Най-накрая стигнахме до къщата. Стори ми се като дворец, кацнал на заобления връх на скалата, построен от гранит като много други къщи, които видях в този край, но грандиозна и благородна — замък, който беше издържал неколкостотин години и щеше да издържи още толкова.
— Всичко това е на господаря — каза Тапърти с гордост. — А ако погледнете през заливчето, от другата страна е Маунт Уидън.
Погледнах и видях къщата. Също като Маунт Мелин и тя беше построена от сив камък. Но беше по-малка във всяко отношение и от по-късен период. Не й обърнах много внимание, защото наближавахме Маунт Мелин и той ме интересуваше повече.
Изкачихме се към платото и спряхме пред сложно изплетени от ковано желязо порти.
— Ей, отворете! — викна Тапърти.
До вратите имаше малка къщичка и пред вратата й седеше жена и плетеше.
— Хайде, Джили, момиченце — каза тя, — иди и отвори вратите и помогни на бедните ми крака.
Тогава видях детето, което седеше в краката на старата жена. Момиченцето послушно стана и дойде до портата. Видът й беше изключителен — имаше дълга права руса коса, почти бяла, и широки сини очи.
— Благодаря, Джили — каза Тапърти, докато Чери Пай весело премина през портата. — Туй е госпожицата, която идва да живее тук и да се грижи за госпожица Алвиън.
Погледнах в две сини очи, които се бяха втренчили в мене с израз, който не можеше да се определи. Старата жена дойде до портата и Тапърти каза:
— Туй е госпожа Соуди.
— Добър ден — каза госпожа Соуди. — Надявам се да сте щастлива с нас.
— Благодаря — отговорих, като едвам откъснах очите си от детето, за да погледна възрастната жена. — Надявам се, че ще е така.
— И аз се надявам — добави госпожа Соуди. След това поклати глава, като че ли се страхуваше, че надеждите й до известна степен са напразни.
Обърнах се пак към момиченцето, но то беше изчезнало. Учудих се къде ли може да е отишло и единственото място, за което можах да се сетя, беше зад хортензиите, чиито храсти бяха най-високите, които някога съм виждала, а цветовете им бяха наситено сини, почти като цвета на морето в този ден.
— Детето не отговори — отбелязах аз, щом продължихме по алеята.
— Да, тя не говори много. Но пее. Скита сама насам-натам. Но почти не говори.
Алеята беше дълга около половин километър и от двете й страни цъфтяха хортензии и фуксии, а между боровите дървета проблясваше морето. Изведнъж видях къщата. Пред нея имаше широка ливада, върху която два мъжки пауна переха невероятно красивите си опашки, за да привлекат вниманието на една женска. Друга женска беше кацнала върху каменната стена, а от двете страни растяха две високи и прави палми.
Къщата беше по-голяма, отколкото си помислих, когато я видях от хълма. Беше на три етажа, но много дълга и във формата на буквата Г. Слънцето се отразяваше в стъклата на разделените от вертикалните колони прозорци и веднага придобих впечатлението, че някой ме наблюдава.
Тапърти тръгна по чакълестия път към входа с колоните в предната част и когато стигнахме до него, вратата се отвори и видях една жена. Носеше бяла шапка върху сивата си коса. Беше висока, с голям нос и очевидно властни маниери. Не беше необходимо да ми казват, че това е госпожа Полгри.
— Надявам, че сте пътували добре, госпожице Лий — каза тя.
— Много добре, благодаря — отвърнах й аз.
— Изморена сте и се нуждаете от почивка. Влезте. Ще изпием но чаша чай в моята стая. Оставете си багажа. Ще накарам да го внесат.
Почувствах се облекчена. Тази жена разпръсна странното чувство, което ме беше обхванало от момента, в който бях срещнала мъжа във влака. С приказките си за смърт и самоубийство Джо Тапърти съвсем не ми беше помогнал да се отърся от това чувство. Но госпожа Полгри беше жена, която не търпи глупости, бях сигурна в това. От нея като че ли се излъчваше здрав разум и може би защото бях уморена от дългото пътуване, бях доволна от това.
Благодарих й и казах, че страшно ще се радвам да пийнем чай. Тя ме поведе към къщата.
