Каква красота! Какво спокойствие отвън, помислих си аз, и какъв конфликт отвътре. Ако се наведях много напред, можех да видя през прозореца Маунт Уидън на другата страна на залива. Двете къщи бяха тук от много години; поколения от семейство Нанзълок и поколения от семейство Тремелин бяха живели по тези места и техният живот беше така преплетен, че историята на едната къща би могла да бъде историята и на другата.
Обърнах се и през учебната стая отидох в спалнята на Алвиън.
— Алвиън — прошепнах.
Нямаше отговор. Но тя лежеше в леглото със затворени очи, плътно стиснати. Наведох се над нея:
— Лека нощ, Алвиън. И все пак, ще бъдем приятелки — промърморих.
Нямаше отговор. Преструваше се, че спи.
Въпреки че бях уморена, почивката ми беше накъсана тази нощ. Заспивах и след това се стрясках. Това се повтори няколко пъти, докато най-накрая се разбудих напълно.
Лежах в леглото и гледах как мебелите се появяха като замъглени фигури на лунната светлина. Имах чувството, че не съм сама; че някакви гласове си шепнат около мене. Имах усещането, че в тази къща се е случила трагедия, която все още тегне над нея.
Дали това не се дължеше на смъртта на майката на Алвиън? Тя беше мъртва само от година; питах се при какви ли обстоятелства беше умряла.
Мислех си за Алвиън, която проявяваше известна агресивност при общуването си със света. Трябваше да има някаква причина за това. Бях сигурна, че никое дете не би се стремяло да се обяви за враг на всички непознати, без да има причина за това.
Бях решена да открия причината за поведението на Алвиън. Бях решена да направя от нея щастливо, нормално дете.
Стана светло, преди сънят да се върне при мене. Настъпването на деня ме успокои, защото се страхувах от тъмнината в тази къща. Детинско, но беше истина.
Закусих в учебната стая с Алвиън, която гордо ми каза, че когато баща й си е вкъщи, закусва с него.
По-късно започнахме работа и открих, че тя е интелигентна. Беше чела повече от децата на нейната възраст и очите й светеха, тъй като въпреки решението й да поддържа липсата на хармония между нас, уроците й я интересуваха. Настроението ми започна да се оправя и почувствах, че с течение на времето щях да постигна успех в тази работа.
Обядът беше варена риба и оризов пудинг и след като Алвиън прояви желание да ме заведе на разходка след това, почувствах, че отношенията ни започват да се подобряват.
Имотът включваше и гори и тя поиска да ми ги покаже. Бях щастлива от това и с удоволствие я последвах между дърветата.
— Вижте — извика тя, като откъсна едно алено цвете и ми го подаде. — Знаете ли какво е това?
— Мисля, че е ранилист.
Тя кимна утвърдително.
— Трябва да си наберете от него и да го сложите в стаята си, госпожице. Това цвете гони злото.
— Това е само суеверие — засмях се аз. — Защо бих искала да гоня злото?
— Всеки трябва да го гони. Това цвете расте на гробищата, защото там са погребани умрелите. Садят го там, тъй като живите се страхуват от мъртвите.
— Глупаво е да се страхуваш от тях. Мъртвите не могат да навредят на никого.
Алвиън втикна цветето на ревера ми. Бях трогната. Лицето й беше нежно, докато нагласяваше цветето в бутониерата, и имах чувството, че изпитва внезапно желание да ме защити от нещо.
— Благодаря ти, Алвиън — казах тихичко.
Тя ме погледна и цялата мекота изчезна от лицето й. Изразът й стана предизвикателен и пакостлив.
— Не можеш да ме хванеш — извика тя и избяга. Не се и опитах. — Алвиън, ела тука — викнах след нея, но тя изчезна между дърветата и чух подигравателния й смях в далечината.
Реших да се върна в къщата, но гората беше гъста, а аз не бях сигурна в посоката. Върнах се назад, но ми се стори, че това не е точно посоката, от която бяхме дошли. Обзе ме паника, но си казах, че е просто абсурдно да й се поддавам. Беше слънчев следобед и не можеше да съм по-далече от половин час път до къщата. Нещо повече, не мислех, че гората е твърде обширна.
Нямаше да доставя удоволствието на Алвиън да си мисли, че ме е завела в гората, за да се загубя. Затова тръгнах целеустремено между дърветата. Докато вървях обаче, усетих, че гората става по-гъста, и разбрах, че не бяхме дошли от тази посока. Точно се ядосвах на Алвиън, когато чух изпукване на клонка, като че ли някой вървеше след мене. Бях сигурна, че момичето е наблизо и ми се подиграва.
Тогава чух някой да пее. Беше странен глас, малко фалшив, а фактът, че песента беше една от онези, които се пееха из салоните в цялата страна, съвсем не ме успокои:
— Кой е там? — провикнах се аз.
Нямаше отговор, но в далечината мярнах дете с ленено руса коса и разбрах, че това е малката Джили, която ме беше гледала иззад хортензиите при портата.
