— Ще се разходя сред хълмовете и ще обядвам в някое ханче.
— Няма ли да ви е страх самичка?
— Мога прекрасно да се грижа сама за себе си — с усмивка отвърнах аз.
— Ама там има тресавища, мъгла, че и гномове, както викат някои.
— Истински гномове ли?
— Не им се присмивайте, госпойце, не им харесва, кат им се подиграват хората. Някои викат, че били виждали тъдява гномове с островърхи шапки. Кат не те харесат, те отвеждат на някое затънтено място и преди да се усетиш, току-виж те глътнало тресавището.
От думите й ме побиха тръпки.
— Ще внимавам да не обидя феите и гномовете. Ако срещна някой от тях, ще бъда много любезна.
— Смейте се, госпойце, ама да не съжалявате сетне.
Отидох в обора и попитах Тапърти кой кон да взема.
— Майско утро е свободен, госпойце.
Казах му, че възнамерявам да се разходя сред хълмовете.
— Искам да опозная този край — добавих.
— Не е нещо кой знае какво — рече той, сетне се усмихна под мустак на някаква си своя мисъл и ме попита лукаво: — Сама ли ще се разхождате, госпойце?
Отвърнах му, че ще бъда сама, ала той явно не ми повярва.
Ядосах му се, тъй като той явно подозираше, че отивам на среща с Питър Нанзълок. Откак направи онази глупост с коня, непрекъснато ни одумваха.
Чудех се дали слугите са забелязали сближаването ми с господаря. Ужасявах се от тази възможност. Стараех се да не мисля за приказките за мен и Питър Нанзълок, които със сигурност се разменяха зад гърба ми, но щеше да бъде съвсем различно, ако говореха така за мен и Конън.
Колко странно! — си мислех, докато прекосявах селото, възседнала Майско утро.
Между нас двамата няма нищо — значи няма повод за клюки. Вътрешният ми глас обаче ми нашепваше друго: „Спомни си как господарят те целуна, и то два пъти!“
Погледнах към Маунт Уидън, кацнал на отвъдния бряг на залива. Копнеех от желание да срещна Конън, но не го видях, разбира се той се веселеше с Алвиън и приятелите си. Как можех да си въобразявам, че ще се върне, за да бъде с мен? Не биваше да допускам бляновете ми да надделеят над здравия разум.
Въпреки това продължих да се надявам, докато селото не остана зад гърба ми и не достигнах първата скална стена.
Беше прекрасна декемврийска утрин, жълтите цветчета на прищипа блестяха като златни капчици по голите скали.
От влажната земя се носеше мирис на торф, а полъхът на вятъра бе ведър и свеж.
Препусках в галоп сред хълмовете, а вятърът брулеше лицето ми. Дадох воля на въображението си и си представих, че Конън язди до мен; че ме моли да спра, за да ми каже колко много се е променил животът му, откакто ме познава, колко добра съм към Алвиън и колкото и невероятно да беше, че е влюбен в мен.
Великолепният пейзаж будеше възторг в душата ми вдъхваше живот и на най-дръзките ми мечти. Както някои вярваха, че този край е обитаван от гномове и феи, така и аз си казах, че Конън Тремелин би могъл да се влюби в мене.
По пладне пристигнах в Къщата сред хълмовете. Всичко беше точно както миналия път: възрастната икономка излезе да ме посрещне, след което бях въведена във всекидневната на леля Клара.
— Добър ден, г-це Лий. Защо сте сама?
Бях искрено учудена, че никой не й бе съобщил за злополуката на Алвиън. Редно бе Конън да й изпрати вест, след като знаеше колко много старата дама обича племенницата си.
Когато й разказах за нещастието, леля Клара придоби много угрижен вид. Бързо добавих, че Алвиън вече се е възстановила и скоро ще я посети.
— Вие имате нужда от нещо ободрително, г-це Лий — рече старата дама. — Да пийнем по чашка вино от бъз. Ще бъдете ли така добра да обядвате с мен?
Благодарих й за любезната покана и я приех с радост.
Отпих от виното и почти веднага ме обзе онова замайващо опиянение, което бях усетила и миналия път. След това ни поднесоха невероятно вкусно овнешко печено с пикантен сос. Нахранихме се и се оттеглихме във всекидневната на приказка, както се изрази леля Клара.