Влязохме в огромен хол, който в миналото сигурно е бил балната зала. Подът беше застлан с каменни плочи, а дървеният таван беше толкова висок, че сигурно стигаше до най-горната част на къщата. По гредите имаше красива резба.
В края на хола имаше подиум, а зад него голяма открита камина. Върху подиума беше поставена маса за хранене, а върху нея имаше чинии и други съдове от олово.
— Прекрасно е — казах неволно и госпожа Полгри остана доволна.
— Сама надзиравам полирането на всички мебели — похвали се тя. — Човек трябва много да внимава днес. Тези момичета на Тапърти са пълни перушани. Човек трябва да има очи и на гърба си, за да забележи навреме щуротиите им. Восък и терпентин — това е сместа и няма нищо по-добро от нея. Правя я сама.
— Напълно си струва — направих й комплимент. Последвах я до другия край на хола, където имаше врата. Отвори я и пред нас се появиха няколко стъпала. От лявата страна имаше друга врата, която тя посочи и след кратко колебание отвори.
— Параклисът — каза тя и аз зърнах синкав плочник, олтар и няколко пейки. Миришеше на влага.
Тя затвори бързо вратата и каза:
— Сега не го използваме. Ходим в църквата в Мелин. Тя е в селото, от другата страна на залива… Точно зад Маунт Уидън.
Качихме се по стълбите и влязохме в една стая, която явно беше трапезария. Беше огромна, с гоблени по стените. Масата беше силно полирана и имаше няколко шкафа, пълни с красиви порцеланови и стъклени сервизи. Подът беше покрит със син килим, а през огромните прозорци се виждаше вътрешният двор.
— Това не е вашата част от къщата — каза ми госпожа Полгри, — но реших да ви разведа из предната й част на път за моята стая. Да видите какво е разположението й.
Благодарих й, като разбрах, че това беше тактичен начин да ми се подскаже, че не трябва да общувам със семейството, тъй като съм само гувернантка.
Минахме през трапезарията, стигнахме до друго стълбище и след като го изкачихме, стигнахме до една по-интимна всекидневна. Стените бяха покрити с елегантни гоблени. Седалките и облегалките на столовете също бяха тапицирани с гоблени. Виждах, че мебелите са предимно антични и че всичко блести, след като е било полирано с восък и терпентин и стоплено от обичта и грижите на г-жа Полгри.
— Това е стаята за пунш — каза тя. — Винаги се е наричала така, защото тук семейството се събира и пие пунш. В тази къща все още следваме старите обичаи.
В другия край на стаята имаше още едно стълбище. Тук обаче нямаше врата, а само тежка брокатена завеса, която госпожа Полгри дръпна, и след като се изкачихме по стълбите, стигнахме до една галерия, чиито стени бяха отрупани с портрети. Погледнах набързо всеки от тях, като се чудех дали Конън Тремелин също е там, но не видях никой, който да е нарисуван в съвременни дрехи, и реших, че неговият портрет все още не е заел мястото си всред тези на предшествениците му.
Имаше няколко врати в галерията, но бързо преминахме покрай тях, докато стигнахме до една в най-отдалечения й край. Щом минахме през нея, видях, че сме в друго крило на сградата. Предположих, че тук се намират жилищата на прислугата, тъй като липсваше простор.
— Това — каза госпожа Полгри — е вашата част на дома. В края на този коридор има стълба, която води към детските помещения. Вашата стая също е там. Но първо елате в моята дневна, за да пием чай. Казала съм на Дейзи да го приготви веднага щом чуе, че Джо Тапърти се е върнал. Така че няма да чакаме дълго.
— Страхувам се, че ще ми трябва доста време, за да науча пътя си из замъка — казах аз.
— Няма да ви отнеме много време. Когато излизате навън, не е нужно да изминавате целия път, по който ви доведох. Ще използвате една от другите врати; когато разопаковате багажа си и си починете малко, ще ви ги покажа.
— Много сте любезна.
— Искам да направя всичко възможно, за да сте щастлива тук с нас. Госпожица Алвиън се нуждае от дисциплина, винаги съм го казвала. А какво мога да направя аз при всичката си друга работа? Ще настъпи пълна бъркотия, ако позволя госпожица Алвиън да заеме цялото ми време. Не, това, от което тя има нужда, е разумна гувернантка, а такава май трудно се намира. Е, госпожице, ако успеете да ни покажете, че можете да се грижите за детето, ще бъдете повече от добре дошла тук.
