— В учебната стая.
— Или във вашата собствена, ако предпочитате.
— Но — добавих — само в помещенията, предназначени за гувернантката.
Тя не знаеше какво да отвърне на тази забележка, а когато госпожа Полгри не разбираше нещо, тя просто го игнорираше. След няколко минути останах сама.
Щом тя излезе, започна да ме обгръща странността на къщата. Усещах тишината — злокобната тишина на старинен дом.
Отидох до прозореца и погледнах навън. Като че ли беше изминало много време, откакто бях пристигнала с каручката на Тапърти. Чух пронизителните трели на птица — сигурно беше конопарче.
Погледнах часовника, закопчан на блузата ми, и видях, че беше малко след шест. Оставаха два часа до вечерята. Чудех се дали да позвъня на Дейзи или Кити и да поискам топла вода, но очите ми сами се обърнаха към другата врата, онази, която водеше към учебната стая.
В крайна сметка учебната стая щеше да бъде царството ми и имах правото да я разгледам, така че отворих вратата. Стаята беше по-голяма от моята спалня, но имаше същите прозорци, чиито первази бяха като седалки, на които бяха наредени червени плюшени възглавнички. В средата на стаята бе поставена маса. Отидох до нея и видях, че е нашарена с драскотини и мастилени петна, затова предположих, че това е масата, на която поколения Тремелиновци са си учили уроците. Опитах се да си представя Конън Тремелин като малко момче, седнало до тази маса. Представях си го ученолюбив, съвсем различен от палавата му дъщеря, трудното дете, което щеше да бъде мой проблем
На масата имаше няколко книги. Разгледах ги. Бяха детско четиво, състоящо се от онзи вид разкази и статии, които имаха патетично звучене. Имаше и тетрадка за упражнения, на която беше надраскано „Алвиън Тремелин. Аритметика“. Отворих я и видях, че е събирала числа, като повечето отговори бяха грешни. Прелиствах мързеливо тетрадката, докато видях скица на момиче, в което веднага разпознах Джили — детето, което бях видяла при портата на имението.
— Не е лошо — промърморих. — Значи нашата Алвиън рисува. Това е добре.
Затворих тетрадката. Имах странното чувство, което ме беше обзело още щом стъпих в къщата, че някой ме наблюдава.
— Алвиън! — извиках съвсем спонтанно. — Тук ли си, Алвиън? Алвиън, къде се криеш?
Нямаше отговор и аз се изчервих от смущение, като се почувствах абсурдно в безмълвието наоколо.
Обърнах се рязко и влязох в стаята си. Дръпнах звънеца и когато Дейзи се появи, я помолих за топла вода.
Докато си разопаковам багажа и закача дрехите, стана почти осем часа и точно когато часовникът на обора биеше осмия удар, се появи Дейзи с поднос. Върху него имаше кълка от печено пиле, гарнирана със зеленчуци, а под метален капак имаше крем карамел.
— Тук ли ще вечеряте, госпожице, или в класната стая? — попита Дейзи.
Реших да не се храня в помещение, в което се чувствам наблюдавана.
— Тук, моля.
След това, понеже Дейзи изглеждаше да е от онзи тип хора, които обичат да разговарят, допълних:
— Къде е госпожица Алвиън? Изглежда странно, че все още не сме се срещнали.
— Тя е лоша — извика Дейзи. — Знаете ли какво би ни се случило на нас с Кит, ако правехме такива щуротии? Хубав тупаник — това щеше да ни се случи, и то на място, дет’ после нямаше да можем да сядаме. Чула е, че новата госпожица идва, и затуй е изчезнала. Господарят го няма и ние не знаехме къде е, докат’ не дойде онуй момче от Маунт Уидън да ни каже, че е там, на гости на госпожица Селестин и господин Питър, моля ви се.
— Разбирам. Един вид протест срещу новата гувернантка.
Дейзи се приближи и ме бутна с лакът:
— Госпожица Селестин я разглезва. Трепери над нея, та ще помислиш, че е нейна собствена дъщеря. Чуйте! Туй кат’ че ли е’ карета.
Дейзи изтича до прозореца и ме повика с ръка. Почувствах, че не трябва да стоя на прозореца с прислужничката и да шпионирам какво става отдолу, но изкушението беше огромно.
