— Тя не се върна!
Разговорът не доведе доникъде. И този път не можах да изкопча нищо от Джили.
Тя вдигна малкото си личице към мен; погледът й изразяваше неописуема печал.
В този миг осъзнах колко много ме обича това клето създание. Как да обясня на заблуденото дете, че не го напускам завинаги? Алис я е обичала, но я е изоставила. Оскъдният й жизнен опит й подсказваше, че и аз ще постъпя така:
Няколко дни… една седмица… за нея това бе равнозначно на години. Не можех да я изоставя.
Какво ли ще си помисли Конън, ако пристигна с двете деца?
Някак си щях да му обясня мотивите за постъпката си, ала в никакъв случай не биваше да напускам Джили. Трябваше да кажа на г-жа Полгри да уведоми господаря, че ще взема със себе си и двете деца — тя щеше да бъде доволна, че Джили идва с мен, защото първа бе забелязала подобрение у бедното дете.
— Джили — рекох аз, — заминавам за няколко дни, но двете с Алвиън ще дойдете с мен. — Целунах малкото личице и повторих, защото тя не вярваше на ушите си: — Ще дойдеш с мен, нали искаш, Джили?
Минаха няколко секунди, докато тя осъзна смисъла на думите ми. Тогава спусна клепачи и се усмихна. Никога няма да забравя тази усмивка — тя ме трогна повече от всичко.
Готова бях да изтърпя недоволството на господаря само и само да направя щастливо това бедно дете.
Потеглихме рано на другата сутрин. Всички слуги излязоха да ни изпроводят. Седнах в каляската между двете деца, а Били Трихей, издокаран с ливрея, се намести на капрата.
Г-жа Полгри стоеше най-отпред със скръстени ръце и не откъсваше поглед от Джили. Явно беше очарована, че внучката й ще ни придружи в това пътуване.
Тапърти се пъчеше между дъщерите си. Очите и на тримата излъчваха подозрително любопитство, но това изобщо не ме интересуваше. Бях толкова щастлива, че ми идеше да запея.
Утрото бе слънчево и ясно, по тревата блестеше скреж, а ние препускахме по селския път. Децата бяха весели и възбудени — Алвиън оживено бърбореше, а Джили седеше до мен и се усмихваше. Забелязах, че е сграбчила полата ми и не я пуска. Усетих, че от сърце съм заобичала това нежно създание.
Били също бе в добро настроение. Като подминахме един крайпътен гроб, той произнесе молитва за душата на покойника.
— Не че душата му ще се успокои, скъпи госпожици. Човек, сполетян от такава смърт, не намира покой. Както и убитите. Душите им бродят по широкия свят.
— Това е нелепо! — остро рекох аз.
— Не бива да казвате на мъдростта нелепица, госпойце — засегнат ми възрази конярят.
Май всички местни хора имат прекалено развито въображение.
Децата впиха погледи в лицето ми. Въздъхнах с облекчение, когато пристигнахме на гарата.
В Пензънс ни чакаше карета, която щеше да ни отведе в Пенлъндстоу. Смрачаваше се, когато свърнахме по една алея и пред очите ми заблещукаха светлините на замъка. На портата ни очакваше мъж с фенер, който веднага щом ни забеляза, се провикна:
— Пристигнаха. Бягай да кажеш на господаря.
Бяхме доста изморени от пътуването; децата дремеха.
Помогнах им да слязат и щом повдигнах глава, забелязах Конън. Не можах да различа добре лицето му в здрача, но ми се стори, че е много доволен. Взе ръката ми, задържа я в неговата и каза нещо, което вся смут в душата ми:
— Толкова се тревожех за вас. Опасявах се, че ще ви сполети беда по пътя. Хиляди пъти съжалих, че сам не дойдох да ви взема.
Сигурно имаше предвид Алвиън. Не можеше да става дума за мен. Но той ме гледаше и се усмихваше. Никога през живота си не бях се чувствала толкова щастлива.
— Децата… — промълвих плахо. Конън топло се усмихна на Алвиън.
— Здравей, татко. Много се радвам да те видя.
Той постави ръка на рамото й, а тя го погледна умолително, сякаш просеше целувка.
— И аз се радвам, че дойде, Алвиън. Мисля, че ще прекараме чудесно заедно — рече Конън, но не я целуна.