— Чух, че съм имала няколко предшественички. — Тя изглежда не ме разбра, затова бързо прибавих. — Имало е и други гувернантки.
— О, да. Но не струваха много, всичките. Госпожица Джансън беше най-добрата, но изглежда си имаше някои навици. Ако ме бяха бутнали с пръст, щях да падна от учудване. Съвсем ме беше заблудила! — Като че ли госпожа Полгри смяташе, че ако някой може да направи това, е много умен. — Е, предполагам, че както казват, външният вид лъже понякога. Госпожица Селестин беше истински разстроена, когато открихме това.
— Госпожица Селестин?
— Младата дама от Уидън. Госпожица Селестин Нанзълок. Често идва тук. Тиха млада дама и много обича замъка. Щом поместя някой мебел, тя веднага разбира. Точно затова се разбираха с госпожица Джансън. И двете се интересуват от стари замъци, разбирате ли? Жалко, като шок беше. Скоро ще се срещнете с госпожица Селестин. Както ви казах, рядко минава ден, през който тя да не дойде. Някои от нас си мислят… О, Господи! Май приказвам повечко, отколкото трябва, а вие умирате за чаша чай.
Тя отвори вратата на стаята и като че ли влязох в друг свят. Атмосферата на мрачна античност беше изчезнала. Това беше стая, която можеше да принадлежи само на днешния ден, и разбрах, че потвърждава впечатлението ми от госпожа Полгри. На облегалките на столовете имаше покривчици, а в ъгъла на стаята имаше етажерка, отрупана с порцеланови украшения, сред които и стъклено пантофче, златно прасенце и чаша с надпис „Подарък от Уестън“. Почти беше невъзможно да се движиш из стая, пълна с толкова мебели. На поставката над камината като че ли овчарката от дрезденски порцелан се блъскаше с мраморните ангели, за да си извоюва място. Имаше и позлатен часовник, който тиктакаше успокоително, и навсякъде бяха разпръснати столове и малки масички. Това показваше според мене, че госпожа Полгри е жена, която стриктно спазва условностите, която абсолютно вярва в това, че трябва да се вършат само правилни неща — и то тези, които тя счита за такива.
Все пак чувствах, че в тази стая има нещо успокояващо и нормално, точно както и в обитателката й.
Тя погледна към голямата маса и се затюхка. След това отиде до звънчето и дръпна въжето. Само след няколко минути се появи едно чернокосо момиче с весели очи и с поднос в ръце, на който имаше сребърен чайник, спиртна лампа, чаши и чинийки, мляко и захар.
— Крайно време беше — каза госпожа Полгри. — Сложи го тук, Дейзи.
Дейзи ме погледна по начин, който беше почти намигване. Не исках да обиждам госпожа Полгри, затова се направих, че не съм забелязала.
— Това е Дейзи, госпожице — представи я г-жа Полгри.
— Можете да се обръщате към нея, когато ви потрябва нещо.
— Благодаря, госпожо Полгри. Благодаря, Дейзи.
И двете като че ли останаха стреснати, а Дейзи полузасрамено направи лек реверанс и излезе.
— В днешно време… — промърмори госпожа Погри и запали спиртната лампа.
Наблюдавах я как отключва шкафа, вади метална кутия с чай и я поставя на подноса.
— Вечерята е в 8 часа. Ще ви я носят в стаята. Но си помислих, че днес имате нужда от нещо да ви ободри. След като си изпиете чая и видите стаята си, ще ви представя на госпожица Алвиън.
— Тя какво прави по това време на деня?
— Сигурно е отишла някъде самичка — намръщи се госпожа Полгри. — Все скита сама. На господаря това не му харесва. Затова иска тя да има гувернантка, нали разбирате?
Започвах да разбирам. Вече бях сигурна, че Алвиън ще бъде трудно дете.
Госпожа Полгри дозира чая, който постави в чайника, като че ли беше златен прах, и наля отгоре му врялата вода.
— Толкова много зависи от това дали ще ви хареса веднага или не — продължи тя. — Тя е непредсказуема. Някои хора й харесват, а други не. Много обичаше госпожица Джансън. — Госпожа Полгри поклати тъжно глава. — Жалко, че имаше лоши навици.
Тя разбърка чая в чайника, сложи му възглавничката, която да го поддържа топъл, и ме попита:
— Искате ли мляко или захар?