И така застанах до Дейзи и ги видях да слизат от каретата… Млада жена, която реших, че е на моята възраст или може би една-две години по-голяма, и едно дете.
Почти не обърнах внимание на жената. Цялото ми внимание беше насочено към детето. Това беше Алвиън, от която зависеше моят успех, така че, естествено, през тези първи секунди не виждах никого другиго, освен нея.
От това, което можех да видя, тя ми изглеждаше съвсем обикновено момиченце. Беше малко височка за осемте си години. Светлокафявата й коса беше сплетена и реших, че е много дълга, защото плитките бяха навити около главата й. Това я караше да изглежда зряла и създаде у мене впечатление, че е ужасяващо преждевременно развита. Носеше рокля от кафяв оксфорд, дълги бели чорапи и черни обувки с каишки през глезените. Изглеждаше като миниатюрна женичка и поради някаква необяснима причина настроението ми се развали.
Странно, но тя като че ли усещаше, че я наблюдават, и погледна нагоре. Неволно отстъпих назад, но бях сигурна, че е видяла движението ми. Почувствах се неловко още преди да сме се срещнали.
— Пак щуротии — промърмори до мене Дейзи.
— Може би — казах аз и отидох в средата на стаята — е малко стресната от това, че ще има нова гувернантка.
— Какво, тя ли? — Дейзи избухна в буен смях. — Извинете, госпожице, туй ме кара да се смея, наистина.
Отидох до масата, седнах и започнах да се храня. Дейзи точно щеше да излезе, когато на врата се почука и влезе Кити. Тя отправи гримаса към сестра си и ми се усмихна доста фамилиарно:
— О, госпожице — каза тя, — госпожа Полгри каза кат’ свършите да отидете в стаята за пунш. Госпожица Селестин е там и иска да ви види. Госпожица Алвиън се върна вкъщи. Искат да отидете при тях веднага, щом можете. Време е госпожица Алвиън да си отива в нейната стая.
— Ще дойда, щом приключа с вечерята си — казах аз.
— Тогава ще дръпнете ли звънеца, госпожице, щом сте готова, и аз или Дейзи ще ви покажем пътя.
— Благодаря.
Седнах и бавно довърших вечерята си.
След това станах и отидох до огледалото, което стоеше върху тоалетката ми. Видях, че съм се изчервила необичайно и че това ми отива. Определено правеше очите ми кехлибарени. Бяха изминали 15 минути, откакто Дейзи и Кити ме бяха оставили, и си представях, че г-жа Полгри, Алвиън и госпожица Нанзълок нетърпеливо очакваха моето появяване. Но нямах никакво намерение да ставам бедната малка робиня, в каквато се превръщаха повечето гувернантки. Ако Алвиън беше това, което си мислех, трябваше да й бъде показано от самото начало, че аз съм тази, която отговаря за нея, и че трябва да се отнася към мене с уважение.
Позвъних и Дейзи се появи.
— Чакат ви в стаята за пунш — каза тя. — Времето за вечеря на госпожица Алвиън отдавна мина.
— Тогава трябва да съжалява, че не се е прибрала по-рано — отговорих безметежно аз.
Когато Дейзи се разкикоти, пълните й гърди, които като че ли всеки момент щяха да разкъсат корсажа й, се разлюляха. Виждах, че Дейзи обича да се смее. Реших, че и тя като сестра си има весел нрав.
Поведе ме към стаята за пунш, през която бях минала с госпожа Полгри. Дръпна завесата с драматичен жест и извика:
— Ето я госпожицата!
Госпожа Полгри седеше на един от столовете, тапицирани с гоблени, а Селестин Нанзълок се беше настанила в друг. Алвиън стоеше права, със сключени зад гърба си ръце. Помислих си, че изглежда опасно скромна.
— А — възкликна госпожа Полгри, — ето я госпожица Лий. Госпожица Нанзълок ви чака, за да се запознаете.
В гласа й имаше лек укор. Знаех какво означава това. Аз, обикновената гувернантка, бях накарала една дама да чака, докато свърша с вечерята си.
— Как сте? — попитах.
Изглеждаха учудени. Предполагам, че трябваше да направя реверанс или някакъв специален жест, за да покажа, че съзнавам слугинското си положение. Усещах, че сините очи на детето са фиксирани върху мене. Разбира се, през тези няколко първи секунди почти не обръщах внимание на нищо друго, освен на Алвиън.