В този миг избутах Джили напред.
— Какво… — понечи да попита Конън.
— Не можехме да изоставим Джили — бързо изпреварих въпроса му. — Вие ми дадохте разрешение да я обучавам.
Той се поколеба за момент, сетне ме погледна право в очите и се усмихна. Тогава разбрах, че е толкова доволен, задето ме вижда — мен, именно мен — че изобщо не го интересува още колко души водя със себе си, след като самата аз съм тук.
Нищо чудно, че прекрачих прага на родния дом на Алис, сякаш влизах в някакъв нов приказен свят.
През следващите две седмици ми се струваше, че съм загърбила жестоката и сурова действителност и се намирам в царството на мечтите, защото всичките ми желания се превърнаха в истина.
От мига, в който пристигнах в замъка Пенлъндстоу, към мен се отнасяха като към гостенка, а не като към гувернантка. За няколко дни успях да забравя ниското си социално положение, а когато си тръгвахме, се бях превърнала в духовитата и весела девойка, каквато бях някога.
За мен бе приготвена уютна стая до спалнята на Алвиън, помолих и Джили да бъде настанена до нас.
Пенлъндстоу бе прекрасен замък, строен през елизабетинската епоха. Бе голям почти колкото Маунт Мелин.
Стаята ми бе просторна и изискано обзаведена: тежки завеси от червено кадифе покриваха прозорците, а первазите бяха оформени като малки канапета. Пред огромното легло висеше копринен балдахин с бродирани мотиви. Яркочервеният килим и горящият в камината огън придаваха уют на стаята.
Донесоха багажа ми и една слугиня започна да го разопакова, докато аз се взирах в синкавите пламъчета, които лижеха дебелите цепеници.
Щом приключи с багажа, момичето направи реверанс и ме попита дали да подреди дрехите в гардероба и скрина. Никой не се отнася така към една обикновена гувернантка, помислих си аз. Кити и Дейзи бяха мили и любезни, но никога не бяха ми прислужвали по такъв начин.
Отвърнах, че сама ще подредя нещата си, и поисках топла вода, за да се измия.
— Банята се намира в края на коридора, госпожице — рече ми прислужницата. — Елате да ви покажа къде е, а сетне ще ви донеса топла вода. Госпожица Алис нареди да направят банята малко преди да се омъжи.
Съвсем бях забравила, че всъщност се намирам в родния дом на Алис.
Измих се, облякох лилавата рокля и влязох в стаята на Алвиън. Детето бе заспало облечено на леглото. Джили също спеше. Тъкмо се бях прибрала в стаята си, когато влезе прислужницата и ми съобщи, че г-н Тремелин ме очаква в библиотеката.
Аз отвърнах, че съм готова, и тя ме отведе при Конън.
— Много се радвам да ви видя тук, г-це Ли й — рече ми той.
— Сигурно ви е приятно, че дъщеря ви е тук… — бързо заговорих аз.
— Казах, че се радвам да видя именно вас — с усмивка ме прекъсна той.
— Много мило от ваша страна. Донесла съм и учебниците на децата…
— Нека да ги оставим да си починат малко. Не е необходимо непрекъснато да седят на чиновете, нали?
— В такъв случай бихме могли да съкратим някои от уроците.
Внезапно Конън се приближи до мен и прошепна:
— Вие сте прекрасна!
Аз се отдръпнах, а той продължи:
— Пристигнахте толкова навреме.
— Вие наредихте така.
— Не съм ви давал нареждания, просто ви помолих да дойдете.
Но… — започнах аз и внезапно спрях; налегна ме страх, защото ми се стори, че това не е мъжът, когото познавах. Този Конън Тремелин ми бе непознат, но бе толкова очарователен, толкова различен, толкова покоряващ… Цялата треперех от вълнение.
— Щастлив съм, че избягах. Сигурно и вие се радвате.
— Избягал сте… Но от какво?
— От смъртта. Мразя смъртта. Тя ме потиска.
— Имате предвид сър Томас, но…
— Той беше за мен само съсед, но въпреки това смъртта му ме разстрои. Веднага изпитах желание да се махна оттам. Толкова се радвам, че дойдохте при мен… с Алвиън и другото дете.
— Надявам се, че не ме обвинявате, задето доведох Джилифлауър. Тя бе толкова отчаяна, че не можех да я изоставя.