— Да, моля.
— Винаги съм казвала, — отбеляза тя, като че ли имах нужда от някакво утешение, — че няма нищо по-добро от чаша чай.
С чая хапнахме и бисквити, които госпожа Полгри извади от една кутия в шкафа. Докато разговаряхме, разбрах, че Конън Тремелин, господарят, не е в имението.
— Той има и друг имот, по на запад — уведоми ме госпожа Полгри, — към Пензънс.
— Кога ще се върне? — попитах аз.
Тя бе леко шокирана и аз разбрах, че нещо съм сбъркала, защото отвърна малко високомерно:
— Тогава, когато реши.
Разбрах, че за да има добро мнение за мене, трябва да спазвам напълно условностите. Може би не бе редно гувернантката да задава въпроси за господаря на къщата. Но госпожа Полгри можеше да говори за него, тя беше привилегирована особа. Разбирах, че трябва набързо да свикна с новото си положение.
Много скоро след това тя ме заведе в стаята ми. Беше просторна, с големи прозорци, чиито первази можеха да се използват и за сядане и от които се разкриваше красива гледка към поляната пред къщата, към палмовите дървета и подстъпа на дома. Леглото беше с табли и в стила на останалата мебелировка. Макар че беше голямо, то се губеше в простора на стаята. Килими застилаха пода, чиито дъски бяха лъснати така, че човек трябваше да внимава да не се подхлъзне. Страхувах се, че можеше да се появи причина да не благославям пристрастието на госпожа Полгри да лъска всичко пред очите си. В стаята имаше един висок скрин, както и нисък шкаф с чекмеджета. Забелязах, че има и още една врата освен тази, през която бяхме влезли.
— Учебната стая — госпожа Полгри беше проследила погледа ми, — а зад нея е стаята на госпожица Алвиън.
— Значи учебната стая ни разделя.
Госпожа Полгри кимна.
Докато оглеждах стаята, забелязах, че в единия ъгъл стои параван и когато приближих, видях, че зад него има ниска вана.
— Ако искате топла вода по което и да е време, позвънете и Дейзи или Кити ще ви донесат.
— Благодаря. — Погледнах откритата камина и си представих пращящ огън през зимните дни. — Виждам, че ще се чувствам много удобно тук.
— Приятна стая е. Вие сте първата гувернантка, която ще живее в нея. Другите преди вас спяха в стаята от другата страна на спалнята на госпожица Алвиън. Госпожица Селестин реши, че тази е по-добра. Трябва да кажа, че е по-приятна.
— Тогава дължа своите благодарности на госпожица Селестин.
— Много приятна дама. Смята, че няма по-добро дете от госпожица Алвиън.
Госпожа Полгри поклати многозначително глава и се почудих дали не си мисли, че само година е изминала от смъртта на съпругата на господаря и че вероятно някой ден той отново ще се ожени. Коя би била по-подходяща за негова жена от съседката, която толкова много обича госпожица Алвиън? Може би само чакаха да мине известно време.
— Искате ли да си измиете ръцете и да си разопаковате багажа? Вечерята ще бъде след два часа. Но може би първо бихте искали да видите учебната стая.
— Благодаря ви, госпожо Полгри, но мисля, че първо ще се измия и ще си оправя багажа.
— Добре. А може би и ще си починете малко. Пътуването е толкова уморително, знам това. Ще кажа на Дейзи да ви качи топла вода. Можете да се храните и в учебната стая. Как предпочитате?
— С госпожица Алвиън?
— Тя сега се храни с баща си, освен когато си пие млякото и хапва бисквитите преди лягане. Всички деца в това семейство се хранят с възрастните, щом навършат осем години. Рожденият ден на госпожица Алвиън беше през май.
— Има ли други деца?
— О, боже, не! Говорех за децата в миналото. Това е едно от правилата в семейството, разбирате ли?
— Да, разбирам.
— Е, аз ви оставям. Ако искате, можете и да се разходите наоколо преди вечеря. Позвънете и Дейзи или Кити, която от двете е свободна, ще дойде да ви покаже стълбището, което ще използвате в бъдеще. По него ще стигнете до градината пред кухнята, а оттам лесно можете да отидете навсякъде, където искате. Не забравяйте обаче, вечерята е в осем.