Очите й бяха учудващи сини. Помислих си, че ще стане красавица, щом порасне. И се чудех дали прилича на баща си или на майка си.
Селестин Нанзълок беше застанала до Алвиън и беше сложила ръка на рамото й.
— Госпожица Алвиън бе дошла да ни види — каза тя. — Ние сме големи приятелки. Аз съм госпожица Нанзълок от Маунт Уидън. Може да сте видяла къщата.
— Да, когато идвахме от гарата.
— Надявам се, че няма да се сърдите на Алвиън.
— Едва ли бих могла да й се скарам за нещо, което е станало преди моето пристигане, нали? — отговорих, докато гледах право в тези предизвикателни сини очи.
— Тя ме смята… тя ни смята за част от собственото й семейство — продължи Селестин Нанзълок. — Винаги сме живели толкова наблизо.
— Сигурна съм, че това е голяма утеха за нея — отговорих аз и за първи път насочих вниманието си изцяло върху Селестин Нанзълок.
Беше по-висока от мене, но в никакъв случай не беше красавица. Косата й беше безлично кафява, а очите й с цвят на лешник. Лицето й беше безцветно и носеше атмосферата на наситена безизразност. Реших, че няма достатъчно индивидуалност, но може би беше засенчена от предизвикателността на Алвиън и достолепността на госпожа Полгри.
— Надявам се, госпожице Лий — каза тя, — че ако се нуждаете от съвет за нещо, няма да се поколебаете да ми се обадите. Доста близка съседка съм и мисля, че ме считат като част от семейството.
— Много сте любезна.
— Искаме да сте щастлива тук, госпожице Лий. — Благите й очи погледнаха в моите. — Всички го желаем.
— Благодаря ви. Предполагам — продължих аз, — че първото нещо, което трябва да направим, е да пратим Алвиън в леглото. Времето й за лягане трябва да е минало.
— Права сте — усмихна се Селестин. — Разбира се, че е минало. Обикновено получава млякото и бисквитите си в седем и половина в учебната стая. Сега е доста след осем. Но тази вечер аз ще се погрижа за нея. Предлагам ви да се върнете във стаята си, госпожице Лий. Сигурно сте уморена след пътуването.
Преди да успея да отговоря, Алвиън извика:
— Не, Селестин. Искам тя да се погрижи за мене. Тя ми е гувернантка и трябва да го направи, нали?
Изражението на Селестин веднага показа, че е обидена, а Алвиън не можеше да скрие триумфа си. Почувствах, че разбирам какво става. Детето искаше да изпробва собствената си сила. Тя желаеше да спре Селестин да се погрижи да си легне само защото Селестин толкова много го искаше.
— Е, добре — каза Селестин. — Значи няма нужда да оставам повече тук.
Застана загледана в Алвиън, сякаш чакаше тя да я помоли да остане, но любопитният взор на Алвиън беше впит в мене.
— Лека нощ — каза тя пренебрежително и се обърна към мене. — Хайде, гладна съм.
— Трябва да благодариш на г-ца Нанзълок, че те доведе — казах й аз.
— Не съм забравила — сопна ми се тя. — Никога не забравям нищо.
— Тогава паметта ти е много по-добра от маниерите ти — казах аз.
Всички се стреснаха. Може би и аз бях малко изненадана от себе си. Но знаех, че ако искам да контролирам това дете, трябваше да бъда твърда.
Тя се изчерви, а погледът й стана студен. Искаше да отвърне нещо, но тъй като не знаеше какво, изтича от стаята.
— Ето на! — каза г-жа Полгри. — Мис Нанзълок, чудесно беше от ваша страна…
— Глупости, г-жо Полгри — каза Селестин. — Разбира се, че щях да я доведа.
— Тя ще ви благодари по-късно — уверих я аз.
— Г-це Лий — каза Селестин настойчиво, — ще трябва да бъдете внимателна с това дете. Съвсем наскоро тя загуби майка си… — Устните на Селестин трепереха. Тя ми се усмихна. — Толкова малко време мина и трагедията още изглежда твърде скорошна. Беше ми близка приятелка.
— Разбирам — отговорих. — Няма да бъда груба с детето, но виждам, че има нужда от дисциплина.
