— Случи се нещо ужасно — рече икономката.
— Докторът каза, че тя ще се оправи — бързо я успокоих аз.
— О, да, чух. Ама аз се безпокоя за Джили, госпойце.
— Джили!
— Още не се е прибрала. Не съм я виждала от обед.
— Сигурно се скита из горите. Дали е видяла…
— Хич не ми е ясно за кой дявол е отишла на празника, като я е толкоз страх от коне. Сякаш някой ме удари с чук по главата, като чух, че е била там. А сега… я няма.
— Знаете, че тя обича да се разхожда сама.
— Да, но винаги си е тук за следобедния чай. Страх ме е, че й се е случило нещо лошо.
— Претърсихте ли замъка?
— Да, госпойце. С Кити и Дейзи проверихме навсякъде. Детето го няма.
— Ще ви помогна да я намерите — рекох аз.
Така че вместо да си легна, аз хукнах да търся Джилифлауър.
Бях силно разтревожена, защото този злокобен ден не предвещаваше нищо добро. Какво ли се бе случило с малката Джили? Въображението ми рисуваше хиляди ужасни картини. Може би се бе разхождала по брега и приливът я бе отнесъл, представих си как морето изхвърля крехкото телце в залива, там, където преди осем години е лежал безжизненият труп на майка й.
Не, такова кошмарно съвпадение не бе възможно. Джили сигурно е тръгнала да се разхожда и е заспала някъде. Сетих се, че често съм я виждала да броди сама из гората, но можеше ли да се загуби, след като я познаваше великолепно?
Въпреки това се отправих натам. Вървях и виках: „Джили! Джили!“, а гъстата мъгла заглушаваше гласа ми.
Внимателно претърсих гората, защото интуицията ми подсказваше, че детето е там и не е изгубено, а се крие.
Излязох права. Джили лежеше на една полянка, обградена от борове. Два-три пъти я бях виждала на това място и предполагах, че това е тайното й убежище.
— Джили! — извиках аз. — Джили! — Щом чу гласа ми, тя скочи на крака. Понечи да избяга, но се поколеба при думите: — Джили, всичко е наред! Сама съм и няма да ти направя нищо лошо.
Почти бялата й коса висеше на мокри кичури покрай неземно бялото й лице — Джили приличаше на приказна малка фея.
— Ще изстинеш, като лежиш на мократа трева. Защо се криеш, Джили?
Тя ме гледаше с широко отворени неподвижни очи. Досещах се, че страхът я е довел на това затънтено място. Само да можеше да ми каже, да ми обясни!
— Джили, нали сме приятелки? Аз те обичам — като господарката.
Тя кимна и страхът сякаш я напусна. Тя ме беше видяла в добре скроения костюм за езда на Алис и заблуденият й детски разсъдък ни бе объркал.
Прегърнах я и я притиснах към себе си. Роклята й бе мокра, а по веждите и миглите й блестяха влажни капчици.
— Та ти трепериш от студ! Хайде да се прибираме! Баба ти се тревожи да не би да ти се е случило нещо лошо.
Тя ми позволи да я поведа към замъка, ала все пак вървеше неохотно.
Стиснах я здраво за рамото и казах:
— Видях те на състезанията, Джили.
Детето внезапно се обърна, зарови лице в мен, а малките ръце сграбчиха роклята ми. Телцето й трепереше.
Внезапно прозрях какво се беше случило. Джили, както и Алвиън, изпитваше панически ужас от конете. Та нали един кон я бе стъпкал почти до смърт!
След този нещастен случай Джили бе изпаднала в тежък шок и още се намираше под негово влияние, тъй като никой не бе й помогнал да разсее мрака, забулил впечатлителната й детска душа.
Изведнъж почувствах, че ми е отредена особена мисия — не можех да изоставя това нещастно създание, което се нуждаеше от помощта ми.
Следобеда тя бе видяла как Алвиън се търкаля под конските копита и кошмарният спомен отново я бе завладял — в края на краищата оттогава бяха минали само четири години.
В този миг долових приближаващо чаткане на копита и извиках:
— Хей, кой е там? Аз я намерих!
— Аз съм, г-це Лий!
Почувствах луд възторг, защото това беше гласът на Конън.
