Владетелката на замъка - Холт Виктория 22 стр.

— Джили…

— Госпожо! — радостно възкликна тя. — Знаех си, че ще дойдете тази нощ.

— Джили, ти знаеш коя съм аз. — Какво ме накара да изтърся подобна глупост?

Тя кимна.

— Ще запаля свещта.

Очите й се взряха учудено в мен, сетне погледнаха надолу към брошката. Седнах на края на леглото й. Знаех за кого ме бе сметнала в първия миг. Въпреки това Джили ми се стори радостна, значи ми имаше доверие.

— Тази брошка е принадлежала на г-жа Тремелин — промълвих аз и докоснах бижуто.

Детето кимна и се усмихна.

— Когато влязох, ти проговори, Джили. Защо не ми кажеш още нещо?

Тя само се усмихваше.

— Джили, ти беше ли в солариума тази вечер? Наблюдаваше ли танцьорите?

Детето кимна.

— Кажи „да“, Джили.

— Да.

— Сама ли беше? Не се ли страхуваше?

Джили поклати глава.

— Искаш да кажеш „не“, нали Джили? Произнеси го!

— Не.

— Защо не те беше страх?

Тя отвори уста и се усмихна, сетне бавно изрече:

— Не… страх, защото…

— Защо? — нетърпеливо попитах аз.

— Защото — повтори тя.

— Джили, сама ли беше в солариума?

Не можах да изкопча от нея нищо повече.

Целунах я и тя отвърна на целувката ми. Вече знаех, че е привързана към мен. Тя ме бъркаше с друг човек и аз знаех с кого.

Прибрах се в стаята си, но не исках още да се събличам. Докато бях с роклята си, все още се надявах на невъзможното.

Цял час стоях на прозореца. Нощта бе топла и приятна, а коприненият шал пазеше раменете ми.

Гостите започнаха да се разотиват. Чуваха се весели възгласи и размяна на благопожелания.

По едно време ясно долових гласа на лейди Треслин.

Той бе нисък и плътен, ала тя говореше толкова развълнувано, че успях да различа всеки звук. Знаех на кого каза тези думи:

— Още малко, скъпи. Няма да чакаме дълго.

На другата сутрин с топлата вода в стаята влязоха Кити и Дейзи. Още дремех и кресливите им гласове ми се сториха като писъци на чайки.

— Добрутро, госпойце.

Щом бяха двете, значи ми носеха някакви новини.

— Госпойце… — момичетата заговориха в един глас, надпреварвайки се коя по-напред да ми съобщи главозамайващата вест, — нощеска… таз заран…

Кити избута сестра си назад и изплю камъчето:

— На сър Томас Треслин му прилошало на път за вкъщи. Като стигнали Треслин Хол, той вече бил ритнал камбаната.

Рязко се изправих, а погледът ми скачаше ту към едното възбудено лице, ту към другото.

Един от гостите… мъртъв! Бях изумена. В тази смърт имаше нещо зловещо. Много добре разбирах какво означава трагичната вест и за Маунт Мелин.

7

Сър Томас Треслин бе погребан навръх Нова година.

През седмицата след смъртта му в замъка цареше униние, което контрастираше с веселото коледно настроение. Слугите непрекъснато мърмореха, че украсата трябвало да бъде свалена, защото това било израз на неуважение към паметта на покойния.

Смъртта на сър Треслин вся покруса в сърцата ни. Той^ беше починал по пътя между Маунт Мелин и дома си; за последно бе седял на нашата трапеза. Разбрах, че корнуолците са твърде суеверни хора, които непрекъснато търсят лоши поличби и виждат във всяко събитие влиянието на зли сили от отвъдното.

Конън изглеждаше разсеян и отнесен. Срещах го рядко, а и той като че ли не ме забелязваше. Предполагам, че обмисляше бъдещето си. Ако наистина лейди Треслин му беше любовница, пред тях вече нямаше пречки да узаконят връзката си. Вероятно тази мисъл витаеше в главите на всички, но никой не се осмеляваше да я изрече на глас

Г-жа Полгри ме покани в стаята си на чай, обилно подправен с уиски.