— Напълно разбирам, че е била отчаяна, защото е трябвало да се раздели с вас.
При тези думи ми се зави свят, не вярвах на ушите си.
— Мисля, че децата трябва да хапнат нещо — бързо промених темата. — Уморени са и спят, но сигурно като се събудят, ще се почувстват гладни. Прекараха тежък ден.
— Поръчайте им, каквото е необходимо, г-це Лий. След като се погрижите за тях, ще вечеряме заедно.
— Няма ли да вечеряте с Алвиън?
— Тя е много уморена. Тази вечер ще бъдем сами.
Така че двамата с Конън вечеряхме на свещи в зимната градина. Никога няма да забравя тази приятна и неповторима вечер. Непрекъснато си повтарях, че това не може да бъде истина, че само в сънищата се случват такива прекрасни неща.
Конън говореше много оживено; нямаше и следа от мълчаливия господар на Маунт Мелин.
Разказа ми за историята и архитектурата на замъка: бил е проектиран и построен във формата на буквата Е в чест на кралица Елизабет. Конън нарисува скица на сградата и ми посочи различните крила:
— Тук са двата двора, заградени от три страни, а това е централното крило, доминиращо над останалите. В момента се намираме в него: тук са балната зала, парадното стълбище и галерията, а над тях са разположени редица по-малки салони. Ето къде е зимната градина, която предлага идеална обстановка за малки компании.
Казах, че замъкът наистина е прекрасен и че той би трябвало да бъде много щастлив, защото притежава такива владения.
— Каменните стени не топлят душата, г-це Лий. Животът, който кипи между тях, отношенията между хората са по-важни.
— Да, но е прекрасно да прекараш живота в приятна обстановка.
— Съгласен съм с вас и много се радвам, че моите замъци ви харесват.
Щом се нахранихме, той ме отведе в библиотеката и ми предложи да изиграем партия шах. Приех с удоволствие.
Настанихме се в прекрасната стая с резбован таван и дебел килим, меката светлина на лампите от изкусно изрисуван китайски порцелан осветяваше лицата ни. И в най-смелите си мечти не бях предполагала, че ще бъда толкова щастлива.
Конън подреди върху дъската фигурите от слонова кост и започнахме играта.
Настъпи дълбока, блажена тишина. Мислех си, че никога няма да забравя пламъците на огъна, тиктакането на златния часовник в стил Луи XIV и тънките пръсти на Конън, които местеха фигурите.
Бях свела глава и мислех напрегнато, когато усетих, че ме наблюдава; вдигнах очи към него и погледите ни се срещнаха. Внезапно ми хрумна, че той ме е повикал тук с някаква цел, но каква ли беше тя?
Прониза ме безпокойство, ала в онзи миг бях твърде щастлива, за да му обърна внимание. Направих хода си и Конън възкликна:
— Г-це Лий, мисля, че паднахте право в капана, който ви заложих!
— О, не! — извиках аз.
Той направи ход с офицера и застраши царя ми. Съвсем бях забравила този офицер.
— Мисля, че това е… О, не, не още. Шах, г-це Лий.
Мислех си за други неща по време на играта и чак сега забелязах, че губя. Направих напразни опити да се измъкна, но не можах. С всеки ход неизбежният край наближаваше.
— Шах и мат, г-це Лий — гласът на Конън ми се стори нежен и ласкав.
Впих невярващ поглед в дъската.
— Възползвах се от предимството, че сте уморена след дългото пътуване.
— О, не — бързо отвърнах аз. — Мисля, че вие сте по-добър играч от мен.
— Мисля, че сме достойни съперници — отвърна ми той.
Малко след това му пожелах „Лека нощ“ и се оттеглих в стаята си. Легнах си, но не можах да заспя. Бях толкова щастлива… Спомнях си отново и отново как Конън ме посрещна, как вечеряхме заедно и най-вече думите: „Ние сме достойни съперници“.
Дори забравих, че се намирам в дома на Алис — преди време този факт щеше изцяло да обсеби мислите ми, ала сега знаех само, че Конън ме повика при себе си й изглежда толкова щастлив, че съм тук.
Следващият ден беше също така приятен и непредвидим като първия. Сутринта проведох обичайните занимания с децата, а следобед Конън ни изведе на разходка с каретата.