Сигурно щом се бе върнал от Маунт Уидън, бе разбрал за изчезването на Джили и веднага се бе включил в търсенето. Може би е знаел, че съм тръгнала насам, и е решил да се присъедини към мен.
Силуетът му се открои в мъглата и Джили трескаво се притисна към мен търсейки закрила.
— Тя е тук — провикнах се аз. Конън се приближи и аз продължих: — Бедната Джили е толкова изтощена. Вземете я на коня.
Той се наведе, за да я вземе на ръце, но тя се дръпна като опарена и извика:
— Не! Не!
Конън искрено се изненада, че я чува да говори, но не и аз. Знаех, че в критични моменти тя казва по някоя дума.
— Джили — обърнах се към нея, — качи се на коня при господаря. Аз ще вървя до теб и ще държа ръката ти.
Тя поклати глава.
— Виж! Това е Майско утро. Тя иска да те носи, защото си уморена.
Джили извърна ужасените си очи към кобилата и застина.
— Вдигнете я — казах аз на Конън и той се наведе, за да поеме детето.
Тя се възпротиви, но аз продължих да я успокоявам:
— На коня ще бъдеш в безопасност, Джили, пък и ще се приберем по-бързо. Вкъщи те очакват топла вечеря и меко легло. Аз ще вървя до теб и ще държа ръката ти.
Детето не се противеше, но продължаваше да стиска ръката ми.
Така завърши този странен ден.
Щом се прибрахме в замъка, Конън връчи Джили на г-жа Полгри и ми се усмихна пленително. По лицето му нямаше и следа от високомерие и снизходителност.
Качих се в стаята си, опиянена и ликуваща. В душата ми имаше и малко тъга, но обзелата ме радост бе толкова силна, че помете всичко друго.
Добре разбирах какво ми се е случило — събитията през изминалия ден ясно го показаха. Бях извършила най-голямата глупост в живота си.
За първи път бях влюбена, и то в човек, който принадлежеше на друг свят. Влюбена бях в господаря на Маунт Мелин и имах неприятното усещане, че той е разгадал чувствата ми.
На нощното шкафче забелязах капките на д-р Пенджъли.
Заключих вратата, съблякох се, изпих лекарството и тръгнах към леглото.
Преди да си легна, се погледнах в огледалото — розовата ми бархетна нощница бе закопчана догоре. Присмях се на нелепите си мисли и си казах със строгата интонация на гувернантка:
— Дано като се наспиш, ти дойде ума в главата.
Следващите няколко седмици бяха най-щастливото време, което бях прекарала досега в Маунт Мелин. Скоро се изясни, че Алвиън не е пострадала тежко от злополуката. Детето гореше от желание отново да язди и живо се интересуваше от състоянието на Блек Принс, който бе получил леки натъртвания.
На втората седмица възобновихме учебните занятия и Алвиън беше много доволна. Научих я да играе шах — тя схвана правилата с учудваща бързина. Когато играех без царица, Алвиън ме побеждаваше с лекота.
Не само бързото й възстановяване ме правеше толкова щастлива. Гневните ми нападки явно бяха оказали силно въздействие върху Конън, защото той често се появяваше в класната стая с интересни книги и игри за Алвиън.
— Има нещо, което й харесва много повече и от най-скъпия подарък — веднъж му казах аз. — Това е вашата близост.
— Какво странно дете! — отвърна той. — Как може да ме предпочита пред книга или игра!
Аз му се усмихнах и той отвърна на усмивката ми. Стори ми се някак променен.
Понякога сядаше до нас и наблюдаваше как играем шах. Често двамата с Алвиън се съюзяваха срещу мен. Аз се бунтувах и исках царицата си.
Детето заговорнически му се усмихваше, а той казваше:
— Виж сега какво ще направим. Ще преместим офицера и г-ца Лий ще трябва да се погрижи за защитата си.
Алвиън се кикотеше и ме гледаше тържествуващо, а аз бях толкова щастлива, защото съм с тях, че играех непредпазливо и губех играта. Но не винаги. Макар че се сражавахме само на шахматната дъска, исках да докажа на Конън, че съм негов достоен съперник.
Един ден той каза:
— Щом Алвиън оздравее, ще отидем във Фоуи на пикник.
— Защо да ходим чак до Фоуи, като си имаме толкова хубав плаж? — попитах аз.
