Дали въпросната г-ца Джансън не е била малко лекомислена? Представих си я как краде, за да си купи хубави дрехи, с които да се хареса на обожателя си.
А Нанзълок изобщо не се е трогнал от уволнението й. Голям приятел, няма що!
Потеглихме подир закуска. Беше прекрасен ден за езда — октомврийското слънце грееше, духаше лек югозападен ветрец. Алвиън беше в приповдигнато настроение. За нея това щеше да бъде чудесно упражнение в издръжливост. Щях да съм много доволна, ако възпитаничката ми не се измореше по време на дългата езда до къщата на леля й и обратно.
Чувствах невероятно облекчение, че съм се отървал а за малко от зорките погледи на слугите, а и хълмистият пейзаж бе невероятно красив.
Величествените голи бърда прекрасно хармонираха с настроението ми. Бях поразена от ниските скални стени, от огромните канари и веселите поточета, шуртящи между тях.
Предупредих Алвиън да внимава, когато минава между скалите, но тя вече бе добра ездачка и можеше сама да избира пътя си, така че на воля се наслаждавах на пейзажа.
На картата проследихме пътя, който щеше да ни отведе до къщата на леля й Клара, която се намираше на няколко мили южно от Боудмин. Алвиън няколко пъти бе пътувала с карета дотам и си мислеше, че познава пътя, ала човек лесно можеше да се загуби сред хълмовете, така че реших да се възползвам от възможността и да науча момичето да се ориентира с помощта на карта.
Не след дълго обаче забравих строгостта си и избухнах в смях, защото се оказа, че сме поели в погрешна посока, и се наложи да се връщаме.
Най-после стигнахме до Къщата сред хълмовете — това беше живописното име на дома на леля Клара.
Къщата, разположена в покрайнините на малко планинско селце, наистина бе очарователна. Приличаше на малък замък, кацнал над църквата, странноприемницата и малкото къщи.
Леля Клара разполагаше с няколко слуги, които се грижеха за домакинството й. Когато пристигнахме, настъпи невероятна суматоха, тъй като не бяхме предизвестили за посещението си.
— О, та това е г-ца Алвиън, Бог да я благослови! — възкликна възрастната икономка. — Кого ни водиш, скъпа?
— Това е гувернантката ми, г-ца Лий — представи ме Алвиън.
— Че само двечките ли сте тръгнали на тоз дълъг път? Баща ти няма ли го?
— Не. Татко замина за Пензънс.
Чудех се дали не беше грешка да отстъпя пред желанията на Алвиън и забравила положението си на гувернантка, да натрапя присъствието си на леля Клара.
Дали нямаше да ме изпратят в кухнята да ям със слугите? Това би било по-добре, отколкото да изтърпя компанията на една високомерна старица, която ще ме пронизва с неодобрителния си поглед.
Опасенията ми обаче бързо се разсеяха. Въведоха ни във всекидневната, където в едно кресло седеше леля Клара — очарователна възрастна дама с побелели коси, розови бузи и блестящ приветлив поглед. До нея бе опрян абаносов бастун — вероятно имаше трудности с ходенето.
Алвиън се завтече към нея и старицата топло я целуна.
Сетне живите сини очи се спряха върху мен.
— Значи вие сте гувернантката на Алвиън, скъпа — рече леля Клара. — Много добре направихте, че я доведохте при мен. Имаме голям късмет, защото в момента внукът ми е на посещение тук и мисля, че страда, защото няма с кого да си играе. Ще остане много доволен, като разбере, че Алвиън ни е дошла на гости.
Не мислех, че внукът ще бъде по-доволен от нея. Тя се държеше толкова любезно с мен, че аз забравих стеснителността си и се почувствах така, сякаш посещавам стара приятелка. За миг като че ли не бях гувернантката, довела възпитаницата си на посещение при роднина.
Сервираха вино от глухарчета и леля Клара ни накара да пийнем по една чашка. Почерпиха ни със сладки. Виното имаше великолепен вкус. Разреших на Алвиън да пийне малко, но сетне се питах дали съм постъпила разумно, тъй като напитката наистина бе силна.
Леля Клара искаше да чуе всички новини от Маунт Мелин. Тя бе много приказлива — вероятно защото живееше далеч от света в Къщата сред хълмовете.