Продължих да вървя бързо и след малко дърветата се разредиха и видях път. Излязох на него и разбрах, че вървя по нанагорнището, което водеше към платото и портата за имението.
Госпожа Соуди седеше при вратата на къщичката, както и когато бях пристигнала, с плетка в ръцете си.
— О, госпожице — извика тя. — Значи сте била на разходка?
— Излязох с госпожица Алвиън. Загубихме се в гората.
— Аха, значи тя е избягала — госпожа Соуди поклати глава, докато идваше да ми отвори, а след нея се точеше нишка от кълбото й.
— Надявам се, че ще си намери пътя за дома.
— О, Боже, разбира се. Няма сантиметър от тази гора, която госпожица Алвиън да не познава. А, виждам, че имаш ранилист. Туй е добре…
— Госпожица Алвиън го откъсна и настоя да го сложи на ревера ми.
— Добре! Значи вече сте приятелки.
— Чух малкото момиченце, Джили, да пее в гората.
— А, тя винаги пее в гората.
— Извиках я, но не дойде.
— Плаха е като кошута.
— Е, мисля, че трябва да си вървя. Довиждане, госпожо Соуди.
— Желая ти приятен ден, госпожице.
Тръгнах нагоре по алеята, покрай хортензиите и фуксиите. Разбрах, че напрягам слуха си, за да чуя пеене, но не се чуваше нищо друго, освен от време на време помръдването на някое малко животно под земята.
Беше ми горещо и се уморих, докато стигна до къщата. Отидох направо в стаята си и позвъних да ми донесат вода. След като се измих и сресах косата си, отидох в учебната стая, където ме чакаше чаят.
Алвиън беше на масата. Изглеждаше сериозна и не каза нищо за следобедното приключение. Аз също си замълчах.
След като си изпихме чая, й казах:
— Не знам какви са били правилата на предишните ти гувернантки, но предлагам да учим сутрин, да почиваме между обяда и чая и след това между пет и шест часа пак да се занимаваме, като четем заедно.
Алвиън не отговори, а ме наблюдаваше внимателно.
— Госпожице, харесвате ли името ми? — каза тя внезапно. — Познавали ли сте някой друг, който да се казва Алвиън?
Отговорих й, че името ми харесва, но че никога преди това не съм го чувала.
— Корнуолско е. Знаете ли какво означава?
— Нямам, представа.
— Тогава ще ви кажа. Баща ми може да говори и да пише на корнуолски.
Тя изглеждаше тъжна, докато говореше за баща си, и аз си помислих, че той е човекът, от който тя се възхищава и към чието одобрение се стреми.
— На корнуолски — продължи тя — Алвиън означава малката Алис.
— О! — казах аз и гласът ми леко потрепера.
Тя дойде до мене, сложи ръцете си върху коленете ми, погледна ме в очите и рече тържествено:
— Виждате ли, госпожице, майка ми се казваше Алис. Нея вече я няма, но аз съм наречена на нея. Ето защо аз съм малката Алис.
Станах, защото не можех да понасям повече втренчения поглед на детето. Отидох до прозореца.
— Виж — казах й, — два пауна се разхождат по поляната.
Тя беше застанала до ръката ми.
— Идват, за да ги храним. Всеки момент Дейзи ще им изнесе грах. Те знаят това.
Не виждах вече пауните на поляната. Спомнях си подигравателния поглед на мъжа във влака. Онзи мъж, който ме беше предупредил, че трябва да се пазя от Алис.
2
Три дни след пристигането ми в Маунт Мелин господарят на къщата се върна.
Що се отнасяше до моите задължения, вече бях навлязла в ежедневието. Имахме уроци с Алвиън всяка сутрин след закуска и мисля, че тя беше добра ученичка, с изключение на постоянното й желание да ме обърква, като задава въпроси, на които знаех, че се надява да не мога да отговоря. Не че толкова искаше да бъда доволна от нея, колкото желанието й да учи беше така силно, че не можеше да го пренебрегне. Мисля, че в главата й се въртеше мисълта, че ако успее да научи толкова много, колкото знаех аз, тогава би могла да зададе на баща си следния въпрос: „След като госпожицата не може да ме научи на нищо повече, има ли смисъл да остава тук?“
Често си мислех за всички неща, които бях чувала за гувернантките, особено за онези, които бяха щастливи от успехите на децата, които са учили като млади. Но мене такава щастлива съдба не ме очакваше, поне що се отнасяше до Алвиън.
Бях шокирана, когато чух за първи път да се споменава името на Алис, и след като падна мрак, почувствах как къщата се изпълва с злокобни сенки. Разбира се, това си беше чиста фантазия. Срещата ми с мъжа във влака и неговите ясновидски приказки бяха лошо начало.
Докато седях сама в стаята си и в къщата беше тихо, се чудех от какво ли е умряла Алис. Била е доста млада. Може би защото беше умряла наскоро — в крайна сметка една година не беше кой знае колко време, нейното присъствие още се усещаше в къщата.