— Скъпа г-це Лий — той бе придобил навика да ме нарича така, — винаги чуждите плажове ни се струват по-привлекателни от собствените.
— О, да, татко! — възкликна Алвиън. — Толкова много искам да отидем на пикник!
Тя толкова много искаше да оздравее, за да тръгнем по-скоро, че изяждаше всичката храна, която й се поднасяше, и безспир говореше за предстоящото събитие. Д-р Пенджъли бе във възторг от бързото й възстановяване, както и всички ние.
Един ден казах на Конън:
— Вашето присъствие и внимание й подействаха толкова добре. Вие я направихте истински щастлива, г-н Тремелин.
Тогава той направи нещо изумително. Прегърна ме и ме целуна по бузата. Тази целувка беше много по-различна от онази, в нощта на бала. Беше бърза, приятелска и искрена.
— Не — рече Конън, — вие я направихте щастлива, скъпа г-це Лий.
Стори ми се, че иска да добави още нещо, ала не посмя и бързо се отдалечи.
Не бях забравила Джили. Исках да се боря за нея така, както се борих за Алвиън, но за това трябваше да разговарям с Конън, Мислех си, че той е приятелски настроен към мен и ще отстъпи пред желанието ми. Нямаше да се учудя обаче ако, след оздравяването на Алвиън той възприемеше предишния си маниер на поведение — пълна липса на интерес към момичето и пренебрежително отношение към мен. Така че реших да се застъпя за Джили сега, когато имах шансове за успех.
Една сутрин влязох смело в салона за пунш и поисках разрешение да разговарям с него.
— Разбира се, г-це Лий — отвърна Конън. — За мен е удоволствие да разговарям с вас.
Без никакви заобикалки хванах бика за рогата:
— Искам да помогна на Джили.
— Моля?
— Мисля, че тя не е смахната. Никой досега не е правил опит да й помогне. Чух, че е станала жертва на злополука, но преди това си е била напълно нормално дете. Не смятате ли, че е възможно разумът й отново да бъде пробуден?
Забелязах насмешка в очите му, когато той рече:
— За Господ и за г-ца Лий всичко е възможно.
Не се засегнах от обидната забележка и продължих:
— Моля за разрешение да й давам уроци.
— Скъпа г-це Лий, нима не посвещавате цялото си време на възпитаницата си?
— Дори и гувернантките разполагат с малко свободно време. Бих могла да отделям по няколко минути и за Джили, г-н Тремелин, освен ако вие не възразявате.
— Сигурен съм, че дори и да ви забраня, вие пак ще намерите някакъв начин, затова по-лесно ми е да ви кажа: „Правете, каквото сметнете за добре. Желая ви успех.“
— Благодаря ви — рекох аз и понечих да изляза.
— Г-це Лий — спря ме той и аз зачаках.
— Искам да отидем на пикник, колкото се може по-скоро. Ако се наложи, ще нося Алвиън на ръце до каретата.
— Много добре, г-н Тремелин. Ще й съобщя веднага. Сигурна съм, че тя ще е във възторг.
— А вие не сте ли доволна, г-це Лий?
За миг ми се стори, че той се приближава към мен, и отстъпих назад. Страх ме беше, че ще ме докосне и ще издам чувствата си.
— Всичко, свързано с благополучието на Алвиън, ми доставя удоволствие, г-н Тремелин — студено отвърнах аз и изхвърчах, за да съобщя новината на възпитаницата си.
Настъпиха прекрасни седмици, които никога вече нямаше да се повторят.
Провеждах редовни занимания с Джили и успях да я науча да пише няколко букви. Тя обичаше да разглежда рисунки — съзерцаваше ги цели часове. Мисля, че харесваше уроците, защото всеки ден в уречения час се явяваше в класната стая.
От време на време проронваше по някоя дума. Знаех, че всички обитатели на Маунт Мелин следят с интерес експеримента.
Наближаваше моментът, когато Алвиън отново щеше да се появи в класната стая, и аз трябваше да се подготвя за конфликта. Възпитаницата ми не можеше да понася Джили. Понякога я водех в стаята на Алвиън, която щом забележеше нещастното създание, се намръщваше и гледаше подозрително. Трябваше да намеря начин да ги помиря.