Горях от нетърпение да узная повече за Алис и се надявах да не остана разочарована.
— Как се чувства малката Алвиън? — попита старата дама. — По-щастлива ли е вече?
— Да, мисля, че е много по-щастлива от преди. Откакто падна от коня, баща й отделя повече време за нея и тя прелива от удоволствие.
— А, баща й… — въздъхна леля Клара, а светлите й очи заблестяха от оживление. Знаех, че тя принадлежи към онзи тип жени, които умират да клюкарстват. Освен това живееше сама на това затънтено място и пристигането на гостенин бе непреодолимо изкушение за нея.
Бях решена да я изкуша до край и затова предизвикателно подметнах:
— Има нещо странно в отношенията им.
Настъпи мълчание, което старата дама прекъсна с думите:
— Това е неизбежно.
Не казах нищо, чаках със затаен дъх и се страхувах да не би тя да промени решението си. Беше на прага на признанията, усещах, че тя може да хвърли светлина върху тайните на Маунт Мелин, да ми разкаже историята на семейство Тремелин, която, без да го искам, се бе превърнала в неразделна част от живота ми.
— Все още търся вината у себе си — заговори тя, сякаш сама на себе си. Сините й очи гледаха някъде над мен, като че ли старата дама се бе върнала назад във времето и изобщо не забелязваше присъствието ми. — Често си задавам въпроса до каква степен човек има право да се намесва в живота на другите — след малко продължи тя.
И аз неведнъж бях мислила върху този въпрос, защото, откакто живеех в Маунт Мелин, също се опитвах да влияя върху живота на обитателите му.
— Алис живя при мен след годежа. Всичко можеше все още да бъде променено, но аз се намесих. Разбирате ли, мислех си, че той е по-подходящият мъж.
Тя се изразяваше доста неясно, но се боях да я прекъсна, за да не наруша потока на мислите й. Можеше да се усети, че издава семейни тайни на непозната дама, която е по-любопитна, отколкото трябва да бъде.
— Какво ли щеше да стане, ако Алис бе постъпила другояче? Играли ли сте на тази игра, г-це Лий? Казвали ли сте си, ако тогава аз… или някой друг… беше направил това и това… целият му живот щеше да бъде друг?
— Да — отвърнах аз. — Всеки си мисли така. Вие смятате, че животът на племенницата ви и Алвиън щеше да протече по различен начин.
— О, да… най-вече на Алис. Тя беше достигнала истински поврат, кръстопът, както се казва. Тръгни по този път и животът ти ще бъде такъв, поеми по другия и всичко ще бъде различно. Често се измъчвам, защото ако беше завила надясно вместо наляво… може би щеше да е още сред нас. В края на краищата, ако се беше омъжила за Джефри, нямаше защо да бяга с него, нали?
— Виждам, че тя ви се е доверявала изцяло.
— Така е. Аз изиграх доста важна роля в живота й и сега много се тормозя. Дали наистина постъпих правилно?
— Сигурна съм, че сте постъпила така, както сте смятала за правилно. Така правим всички. Вие много обичахте племенницата си, нали?
— Да. Имам само синове и все мечтаех за момиче. Алис често идваше вкъщи и играеше с моите момчета. Все се надявах да се омъжи за някой от тях, макар че бяха братовчеди. Може би това нямаше да е за хубаво. По онова време живеехме в Пензънс. Родителите на Алис притежаваха голямо имение на няколко мили от морския бряг — сега то принадлежи на Конън. Тя беше богата наследница; майка й и баща й не искаха да я женят за братовчед и затова решиха да я сгодят за Тремелин.
— Значи женитбата им е била предрешена.
— Да. Баща й почина, а майка й — сестра ми — уважаваше много Конън Тремелин старши. Всички мъже във фамилията им носят това име от векове наред. Все си мисля, че сестра ми тайно копнееше да се омъжи за него, ала мечтата й не се осъществи и затова тя толкова много искаше да даде дъщеря си на сина му. Сгодиха ги, когато Конън бе на двадесет години, а Алис — на осемнадесет. Вдигнаха сватбата година по-късно.
— Това наистина е било брак по сметка.
