победител. Защо не вземете Роял Роувър?
— Ами ако господарят възрази?
Тапърти махна с ръка.
— Няма да възрази. Той ще язди Майско утро, значи старият Роял ще бъде свободен. Ако господарят ми каже: „Оседлай ми Роял Роувър, Тапърти!“, тогава ще му дам Роувър, пък Майско утро ще остане за вас, госпойце. Господарят е страшно доволен, когато конете му печелят.
Много исках да изпъкна пред Конън Тремелин и затова, без много-много да му мисля, се съгласих с предложението на Тапърти. В края на краищата като учителка на дъщеря му по езда имах право да приема коня, който ми предлагаше главният коняр.
В навечерието на състезанията подарих брошката на Алвиън.
Тя изпадна във възторг.
— Това е камшик! — извика детето.
— Ще забодеш с него шалчето си, надявам се, че ще ти донесе късмет.
— Сигурно ще имам късмет, г-це.
— Не разчитай прекалено много на шанса. Помни, че късмет имат само онези, които заслужават. — Цитирах й началото на едно старо стихотворение, което татко често ни повтаряше: „С гордо изправена глава и възторжено сърце, но с крака, здраво стъпили на земята…“
Сетне продължих да я наставлявам:
— Щом изпълниш скока си, веднага трябва да се оттеглиш.
— Да, госпожице.
— Развълнувана ли си?
— Времето минава толкова бавно.
— Няма да чакаш още дълго.
Вечерта влязох да й пожелая „Лека нощ“, седнах на леглото й и отново заговорихме за състезанието.
Безпокоях се, тъй като тя бе твърде възбудена, и исках да я успокоя. Казах й, че трябва да се наспи хубаво, иначе няма да е свежа на другия ден.
— Как да заспя, когато сънят не идва?
Осъзнах какъв голям успех съм постигнала. Преди няколко месеца момичето се страхуваше да се качи на кон, а сега гореше от нетърпение да се състезава.
Това беше чудесно, но бих предпочела интересът й да не беше така изцяло насочен към баща й — одобрението му беше най-важното нещо за нея.
Алвиън гореше от желание да покаже уменията си пред него, но също така се страхуваше да не се изложи, защото копнееше да предизвика възхищението му.
Отидох в стаята си и взех сборника с поеми на Лонгфелоу.
Седнах отново на леглото й и започнах да чета. От собствен опит знаех, че поемата „Хаяуата“ е прекрасно средство за успокояване на ума.
Често я рецитирах наум, когато се опитвах да заспя, откъсвах се от събитията, които не ми даваха покой, и въображението ми бродеше из девствените гори, огласявани от „грохота на буйни реки…“.
Напевният поток от думи се лееше в тихата спалня. Усещах магическото им въздействие върху Алвиън. Тя бързо забрави състезанието, страховете и надеждите си. Сега седеше с малката Хаяуата в нозете на добрия Нокомис… Скоро сънят я победи.
Когато се събудих на другия ден, гъста мъгла забулваше света. Станах и се приближих до прозореца. Върбите бяха обгърнати от бели призрачни вълма, а по боровите иглички блестяха капчици влага.
Искрено пожелах до обед мъглата да се вдигне.
Но цялата сутрин времето не се оправи. Слугите се споглеждаха и шушукаха тревожно, тъй като всички се готвеха за състезанието. Кити ми каза, че повечето от тях ще присъстват заради господаря, който ще бъде съдия, а Били Трихей и други коняри ще се състезават.
— Господарят много се радва, когато конете му печелят.
С Алвиън обядвахме и веднага потеглихме — тя яздеше Блек Принс, а аз — Роял Роувър. Наистина бе чудесно да чувстваш добър кон под себе си и аз горях от възбуда като възпитаницата си: желанието ми да блесна в очите на Конън Тремелин сигурно не бе по-слабо от нейното.
За състезанието бе определено обширно поле близо до църквата. Когато пристигнахме, вече се беше събрал много народ.