Появи се и внукът — красиво момче, малко по-малко от Алвиън — и двамата отидоха да играят. Предупредих възпитаницата си да не се отдалечава много, защото трябваше да се приберем вкъщи преди падането на нощта.
Щом Алвиън излезе, леля Клара веднага започна да клюкарства. Не знам дали се дължеше на силното вино или пък защото знаех, че тя е близка роднина на Алис, но я слушах в захлас.
Тя говореше за Алис, както никой друг — напълно искрено — и аз бързо разбрах, че ще науча много неща от тази стара бъбривка.
Щом останахме насаме, тя бързо ме подкани:
— А сега ми кажете какво става в Маунт Мелин!
Вдигнах учудено вежди сякаш не разбирах смисъла на думите й.
— Смъртта на бедната Алис бе такъв удар за всички ни — продължи леля Клара. — Такава нелепа гибел! Каква трагедия сполетя бедното момиче — тя бе още дете.
— Наистина ли?
— Не ми казвайте, че не знаете какво се случи.
— Знам много малко.
— Ами Алис избяга с Джефри Нанзълок, не знаете ли… И тогава стана онази страшна катастрофа.
— Чух за катастрофата.
— Често размишлявам за тези двама млади хора и не мога да спя по цяла нощ. Все си мисля, че и аз съм виновна.
Учудих се много. Не разбирах как може тази приказлива стара дама да носи вина за това, че Алис е изневерила на съпруга си.
— Човек не бива да се намесва в живота на другите. Или пък трябва, какво е вашето мнение, скъпа? Ако човек може да помогне с нещо…
— Да — решително отговорих аз. — Ако сте искала да им помогнете, вмешателството ви би трябвало да бъде простено.
— Но как да разбереш дали си бил полезен или точно обратното?
— Човек трябва да постъпва така, както смята за правилно.
— Но можеш да си мислиш, че постъпваш правилно и пак да навредиш?
— Да, и така става понякога.
— Често си мисля за… горката ми племенница. Тя беше такова нежно създание. Но… как да се изразя… не беше въоръжена за трудностите в живота.
— О, наистина ли?
— Г-це Лий, виждам колко добре се отнасяте към бедната Алвиън. Алис щеше да бъде безкрайно щастлива, ако можеше да види колко много сте направили за нея. Последния път, когато я видях, бяха двамата с… Конън. Тя изобщо не изглеждаше така щастлива… и спокойна като днес.
— Много се радвам. Окуражих я отново да започне да язди. Мисля, че това й се отразява добре. — Не ми искаше да прекъсвам разказа на леля Клара, от който бих могла да извлека полезни факти за Алис. Опасявах се, че Алвиън и внукът й ще се завърнат всеки момент, а присъствието им щеше да сложи край на откровенията. — Говорехте за майката на Алвиън — сигурна съм, че напразно се упреквате.
— Дано да е така. Понякога толкова много се измъчвам.
— Може би не бива да тревожа и вас, но вие ми се струвате толкова добросърдечна, пък и живеете в онзи дом. Грижите се за малката Алвиън като… като майка. Много съм ви благодарна, скъпа.
— Плащат ми за това, госпожо — не можах да преглътна тази забележка и си представих как щеше да се усмихне Питър Нанзълок, ако беше чул думите ми.
— Има неща в живота, които не се купуват с пари. Любов… преданост… Алис живя при мен преди сватбата си. Тук… в тази къща. Беше удобно, нали разбирате? Домът ми е само на няколко часа езда от Маунт Мелин, така че младите имаха възможност да се опознаят.
— Младите ли?
— Годениците.
— Те не са ли се познавали?
— Женитбата им бе уговорена, още докато бяха деца. Тя му донесе много имот. Изобщо бяха подходяща двойка — богати, от сой. По онова време бащата на Конън още беше жив, а момчето беше буйно и своеволно, та старецът искаше да го ожени колкото се може по-скоро.
— Значи сватбата е била уговорена?
— И двамата я приемаха като нещо естествено. Та тя живя при мене няколко месеца. Много я обичах.
Сетих се за малката Джили и отбелязах:
— Изглежда, че много хора са я обичали.
Леля Клара кимна и точно в този момент влязоха Алвиън и внукът.