Заведе ни на морския бряг и ни показа скалата Сейнт Майкъл, която стърчеше навътре във водата.
— Като дойде пролетта, ще ви заведа да видите трона на Сейнт Майкъл.
— Ще можем ли да седнем на него, татко? — попита Алвиън.
— Щом не те е страх да паднеш в морето. Краката ти ще висят двайсет метра над водната повърхност. Много дами мислят, че си струва труда да се опита.
— Защо, татко?
— Защото едно старо поверие казва, че ако една жена седне в трона на Сейнт Майкъл преди съпруга си, тя ще бъде господарят вкъщи.
Алвиън се засмя от удоволствие, а Джили, която стоеше плътно до мен, се усмихна.
— Г-це Лий, вие смятате ли, че си струва да опитате?
За миг се поколебах, сетне го погледнах право в очите.
— Не, г-н Тремелин.
— Значи не искате да бъдете господарят вкъщи?
— Мисля, че нито мъжът, нито жената трябва да бъдат господари в буквалния смисъл. Те трябва да се борят с трудностите рамо до рамо и да уважават мнението на партньора си.
Усетих как се изчервявам и си представих как би се изсмяла Филида, ако бе чула изявлението ми.
— Г-це Лий, вашата мъдрост превръща фолклора ни в детска шега.
Думите му звучаха в ушите ми през целия път до замъка.
Вечерта пожелах да хапна с Джили в класната стая, а Алвиън вечеря с баща си. След това четох в стаята си. Конън не ме покани на шах.
Легнах си рано и дълго размишлявах за странния обрат, който бе настъпил в живота ми. Заспах с предчувствието, че на другия ден ще ми се случи нещо необикновено.
През нощта се стреснах и скочих от леглото. В стаята ми имаше някой. Нещо се размърда в мрака. Бе рано сутринта, защото бледорозова светлина озаряваше хоризонта.
— Кой е? — извиках аз.
До мен изникна Джили, облечена в стар халат на Алвиън, който бях преправила за нея, и обута с чехлите, които й бях купила.
— Какво правиш тук, Джили?
Тя отвори уста, сякаш искаше да ми каже нещо. Почаках малко, но тя само ми се усмихна и кимна.
— Кажи ми какво се случи, Джили? Знам, че нещо е станало.
Тя посочи вратата. Тръпки ме побиха по гърба, защото отново ми се стори, че Джили вижда нещо или някого.
— Но там няма нищо — рекох аз.
Детето кимна и промълви:
— Тя е тук. Тя е тук.
Сърцето ми заби лудо. Тя мисли, че Алис е тук. Това беше нейният дом: Джили я е намерила.
— Г-жа Тремелин — прошепнах аз.
Джили се усмихна сияйно и продължи да кима.
— Видя ли я?
Детето отново кимна.
— Тук, в замъка ли?
Ново кимване.
— Ще ви заведа при нея — отрониха устните й. — Тя ме помоли да го направя.
С треперещи ръце посегнах към халата си, облякох го и обух чехлите си.
Джили се вкопчи в ръката ми.
Минахме през галерията и се спуснахме надолу по малко стълбище. Детето почука на една врата и се заслуша. Повдигна поглед към мен и кимна, сякаш някой я бе поканил да влезе. Аз не чух нищо. Обзе ме зловещо предчувствие.
Джили отвори вратата и се озовахме в мрачна стая. Детето ми показа нещо с пръст и за миг ми се стори, че виждам красива жена с бална рокля и гъсти руси коси, които се спускаха на тежки къдрици по раменете й. Това беше маслен портрет в цял ръст.
Стоях лице в лице с Алис.
Приближих се до картината, за да я разгледам по-добре. Сините очи се взираха в мен, а розовите устни сякаш искаха да ми кажат нещо.
— Какъв майсторски портрет! — прошепнах аз.
Ала може би защото още не беше се съмнало, сивокаменният замък спеше и Джили ме бе довела тук по толкова особен начин, на мен ми се стори, че това е нещо повече от произведение на изкуството.
— Алис — прошепнах аз и впих поглед в неподвижната фигура на стената. Очаквах тя да пристъпи към мен и да ми отговори.
Питах се кога е бил нарисуван този портрет… преди или след злощастната сватба, преди или след като е разбрала, че очаква дете от Джефри.