— Каква кошмарна смърт! — рече тя. — Да умреш навръх Коледа! Само кат се сетя, че за последно е седял в нашия дом и е ял храната, приготвена от моите ръце, ми прилошава! Не ви ли се струва, че погребението става малко прибързано, госпойце?

Бързо преброих на пръсти изминалите от смъртта на сър Томас дни.

— Една седмица — рекох аз.

— Можеха да го подържат и по-дълго, кат се има предвид, че е зима.

— Предполагам, че искат всичко да се свърши по-скоро.

Г-жа Полгри се сепна и ме изгледа възмутено, сякаш бях казала нещо кощунствено.

— Чувала съм много да разправят за хора, дет били погребани живи. Кат бях малка, върлуваше едра шарка и хората мряха кат мухи. Та тогаз се говореше, че някои били погребани живи.

— Не може и да има капка съмнение обаче, че сър Томас е мъртъв.

— Някои хора изглеждат мъртви, пък не са. Все пак седем дни са достатъчни, за да се разбере. Шъ дойдете ли с мен на погребението, госпойце?

— Аз ли?

— Че защо не? Мисля, че е редно да уважим паметта на покойния.

— Нямам подходящи дрехи.

— Ще ви намеря едно черно боне, скъпа. Ще сложите на пелерината си черна лента и готово. Няма да влизаме в църквата, само шъ гледаме отвън, щот все пак сме си слуги.

Склоних да придружа г-жа Полгри на погребението.

Тленните останки на сър Томас Треслин тържествено бяха спуснати в гроба.

Церемонията бе много изискана и помпозна, защото приживе Треслин беше видна личност в графството. Беше се събрал много народ и двете с г-жа Полгри бяхме изтикани настрана. Аз бях доволна, че не бия на очи, а икономката се вайкаше, че не виждала нищо.

Вдовицата изглеждаше по-красива от всякога в драпираната черна рокля. Прекрасното й лице изглеждаше загадъчно под воалетката.

Тя се движеше плавно и грациозно; черният тоалет я правеше още по-стройна, женствена и привлекателна.

Конън изглеждаше невероятно елегантен и изискан. Напразно се мъчех да разгадая изражението на лицето му, за да проникна в чувствата му. Ала той явно бе решил да скрие преживяванията си от света — при тези обстоятелства не можеше, а и не биваше да постъпва другояче.

Ковчегът, покрит с кадифена плащеница в пурпурно-червено и черно, бе внесен в църквата от шестима носачи. През отворената врата забелязах опечалените, изпълнили църквата до краен предел. Всички бяха в дълбок траур, белееха се единствено кърпичките, с които жените бършеха очите си.

Леден вятър прогони мъглата и лъчите на зимното слънце играеха по ковчега, докато го спускаха в гроба.

Внезапно се възцари мъртвешка тишина, нарушавана само от крясъците на чайките.

Церемонията приключи и опечалените, сред които бяха Конън, Селестин и Питър, се отправиха към каретите, които щяха да ги отведат в Треслин Хол.

Двете с г-жа Полгри се завърнахме в Маунт Мелин, където тя веднага настоя да изпием по чаша чай със задължителната добавка.

Още след първата глътка очите й светнаха. Знаех, че й е трудно да си държи езика зад зъбите, ала се въздържа да подеме темата за последиците от смъртта на сър Томас. Уважението й към покойника действително бе голямо.

Името на сър Томас често се споменаваше през следващите няколко седмици. Г-жа Полгри многозначително клатеше глава, а очите й гледаха подозрително.

Дейзи и Кити не бяха толкова сдържани. Сутрин все си търсеха повод да останат по-дълго в стаята ми, а аз на пръв поглед невинно ги подпитвах, за да науча най-новите клюки.

Вярно е, че и момичетата не се нуждаеха от окуражаване.

— Вчера видях лейди Треслин — рече ми Дейзи една заран. — Тя хич не мяза на вдовица нищо че е в траур.

— Какво имаш предвид?

— Как да ви кажа, госпойце? Беше доста бледа и не се усмихваше, ала лицето й имаше един такъв израз… разбирате, нали?

— Боя се, че не.