Много хора посещаваха Алвиън. Селестин идваше всеки ден и й носеше плодове и подаръци. Питър също навестяваше детето, което много му се радваше.
Веднъж той й каза:
— Виж какъв добър чичо съм ти, Алвиън! Колко често те навестявам!
— Да, но ти не идваш само заради мене, чичо, а най-вече заради г-ца Лий — възрази му тя.
— Идвам и заради двете. Истински съм щастлив, че имам възможността да посещавам такива прекрасни млади дами — отговори Питър в характерния му шеговит стил.
Един ден се появи лейди Треслин със скъпи книги и цветя, ала Алвиън я прие много студено и почти не обели дума.
— Тя не се чувства добре, лейди Треслин — опитах се да извиня поведението на възпитаницата си. Благородната дама ме дари с такава ослепителна усмивка, че чак дъхът ми секна. Тази жена наистина бе забележително красива.
— Разбира се! Горкото дете! Г-н Тремелин ми каза, че тя се е държала много твърдо, а вие много сте й помогнала. Казах му, че има късмет с такова съкровище като вас, защото от собствен опит знам, че това е рядкост в наши дни. Припомних му как готвачката ми напусна тъкмо в разгара на една официална вечеря. Тя бе истинско съкровище, също като вас.
Наведох глава, за да не забележи омразата в погледа ми — ненавиждах я не само защото ме сравни с готвачката си, но и заради красотата й. Носеха се упорити слухове, че е любовница на Конън, и аз усещах, че в тях има немалка доза истина.
Конън ставаше съвсем различен, когато тази жена гостуваше в замъка. Той изобщо не ме забелязваше. Чувах смеха им и се мъчех да отгатна за какво си говорят. Проследих ги в градината и реших, че дори и жестовете им издават интимната им връзка.
Разбрах каква глупачка съм била да храня чувства и надежди, които сега ми се струваха смешни и нелепи. Опитвах се да си внуша, че не съм влюбена в Конън, че всичко е плод на въображението ми, ала уви! Това не беше вярно.
Не се осмелявах да кроя планове за бъдещето.
Един ден Селестин покани Алвиън да погостува в Маунт Уидън.
— За разнообразие — каза тя. — Конън, ти ще дойдеш на вечеря и ще я върнеш вкъщи.
Той се съгласи. Разочаровах се горчиво, тъй като не ме поканиха. През тези седмици си бях изградила много фалшиви представи, но време бе да стъпя на земята. Кой ще ти кани една гувернантка на вечеря в Маунт Уидън!
Присмях се на собствената си наивност, ала в смеха ми прозираха тъга и горчивина. Сякаш се пробуждах в мразовито утро, настъпило след безкрайни слънчеви седмици. Мислех си, че те ще траят вечно, но, уви, буреносни облаци се бяха скупчили в небето.
Конън отведе Алвиън в Маунт Уидън и аз за първи път от пристигането си останах сама и без никакви задължения.
Позанимавах се с Джили, но тъй като не желаех да я изморявам прекалено, не след дълго я отведох при баба й и се зачудих какво да правя.
Внезапно ми хрумна нещо. Защо да не яхна коня и да не се поразходя сред хълмовете?
Спомних си деня, в който с Алвиън посетихме леля Клара. Почувствах нарастваща възбуда, защото горещо желаех да разгадая тайната на Алис, която бе напуснала мислите ми през последните блажени седмици. Дали пък интересът ми към тази жена не се бе пробудил отново, защото исках да се отвлека от собствените си чувства и проблеми?
Рекох си, че леля Клара сигурно ще се зарадва, като научи, че племенницата й се е възстановила напълно след злополуката. Миналия път тя ясно ми даде да разбера, че винаги ще съм добре дошла в нейния дом. Може би не беше съвсем редно да я посещавам без Алвиън, но все пак по време на гостуването ни останах с впечатлението, че тя гори от желание да разговаря с мен.
В края на краищата реших да я посетя.
Отидох при г-жа Полгри и я помолих за един почивен ден.
Икономката се бе привързала силно към мен, откакто започнах да се занимавам с Джили. Тя наистина обичаше внучката си. Въобразяваше си, че особеният й характер е цената на греха, извършен от родителите й, но не я смяташе вече за малоумна.
— Никой не заслужава почивка повече от вас, госпойце — рече ми тя. — Къде искате да идете?