— Колко странно! Браковете по сметка често объркват всички сметки! Сватовете решиха Алис да дойде да живее при мен, защото домът ми отстои само на няколко часа езда от Маунт Мелин и годениците ще могат да се срещат често. Ще попитате защо майка й не е отишла с нея в Маунт Мелин? По онова време сестра ми беше тежко болна и не можеше да предприеме такова дълго пътуване. Както и да е, Алис заживя при мен.
— Предполагам, че г-н Тремелин често я е навестявал.
— Да, но не толкова често, колкото предполагах. Започнах да подозирам, че не си подхождат толкова добре, колкото Богатствата им.
— Разкажете ми за Алис. Що за човек беше тя?
— Как да ви кажа? Беше весела, безгрижна, винаги се смееше, летеше като лека пеперуда, но не бих я нарекла лекомислена в общоприетия смисъл. Все пак, след онова, което се случи… Но никой човек не е светец. Той често идваше да рисува из нашия край, направи няколко великолепни пейзажа.
— Кой? Конън Тремелин ли?
— Разбира се, че не, скъпа! Джефри… Джефри Нанзълок. Той беше известен художник. Знаехте ли за това?
— Не — отвърнах аз. — Не знам нищо за него, освен че е загинал заедно с Алис на 17 юли миналата година.
— Често идваше тук по времето, когато Алис живееше при мен. Всъщност ни навестяваше много по-често от Конън. Чудех се какво става, защото между тях несъмнено имаше нещо. Често излизаха заедно. Той носеше статива и боите си, а тя казваше, че го гледала как рисува. Алис също искаше да стане художничка, но Джефри явно й е показвал не само как да рисува, а и други неща.
— Те… влюбени ли са били? — плахо попитах аз.
— Много се уплаших, когато тя ми заяви, че очаква дете.
Дъхът ми секна от изненада. Алвиън… Нищо чудно, че Конън и Селестин ме гледаха като ударени от гръм, когато им казах, че детето притежава талант на художник.
— Алис ми го каза две седмици преди сватбата. Беше напълно убедена, не смяташе, че греши. Попита ме: „Какво да правя, лельо Клара? Да се омъжа ли за Джефри?“ — „Той иска ли да се ожени за теб, дете мое?“ — „Ще трябва да го направи, ако му кажа истината.“
Тогава разбрах, че тя сигурно вече му е казала. Така бе редно да постъпи, защото сватбата с Конън наближаваше. Освен това Алис беше богата наследница и Джефри може би е хранил надежди и в тази област. Знаете, че семейство Нанзълок са доста бедни и богатството на Алис щеше да бъде за тях дар Божи. През ума ми минаваше какво ли не… Джефри не беше цвете за мирисане: Алис не беше първата, която беше докарал до това положение. Не мислех, че ще бъде щастлива с мъж като него.
Настъпи мълчание. Усетих как парченцата от мозайката се подреждат в мозъка ми и картината придобива завършен вид.
— Спомням си така ясно онзи ден… като че ли беше вчера — продължи леля Клара. — Седяхме в същата тази стая. Тя ми говореше… изливаше душата си, така както правя аз сега. Откакто почина Алис… съвестта ми не ме оставя на мира. Тогава тя ме попита: „Какво да правя, лельо? Помогни ми… Посъветвай ме как да постъпя.“ — „Можеш да направиш само едно нещо, скъпа: омъжи се за Конън Тремелин. Той е твой годеник. Забрави за Джефри Нанзълок!“ — „Как да забравя, лельо, като живият спомен ще ми е пред очите?“
Тогава изрекох нещо ужасно: „Ще се омъжиш, а детето ти ще се роди преждевременно“. При тези думи Алис отметна глава назад и започна да се смее истерично. Горката ми племенница, беше толкова объркана!
Леля Клара се облегна назад, изглеждаше така, сякаш излизаше от транс. Струваше ми се, че вижда не мен, а Алис.
Беше малко притеснена, защото се страхуваше, че ми е казала прекалено много.
Мълчах, а въображението ми рисуваше картини от миналото: тържествената сватбена церемония, смъртта на майката на Алис и на Тремелин старши. Сватбата се е състояла в тяхна угода, но те не живели дълго, за да се радват. Алис заживява с Конън — моя Конън — и Алвиън — чуждото дете, което тя се опитва да му представи за негово. Без успех, както сега разбирах.