Разделих се с Алвиън и разбрах, че състезанието, в което щях да участвам, бе едно от първите.
Празникът трябваше да започне в два и петнайсет, ала както винаги, имаше закъснение и в два и двайсет все още чакахме началото.
Мъглата се поразсея, но денят беше оловносив и мрачен; небето ни притискаше като тежка завивка и влагата се просмукваше в дрехите. Уханието на море дразнеше ноздрите, но нямаше вълнение и пронизителните писъци на чайките бяха по-меланхолични от всякога.
Конън се появи заедно с другите двама съдии — и тримата бяха местни величия. Тремелин яздеше Майско утро, както можеше да се предположи, след като аз бях получила Роял Роувър.
Селският оркестър засвири патриотичен химн, всички се изправиха на крака и запяха.
Пламенните слова ехтяха над мрачното поле:
Химнът въплътяваше гордостта на този суров народ. Всички стояха мирно и пееха. Сред тълпата забелязах малката Джилифлауър, която, за най-голямо мое учудване, пееше заедно с останалите. До нея стоеше Дейзи, която явно се грижеше за нея.
Джили ме видя и аз й махнах, ала веднага сведе поглед, но аз успях да забележа, че се усмихва и изглежда много доволна.
Един ездач се приближи до мене и познат глас възкликна:
— Охо, та това е самата г-ца Лий!
Обърнах се и видях Питър Нанзълок, яздещ Джасинт.
— Добър ден — поздравих го аз, а погледът ми жадно попиваше съвършените форми на кобилата.
На гърба си носех табелка с номер, поставена от организаторите на празника.
— Само не ми казвайте — възкликна Нанзълок, — че ще бъдем съперници.
— И вие ли ще участвате в първото състезание?
Той се обърна, за да ми покаже табелката на гърба си.
— Надеждите ми угаснаха — подметнах аз.
— Защо? Заради мене ли?
— Заради Джасинт — искрено отвърнах.
— Г-це Лий, вие можехте да я яздите на този ден.
— Как можахте да извършите подобна лудост? Слугите цели дни клюкарстваха за това.
— Кого пък го е грижа за слугите?
— Мене.
— Значи изневерявате на себе си.
— Една гувернантка трябва да се интересува от мнението на всички.
— Вие не сте обикновена гувернантка.
— Г-н Нанзълок, мисля, че в живота ви не е имало обикновени гувернантки — шеговито отбелязах аз.
Потупах лекичко Роял Роувър по хълбока и той ми отвърна незабавно.
Видях отново Питър едва след началото на състезанието. Редът му бе преди моя. Наблюдавах как умело язди Джасинт на полето. Телата им сякаш се бяха слели, изглеждаха като едно същество, като кентавър.
— Чудесно изпълнение — извиках, докато се наслаждавах на съвършените скокове и грациозния галоп на Джасинт. Всеки ще победи с такъв великолепен кон, самоуспокоявах се аз.
След като Питър завърши програмата си, гръмнаха бурни аплодисменти.
Подир малко дойде и моят ред.
Погледнах към Конън Тремелин на съдийската скамейка и прошепнах:
— Помогни ми, Роял. Искам да победя Джасинт и да спечелим наградата. Трябва да покажа на Конън Тремелин какво мога. Помогни ми, Роял!
Конят наостри чувствителните си уши и грациозно потегли напред. Сигурна бях, че ме е разбрал и ще отвърне на призива в гласа ми.
— Хайде, Роувър — прошепнах аз. — Ще успеем!
Изпълнихме програмата безпогрешно като Джасинт.
Долових гръмване на аплодисменти и напуснах полето.
Зачаках с нетърпение обявяването на резултатите. Радвах се, че ги оповестяват в края на всяко състезание, защото интересът на публиката все още не бе стихнал. Практиката да се обявяват победителите от всички турове в края никога не бе ми харесвала.
— Двама състезатели получиха еднакъв брой точки — съобщи Конън. — Щастлив съм да оповестя нещо необичайно: победители са мъж и жена — г-ца Марта Лий с Роял Роувър и г-н Питър Нанзълок с Джасинт.