— Внимавайте, г-це Лий. — Селестин беше пристъпила към мене и сложи ръката си върху моята. — Децата са деликатни същества.
— Ще направя всичко възможно за Алвиън — отговорих аз.
Госпожа Полгри позвъни и Дейзи се появи.
— Заведи госпожицата в нейната стая, Дейзи — изкомандва я тя. — Госпожица Алвиън получи ли си млякото и бисквитите?
— Да, госпожо — беше отговорът.
Казах лека нощ на Селестин Нанзълок, която наклони глава. Последвах Дейзи.
Влязох в учебната стая, където Алвиън, седнала до масата, пиеше мляко и ядеше бисквити. Нарочно не ми обърна внимание, затова отидох при масата и седнах до нея.
— Алвиън — казах й аз, — ако ще живеем заедно, по-добре е да постигнем споразумение. Не мислиш ли, че би било разумно?
— Какво ме интересува? — отвърна тя грубо.
— Разбира се, че те интересува. Всички ще бъдем по-щастливи, ако се разберем.
— Ако не се разберем — сви тя рамене. — ще трябва да си отидете. Тогава ще дойде нова гувернантка. Всичко това не ме интересува.
Алвиън ме изгледа триумфиращо. Знаех, че с това иска да ми покаже, че съм само платена прислужница и тя е тази, от която завися. Почувствах как неволно потръпвам. За първи път разбрах как се чувства човек, чийто хляб и масло зависят от добрата воля на някой друг.
Очите й блестяха злобно и ми идеше да я плесна.
— Би трябвало да те интересува, защото е много по-приятно да живееш в хармония с хората около себе си.
— А какво ще стане, ако тези хора не са около мене… Ако искам да ги изгоня?
— Добротата означава повече от всичко останало на света.
Тя се усмихна над чашата и допи млякото си.
— А сега — казах аз — е време да си лягаш.
Станах едновременно с нея и тя каза:
— Аз си лягам сама. Вече не съм бебе.
— Може би си помислих, че си по-малка, защото имаш толкова много да учиш.
Алвиън се замисли. След това сви рамене по онзи начин, който после установих, че е типичен за нея.
— Лека нощ — каза тя, като ме отпращаше.
— Ще дойда да ти пожелая лека нощ, щом си легнеш.
— Няма нужда.
— Въпреки това ще дойда.
Тя отвори вратата, която водеше към нейната стая, а аз се обърнах и влязох в моята.
Почувствах се много потисната, защото разбирах тежестта на проблема, пред който бях изправена. Нямах опит с деца, а преди това, когато си мислех за тях, винаги си ги представях като кротки и любвеобилни същества, за които е щастие да се грижиш. Сега трябваше да се занимавам с едно трудно дете. И какво щеше да стане с мене, ако решаха, че не съм в състояние да я възпитавам? Какво ставаше с обеднелите благородни дами, ако не успееха да задоволят изискванията на работодателя си?
Можех да отида при Филида. Можех да се превърна в една от онези стари лели, които бяха на разположение на всички и които изживяваха мизерния си живот в зависимост от останалите. Не бях от хората, които лесно приемат зависимостта от други. Трябваше да се устроя по друг начин.
Приемах факта, че съм малко уплашена. Докато не се бях сблъскала с Алвиън, не бях разбрала, че мога и да не успея в работата си. Опитвах се да не мисля за следващите години, когато можех просто да скачам от една работа на друга, без да задоволя работодателите си. Какво ли ставаше с жени като мене, жени, на които им липсваше толкова важната привлекателност и които бяха принудени да се борят с целия свят, за да получат шанс да живеят?
Искаше ми се да се хвърля на леглото си и да плача, да плача от яд срещу жестокостта на живота, който ме беше лишил и от двамата ми любещи родители и ме беше изпратил недобре подготвена за такова съществуване.
Представих си как заставам до леглото на Алвиън с лице, по което има следи от сълзи. Какъв триумф за нея!
Това не беше начинът да започна битката, която бях сигурна, че щеше да бушува между нас.
Разходих се нагоре-надолу из стаята и се опитах да укротя чувствата си. Отидох до прозореца и погледнах през поляната към хълмовете. Не можех да видя морето, тъй като къщата беше построена така, че задната й част гледаше към него, а аз бях в предната. Вместо това гледах към хълмовете отвъд платото, на което беше издигната къщата.