— Бяхме двете с Кит. И тя рече същото: сякаш лейди Треслин знае, че не й остава още дълго да чака. Макар че, ако питаш мен, една година си е бая време.

— Една година ли? — наивно попитах аз, въпреки че много добре знаех за какво става дума.

Дейзи ме погледна и се изкикоти.

— Известно време няма да могат да се срещат често, както преди. Все пак старецът, кажи-речи, умря пред вратата ни. Може и да са му помогнали, дет се вика.

— О, Дейзи, това е невъзможно!

— Е, само вие си мислите така! Разговорът започна да става опасен. — Трябва да побързам, защото закъснявам — заявих аз. Дейзи излезе, а аз трескаво започнах да прехвърлям в ума си чутото. Значи хората мислеха, че на сър Томас са му помогнали да умре.

Чудех се дали Конън и лейди Треслин ще бъдат достатъчно предпазливи и разумни в този критичен момент, Филида често повтаряше, че влюбените приличали на щраусите: завирали си главите в пясъка и си мислели, че никой не ги вижда.

Ала Конън и Линда бяха опитни и здравомислещи. Те добре знаеха сред какви хора живеят и щяха да бъдат предпазливи.

По-късно същия ден излязох да се поразходя из гората и долових чаткане на копита, сетне до ушите му долетя гласът на лейди Треслин:

— Конън, о, Конън!

Значи се бяха срещнали… и то толкова близо до замъка… какво неблагоразумие…

Скрих се зад едно дърво и се опитах да подслушам разговора им, ала до ушите ми достигаха само откъслеци:

— Линда! Не биваше да идваш!

— Знам…знам…

— Посланието… Слугите сигурно са разпознали пратеника ти. Знаеш как клюкарстват зад гърба ни.

— Знам, но…

— Кога го получи?

— Заранта. Исках да ти го покажа час по-скоро.

— Това първото ли е?

— Не, то дойде преди два дни. Затова исках да се срещнем, Конън. Страх ме е…

— Това е долна лъжа. Не й обръщай внимание.

— Прочети го — истерично изкрещя тя. — Прочети го!

Настъпи мълчание.

— Не ни остава нищо друго освен… — заговори Конън.

Конете тръгнаха право към скривалището ми. Хукнах навътре в гората. Не знаех какво да мисля.

Късно вечерта Конън напусна Маунт Мелин.

— Спешно го повикаха в Пензънс — обясни ми г-жа Полгри. — Не се знае колко време шъ отсъства.

Чудех се дали внезапното му заминаване не е свързано с тревожните вести, които му съобщи лейди Треслин сутринта.

Изминаха няколко дни. С Алвиън провеждахме уроците си както обикновено, а в класната стая започна да идва и Джили.

Давах й леки задачи, докато работех с Алвиън: карах я да чертае букви в сандъче с пясък или да брои топчетата на сметалото. Тя охотно изпълняваше нарежданията ми, защото присъствието ми вероятно я успокояваше и й вдъхваше сигурност. Доверието й към Алис се бе прехвърлило върху мен.

Отначало Алвиън се бунтуваше срещу присъствието й в класната стая, ала след като й казах, че трябва да бъдем снизходителни към нещастното създание, тя постепенно свикна с Джили, макар че от време на време й хвърляше по някой гневен поглед, в който обаче се долавяше и нескрит интерес.

Една седмица след заминаването на Конън в една студена февруарска утрин в класната стая нахлу г-жа Полгри с две писма в ръката. Твърде се изненадах от появата й, тъй като икономката нямаше обичая да прекъсва заниманията ми. Стори ми се силно развълнувана.

Не се извини за нахлуването си, а направо рече:

— Получих новини от господаря. Иска веднага да отведете г-ца Алвиън при него в Пензънс. Това писмо е за вас.

Тя ми протегна писмото. Умирах от страх да не би икономката да забележи как трепереха ръцете ми, докато го отварях.

Усетих как се изчервявам до ушите. Все пак се надявах, че не съм издала обзелата ме невероятна радост.

— Алвиън, утре заминаваме при баща ти.

Детето подскочи и се хвърли на врата ми. Не очаквах от нея този изблик на чувства, който ме трогна дълбоко, защото за сетен път се уверих колко силно Алвиън копнее за близостта на Конън.