Приближихме се, за да получим наградите си.
— Наградата е сребърна ваза — каза Конън. — Не можем да я разделим, затова ще я получи дамата.
— Разбира се — отвърна Питър.
— А вие получавате сребърна лъжица като утешение. Конън ми подаде наградата и ми се усмихна с явно
задоволство.
— Чудесно изпълнение, г-це Лий! Вие постигнахте невероятни неща с Роял Роувър.
Потупах коня и прошепнах:
— Не бих могла да желая по-добър партньор.
Сетне двамата с Питър се отдалечихме в тръс: аз — с вазата, а той — с лъжицата.
— Ако яздехте Джасинт, щяхте да бъдете безспорният победител — отбеляза Нанзълок.
— Но пак трябваше да се състезавам с вас.
— Джасинт би могла да победи във всяко състезание. Само я погледнете? Не е ли съвършена? Е, това няма значение, защото вие все пак спечелихте сребърната ваза.
— Винаги ще имам чувството, че не е напълно моя.
— Докато подреждате розите в нея, ще си мислите: „Част от тази ваза принадлежи на онзи мъж… Как му беше името? Той беше толкова мил към мен, а аз все го срязвах. Сега съжалявам.“
— Не ми се случва да забравям имената на хората, а освен това и няма за какво да съжалявам.
— Можем лесно да разрешим конфликта около подялбата на вазата. Ако заживеем заедно, аз ще я поставя на почетно място. Тогава ще казваме, че е наша, и ще бъдем щастливи.
Ядосана от наглото предложение, му отвърнах:
— Но иначе едва ли ще бъдем щастливи, г-н Нанзълок. — Обърнах му гръб и се отдалечих.
Исках да бъда близо до съдийската скамейка, щом Алвиън се появи, за да наблюдавам лицето на Конън по време на изпълнението й. Исках да бъда близо до нея, когато получава наградата си — бях сигурна, че ще победи, защото го желаеше от все сърце и се бе потрудила здраво. Скоковете нямаше да представляват никаква трудност за нея.
Състезанието за осемгодишни започна и аз с трескаво нетърпение зачаках да дойде редът на Алвиън. Момиченца и момченца излизаха едно подир друго на полето, ала от моята възпитаница нямаше и следа. Състезанието завърши, съобщиха и класирането.
Обзе ме горчиво разочарование. Алвиън се бе отказала в последния момент. Трудът ми бе отишъл нахалост. Страховете й се бяха възвърнали в решителния момент.
Щом връчиха наградите, тръгнах да я търся, но не я открих никъде и щом започна състезанието за напреднали осемгодишни деца, ми хрумна, че тя сигурно се е прибрала вкъщи. Сигурно се чувстваше ужасно, поради това че след всичките ни разговори и упражнения куражът я бе напуснал в критичния момент.
Исках да се махна оттук, тъй като моят триумф вече не ме интересуваше, исках бързо да открия Алвиън, за да я утеша — тя вероятно се нуждаеше от мен.
Върнах се обратно в Маунт Мелин, разседлах Роял Роувър, разтрих го, напоих го и бързо се упътих към къщата.
Задната врата бе отворена. Замъкът ми се стори много тих. Сигурно всички освен г-жа Полгри наблюдаваха конните състезания. Икономката вероятно почиваше в стаята си.
Качих се в стаята си и извиках Алвиън.
Като не получих никакъв отговор, се втурнах през класната стая към спалнята й. Нямаше никого. Може би не се беше прибрала вкъщи. Сетих се, че не забелязах Принс в конюшнята, но всъщност не надникнах в неговото отделение.
Върнах се обратно в стаята си и се приближих до прозореца. Реших да се върна обратно на празника — Алвиън сигурно бе още там.
Както стоях до прозореца, изведнъж разбрах, че има някой в покоите на Алис. Не знам откъде разбрах. Мярна ми се някакъв силует или може би завесата трепна, но бях сигурна, че там има някой.