Конън се е преструвал пред хората, че тя е негова дъщеря, но сърцето и разумът му не са я възприемали. Алвиън го усещаше; тя го обожаваше, но подозираше, че нещо не е както трябва, и това я измъчваше; тя копнееше Конън да я обича като дъщеря. Може би той се съмняваше, ала не знаеше истината.
Ситуацията бе наситена с драматизъм, ала колкото и да си блъсках главата над нея, нищо не можеше да бъде променено. Алис бе мъртва, а Алвиън и Конън — живи. Те трябваше да забравят миналото и да потърсят път един към друг, за да бъдат щастливи в бъдеще.
— О, скъпа! — въздъхна леля Клара. — Сякаш отново изживях всичко. Отегчих ли ви? — В гласа й се промъкна боязън. — Разказах ви толкова много неща, г-це. Надявам се, че ще запазите този разговор в тайна.
— Имайте ми доверие — успокоих я аз.
— Иначе нямаше да ви кажа нищо. Всичко това се случи толкова отдавна, но все пак ми олекна, като споделих терзанията си с вас. Понякога не спя по цели нощи и мисля ли, мисля. Може би Алис трябваше да се омъжи за Джефри. Сигурно и тя е решила така и затова е избягала с него. Каква печална участ! Дали това не е Божие наказание за греха им?
— Не — рязко отвърнах аз. — В този влак са загинали и много други хора, които не са тръгнали да напускат семействата си.
— Колко сте права! — засмя се леля Клара. — Знаех си, че сте разумна девойка. Нали не мислите, че съм дала погрешен съвет на племенницата си? Понякога си казвам, че ако не бях настоявала да се омъжи за Конън, тя нямаше да го стори. Изиграх съдбоносна роля в живота й и това ме мъчи.
— Не бива да се терзаете — казах аз. — Посъветвали сте я да извърши онова, което сте смятали, че е най-добро за нея. Освен това човек сам определя съдбата си, убедена съм в това.
— Така ме успокоихте, г-це Лий, много съм ви благодарна. Ще останете ли за чая?
— Много мило от ваша страна, но искам да се прибера, преди да се мръкне.
— Разбира се.
— През този сезон се стъмва рано.
— В такъв случай не бива да ви задържам повече. Г-це Лий, бих ви помолила да доведете Алвиън, щом се оправи.
— Обещавам ви.
— Вие също сте винаги добре дошла в моя дом.
— Благодаря ви за приятно прекараните часове.
Страхът отново се завърна в погледа й.
— Надявам се, че всичко ще си остане между нас.
Уверих я в това. Подозирах, че обсъждането на не съвсем дискретни теми доставя огромно удоволствие на очарователната възрастна дама, но всеки си има своите малки пороци.
Тя ме изпроводи до вратата.
— Беше ми толкова приятно да разговарям с вас. И не забравяйте! — Сложи пръст на устните си, а очите й заблестяха дяволито.
Повторих жеста й, възседнах коня и потеглих към Маунт Мелин.
През целия път размишлявах върху тайните, които узнах през този ден.
Наближавах селото, когато ми дойде наум, че Джили е сестра на Алвиън по баща. Спомних си рисунките на възпитаницата ми.
Значи Алвиън знаеше истината. Или само я подозираше? Дали не се опитваше да прогони съмнението, че Джефри Нанзълок е неин баща, а Джили — нейна сестра? Дали огромното й желание да спечели сърцето на Конън бе израз на копнежа й да бъде приета като негова дъщеря?
Много ми се искаше да ги измъкна от това тресавище, до което ги бе довело лекомислието на Алис.
Мога, казах си, и ще го направя.
Внезапно се сетих за Конън и лейди Треслин и ме обзе тревога. Как можех да храня такива безумни надежди? Можех ли аз, обикновената гувернантка, да посоча на Конън пътя към щастието?
Наближаваше Коледа и всички бяха обладани от празничното оживление, което добре помнех от детските си години.
Кити и Дейзи непрекъснато си шушукаха, а г-жа Полгри разправяше, че щели да я подлудят, защото не правели нищо, макар че това не беше вярно, защото иначе щеше да се забележи. Тя се разхождаше из замъка, въздишаше, че едно време не било така, клатейки неодобрително глава. Въпреки това и тя беше оживена и нетърпелива.