— Искам да покажа на Алвиън рисунките си — заяви момчето.
— Добре, тогава иди и ги донеси — разреши баба му. — Ще й ги покажеш тук.
Тя май разбра, че е попрекалила с приказките, и се страхуваше да не каже прекалено много. Беше от Типа жени, които не могат да пазят тайна, иначе щеше ли да разказва семейната история на чужд човек като мен?
Внукът се завърна с папката си и децата се настаниха на масата. Приближих се до тях и когато хвърлих един поглед на рисунките, изпитах такава гордост от таланта на Алвиън, че реших при първа възможност да разговарям с баща й. Чувствах обаче и известно разочарование. Сигурна бях, че леля Клара беше на път да сподели нещо изключително важно.
След като обядвахме, напуснахме дома й.
Докато яздехме по обратния път, реших да я посетя отново, и то скоро.
Един ден, като се разхождах из селото, минах покрай скромния бижутерски магазин. Това наименование звучеше, малко пресилено, защото на витрината не се забелязваха скъпоценни камъни, имаше само няколко сребърни брошки и обикновени златни пръстени, някои от които бяха украсени с полускъпоценни камъни — тюркоази, топази и опали. Вероятно местните жители купуваха оттук годежните и сватбените си пръстени, а бижутерът изкарваше прехраната си най-вече от поправки.
Забелязах на витрината брошка с форма на камшик. Беше изкусно изработена от сребро, но сигурно не беше скъпа.
Исках да купя този сребърен камшик за Алвиън и да й го подаря в навечерието на конните състезания като талисман.
Отворих вратата и слязох по трите стъпала, водещи към дюкяна.
Зад тезгяха седеше възрастен мъж с очила със стоманени рамки. Смъкна очилата си на носа и впи поглед в мене.
— Искам да видя сребърната брошка с форма на камшик — казах аз.
— Разбира се, г-це — рече бижутерът, — ще ви я покажа с удоволствие.
Той я свали от витрината и ми я подаде.
— Ето, закачете я и се огледайте — предложи възрастният мъж и посочи към едно огледало на тезгяха. Аз послушах съвета му и реших, че брошката е изискана и изящна.
Докато се оглеждах, забелязах малък поднос с бижута, към които бяха прикрепени етикетчета. Сигурно тези накити бяха за поправка. Чудех се дали на този бижутер Алис е донесла брошката си през миналия юли.
— Вие от Маунт Мелин ли сте, г-це? — попита ме той.
— Да — отвърнах и му се усмихнах топло. Жадувах да разговарям с всеки, който можеше да хвърли светлина върху загадката, завладяла съзнанието ми. — Искам да подаря брошката на възпитаницата си.
Като всички обитатели на малки селища и той живо се интересуваше от живота на съседите си.
— Бедното сираче! Все пак утеха е да знаеш, че такава мила дама като вас се грижи за горкото дете.
— Ще взема брошката.
— Ще потърся подходяща кутийка. Една красива кутийка винаги е важна, когато човек иска да поднесе подарък, нали, г-це?
— Разбира се.
Той се наведе, измъкна изпод тезгяха картонена кутийка и започна да я пълни с памук.
— Да направим гнезденце за брошката!
Усетих, че му се иска да остана още малко.
— Напоследък не съм виждал никого от обитателите на замъка. Госпожата честичко ме навестяваше.
— Сигурно е било тъй.
— Току хареса някоя дрънкулка на витрината и я купи… било за себе си, било за някой друг. Беше тук в деня, когато умря.
Гласът му спадна до шепот и аз почувствах как възбудата ме сграбчва. Помислих си за дневника на Алис, скрит в джоба на дрехата й.
— Така ли? — с интерес попитах аз.
Той постави брошката върху памука и ме погледна.
— Имаше нещо странно в цялата работа. Спомням си всичко, като да беше вчера. Госпожата влезе и ме попита: „Поправихте ли брошката ми, г-н Пастърн? Много ми трябва. Искам да си я сложа утре вечерта. Канена съм на вечеря у семейство Трилендър, а госпожата ми подари брошката за Коледа и непременно трябва да я нося, за да й покажа, че я харесвам.“ — Очите на бижутера потърсиха моите. — Младата дама винаги казваше къде ще ходи, обясняваше защо й трябва определено нещо. Не повярвах на ушите си, като ми казаха, че напуснала дома си още същата вечер. Защо тогава трябваше да ми разправя, че щяла да ходи на вечеря на другия ден?