Без много-много да му мисля, хукнах през галерията към покоите на Алис. Ботушите ми за езда вдигаха невероятен шум. Рязко отворих вратата и извиках:
— Има ли някой тук?
Стаята беше празна, но за част от секундата забелязах как междинната врата се затваря.
Помислих си, че може би това беше Алвиън, а тя имаше нужда от мен в този момент. Трябваше да я открия на всяка цена и страхът ми се изпари. Втурнах се напред и отворих вратата на спалнята. Огледах се наоколо, проверих зад завесите — нямаше никого. Отворих поредната врата и се озовах в друг будоар, чиято междинна врата зееше. Минах през нея и разбрах, че се намирам в спалнята на Конън, защото вратовръзката, която той носеше тази сутрин, бе захвърлена върху тоалетката. Видях и халата, и чехлите му.
При вида им гъста руменина заля бузите ми, защото бях прекрачила в онази част на къщата, където нямах право да влизам.
Някой бе влязъл тук преди мен. Кой ли?
Бързо прекосих спалнята, отворих вратата и се озовах в галерията.
Не забелязах никого, докато вървях бавно към стаята си.
Кой беше в стаята на Алис? Чий дух витаеше в нея?
— Алис! — извиках отчаяно. — Ти ли си, Алис? Отправих се към конюшнята, защото исках да се върна на празника, за да намеря Алвиън.
Тъкмо оседлах Роял Роувър и щях да тръгвам, когато забелязах Били Трихей да тича към мен колкото му държат краката.
— Госпойце, стана нещо страшно. Голямо нещастие!
— М-моля? — заекнах аз.
— Мис Алвиън падна от коня на едно препятствие!
— Но тя не взе участие в състезанието! — извиках аз.
— Напротив, тя се състезава с напредналите. На високото препятствие Принс се спъна и падна. Търкаляха се толкоз време…
Не можах да се овладея, покрих лицето си с ръце и избухнах в ридания.
— Търсят ви навсякъде, госпойце!
— Къде е тя?
— Лежи на полето. Страх ги е да я местят. Увиха я с одеяло и чакат да дойде д-р Пенджъли. Може и да има нещо счупено. Господарят е до нея и само повтаря: „Къде е г-ца Лий?“ Аз ви видях да си тръгвате и хукнах подире ви. Мисля, че ще трябва да се върнете там, госпойце…, щото той ви търси.
Пришпорих коня и се впуснах в луд галоп към селото. Докато яздех, се молех и ругаех:
— О, Боже, спаси я! Проклета малка глупачка! Лесните скокове бяха предостатъчни, за да се харесаш на баща си. Догодина щеше да се явиш на другото състезание. Алвиън, бедно мое дете! Той е виновен! Ако беше добър баща, нямаше да се стигне дотук.
Най-сетне пристигнах на полето. Никога няма да забравя картината, разкрила се пред очите ми: Алвиън лежеше в безсъзнание на тревата, а около нея се бяха скупчили много хора. Състезанията бяха прекратени.
За миг се вцепених при мисълта, че може да е мъртва.
Конън ме погледна строго и каза:
— Радвам се, че дойдохте, г-це Лий. Стана злополука. Алвиън…
Не му обърнах никакво внимание и коленичих до детето.
— Алвиън… скъпа моя — шепнеха устните ми.
В този миг очите й се отвориха. Това не беше своенравната ми ученичка, а уплашено и смутено дете. Тя ми се усмихна.
— Не си отивай…
— Няма, ще остана с теб.
— Но защо си… отиде… тогава — тихо прошепна Алвиън, трябваше да се наведа, за да различа думите й.
— Тя не говореше на гувернантката Марта Лий, а на Алис.
6
Д-р Пенджъли констатира счупване на глезена, но не можа да определи дали са настъпили и други увреждания. Намести счупената кост и откара Алвиън в Маунт Мелин с каретата си, а ние с Конън мълчаливо потеглихме на конете си.
Лекарят настани Алвиън в стаята й и й даде успокоително.