Лека-полека овладях собствените си чувства и казах:

— До утре има още много време, а сега да продължим с уроците.

— Но госпожице, трябва да си приготвим багажа.

— Целият следобед е пред нас — твърдо й рекох аз. — Да продължим работата си. — Сетне се обърнах към икономката: — Наистина г-н Тремелин желае да отведа Алвиън в Пензънс.

Тя кимна. Всичко това вероятно й се струваше твърде странно, защото никога преди господарят не бе проявявал такъв интерес към детето.

— Тръгвате утре, така ли?

— Да. Били Трихей трябва да ни откара до гарата.

Тя отново кимна.

Щом г-жа Полгри напусна класната стая, аз се отпуснах на един стол, защото ми се виеше свят. Не можех да се съсредоточа върху урока, както и Алвиън между впрочем. Сетих се за Джили чак след известно време. Тя ме гледаше с онзи безучастен израз, който си мислех, че завинаги съм прогонила от лицето й.

Джили разбираше всичко.

Тя знаеше, че ние заминаваме, а тя остава.

Горях от нетърпение да започна приготвянето на багажа. С Алвиън обядвахме в класната стая, но всъщност нямахме апетит, поровихме малко из чиниите и бързо се отидохме в стаите си да се подготвим за пътуването.

Нямах много багаж. Сивата и лилавата ми рокля бяха чисти, за пътуването избрах сивата, защото бе по-плътна и удобна. Извадих и зелената копринена рокля, с която танцувах на бала. Чудех се дали да взема и нея. Защо не? Може би щеше да ми удаде подходящ случай да я облека.

Измъкнах и гребена, и шала. Затъкнах гребена в косите си, а шала небрежно метнах на раменете си.

Спомних си за мига, в който Питър ме улови под ръка и ме поведе към центъра на залата, за да открием бала. Затананиках мелодията на традиционния танц и неусетно краката ми сами се понесоха по пода, сякаш онази незабравима нощ се бе върнала и аз отново се намирах в балната зала.

Не бях чула кога е влязла Джили и се стреснах, когато я забелязах до себе си. Тя ме гледаше с широко отворени очи.

Спрях да танцувам. Почувствах се страшно неудобно, че детето ме изненада в такъв неподходящ момент. Погледът й се местеше от пътната чанта към купчината сгънати дрехи на леглото. Радостта ми начаса отстъпи място на униние, защото разбрах, че Джили много ще страда по време на отсъствието ми.

Клекнах до нея и я прегърнах.

— Заминавам само за малко, Джили.

Тя стисна очите си, за да не ме гледа.

— Джили, моля те, чуй ме! Ще се върна скоро!

Тя поклати глава, а измежду стиснатите й клепачи закапаха сълзи.

— Тогава ще продължим заниманията. Ти ще чертаеш букви в пясъка и скоро ще можеш да пишеш името си.

Разбрах, че не мога да я утеша по никакъв начин. Джили се отскубна от прегръдките ми, втурна се към леглото и заизмъква дрехите от пътната ми чанта.

— Не, Джили, не бива да правиш така. — Взех я на ръце и седнах в люлеещия се стол. Притисках я до себе си и я люлеех. — Аз ще се върна, Джили. След седмица отново ще бъда тук.

— Няма да се върнете… Тя… Тя…

— Кажи ми, Джили…

— Тя… си отиде.

За миг забравих, че заминавам при Конън, защото разбрах, че Джили знае нещо важно, което би могло да разсее мистерията около смъртта на Алис

— Джили, тя сбогува ли се с теб, преди да си тръгне?

Детето поклати глава, сълзи се стичаха по бледите му страни.

— Джили, моля те, разкажи ми какво се случи… Ти видя ли я как си отива?

Детето се притисна към мен и зарови лице в гърдите ми. Погалих я по косите, сетне се отдръпнах и я погледнах, ала очите й бяха затворени.

Изведнъж тя отново се втурна към леглото и започна да вади дрехите ми от чантата.

— Не… — отчаяно викаше Джили. — Не… не…

— Аз ще се върна, скъпа! След няколко дни съм при теб!