— Много странно, наистина.
Наистина нямаше нужда да ми го казва. Ако го беше споделила с някой друг, бих предположил, че го е направила, за да му хвърли прах в очите. Но защо да го казва на мен? Тая работа не ми излиза от ума, г-це. Често си мисля за това., и все се чудя.
— Мисля, че съществува някакъв отговор — отвърнах аз. — Може би не сте я разбрал добре.
Възрастният бижутер поклати глава. Не вярваше, че не я е разбрал добре. Както и аз. Бележката в дневника на Алис потвърждаваше думите му.
На следващия ден Селестин Нанзълок дойде да посети Алвитш. Тъкмо потегляхме за урока по езда и тя настоя да се присъедини към нас.
— Алвиън — рекох аз, — време е за малка репетиция. Опитай се да изненадаш г-ца Нанзълок, както искаш да изненадаш баща си.
Исках да се упражняваме в прескачане на препятствия, затова прекосихме селото и излязохме на открито.
Селестин бе приятно изненадана от напредъка на Алвиън.
— Вие сте постигнала истинско чудо, г-це Лий.
Наблюдавахме как Алвиън препуска в лек галоп през полето.
— Надявам се, че и баща й ще бъде доволен. Тя ще участва в конните състезания.
— Сигурна съм, че Конън ще бъде очарован.
— Моля ви да не му казвате нищо. Искаме да го изненадаме.
— Да, той ще бъде много доволен.
Усетих погледа й върху себе си, докато се усмихваше мило. Внезапно Селестин каза:
— О, г-це Лий, бих искала да разговаряме за брат ми Питър и за онази история с Джасинт.
Усетих как се изчервявам и много се ядосах.
— Знам, че той ви е подарил кобилата, а вие сте му я върнала, тъй като не сте искали да приемете нещо толкова скъпо.
— Прекалено скъп подарък, наистина — отвърнах аз, — който изисква твърде много средства за поддържане.
— Разбира се. Боя се, че той е действал твърде прибързано, но Питър е толкова щедър… Той се опасява, че ви е обидил.
— Предайте му, че не се чувствам засегната. Ако размисли малко, ще разбере защо не мога да приема подаръка му.
— Аз му го обясних, но той е възхитен от вас, г-це Лий, освен това съществува и друг мотив, за да ви направи този подарък — той желае да осигури добър дом за Джасинт, защото има намерение да напусне Англия.
— Той ми спомена за плана си.
— Предполагам, че ще иска да продаде някои от конете. Ще запазя някои от тях, но няма смисъл да правя големи разходи, след като остана сама вкъщи.
— Съгласна съм с вас.
— Той е видял как яздите Джасинт и смята, че ще й бъдете достойна господарка. Той много държи на нея, ето защо искаше да ви я подари.
— Разбирам.
— Г-це Лий, бихте ли желали да притежавате такъв кон?
— Кой не иска?
— Бих могла да помоля Конън да го приеме в конюшнята си за вас. Какво ще кажете?
— Много мило от ваша страна, г-це Нанзълок, високо оценявам желанието ви — и това на брат ви — да ми доставите удоволствие, но не искам да ползвам никакви привилегии. Г-н Тремелин разполага с достатъчно коне, за да удовлетвори нуждите ни. Не желая да ми бъде оказвано особено внимание.
— Виждам, че сте много горда и независима. — Селестин се наведе и приятелски докосна ръката ми. В очите й блестяха сълзи. Тя оценяваше поведението ми и разбираше колко отчаяно държа на гордостта си, защото не притежавах нищо друго.
Г-ца Нанзълок беше мила и човечна, вече знаех защо е била най-добрата приятелка на Алис. Чувствах, че и аз мога да се сприятеля с нея, тъй като социалното ми положение в Маунт Мелин сякаш не я интересуваше.
Един ден, помислих си аз, ще споделя с нея какво съм открила за Алис.
Но не сега. Бях бодлива като таралеж, както бе отбелязал брат й. Дори и за миг не ми мина през ум, че Селестин Нанзълок ще ме отблъсне, но не исках да рискувам.