Будех се нощем и чувах нещо, което ми напомняше гласове, които като че ли стенеха: „Алис, Алис, къде си Алис?“
Отивах до прозореца си и се ослушвах, а шепнещите гласове се носеха из въздуха.
Дейзи, която в никакъв случай не беше личност, надарена с богато въображение, точно както и сестра й, още на другата сутрин, когато ми донесе топла вода, за да се измия, ми обясни точно моите фантазии.
— Нощес чухте ли морето как върлуваше в заливчето под стария Мелин? Сис… сис… сис… ъеи… ъеи… ъеи… цяла нощ така. Кат’ две стари бабки дет’ си клюкарстват.
— О, да, чух го.
— Така е понякога нощем, когат’ приливът е висок и вятърът духа към морето.
Засмях се вътрешно. За всичко си имаше обяснение.
Бях започнала да опознавам и хората в къщата. Г-жа Тапърти ме покани един ден да пийнем по чаша от нейната напитка от пащърнак. Изказа надеждата, че се чувствам добре в къщата, след това ми разказа какво изпитание за нея е мъжът й, защото не си държи нито очите, нито ръцете настрани от момичетата и колкото са по-млади, толкова по-добре. Страхуваше се, че Кити и Дейзи приличат на баща си. Жалко, защото според нея майка им била набожна жена, която ходела всяка неделя в църквата на Мелин, сутрин и вечер. Сега, когато момичетата вече са пораснали, тя трябвало да се чуди не само дали Джо Тапърти преследва г-жа Тъли от селото, но и какво прави Дейзи с Били Трихей в обора или пък Кити с онова момче от Маунт Уидън. Труден беше животът на тази вярваща в Бога жена, чието единствено желание беше да върши добро и да вижда как всички останали също вършат добро.
Посетих и г-жа Соуди в къщичката на вратаря и чух всичко за тримата й сина и техните деца:
— Никога не съм виждала други деца толкоз бързо да късат чорапи. Трябва непрекъснато да ги кърпя.
Жадувах да науча нещо за къщата, в която живеех, а умението за кърпене на пети въобще не ме вълнуваше. Затова и не ходех често при г-жа Соуди.
Понякога се опитвах да спра Джили и да говоря с нея, но макар че я срещах от време на време, не успявах. Повиквах я, но това само я караше да изчезва по възможно най-бързия начин. Винаги, когато чуех мекия й напевен глас, страшно се разстройвах.
Чувствах, че трябва да се направи нещо за нея. Бях разгневена на всички тези селяни, които я вземаха за луда само защото не прилича на тях. Исках да разговарям с Джили, ако това беше възможно. Исках да разбера какво става в главата й, зад този застинал поглед на сините й очи.
Знаех, че не е безразлична към мене, и си мисля, че по някакъв странен начин беше доловила и моя интерес към нея. Но се страхуваше. Изглежда се беше случило нещо, което я бе изплашило до смърт, защото беше неестествено плаха. Ако можех да разбера какво е станало, ако можех да й покажа, че не бива да се страхува поне от мене, вярвах, че мога да й помогна да стане нормално дете.
Мисля, че през онези дни си мислех повече за Джили, отколкото за Алвиън, която ми се струваше просто надменно и разглезено хлапе като хиляди други деца. Чувствах обаче, че кроткото същество, наречено Джилифлауър, е единствено в света.
Невъзможно беше да разговарям с госпожа Полгри за нейната внучка, защото тя беше съвсем обикновена жена. Според нея човек можеше да бъде или луд, или нормален, като степента му на нормалност зависеше от съответствието му с разбиранията на самата госпожа Полгри. Тъй като Джили беше съвсем различна от баба си, тя явно я считаше за непоправимо луда.
И така макар че се опитах да повдигна въпроса пред госпожа Полгри, тя въобще не откликна и дори мрачното изражение на лицето й ми подсказа, че трябва да се грижа за госпожица Алвиън, а съдбата на Джили въобще не е моя работа.
Такова беше състоянието на нещата, когато Конън Тремелин се върна в Маунт Мелин.
Щом погледнах Конън Тремелин, някакво силно чувство веднага се пробуди у мене. Като че ли бях усетила неговото присъствие още преди да го видя.
Пристигна един следобед. Алвиън беше излязла сама, а аз бях помолила за топла вода, за да се измия, преди да отида на разходка. Кити я донесе и забелязах някаква разлика в поведението й още щом влезе в стаята. Черните й очи блестяха и леко се усмихваше.
— Господарят си е вкъщи — обяви тя.
Опитах се да не показвам, че съм малко разтревожена, когато Дейзи надникна в стаята. Двете сестри страшно си приличаха в този момент. От тях се излъчваше някакво чувство на очакване, което ме караше да се чувствам зле. Мисля, че разбирах израза върху лицата на тези похотливи момичета. Подозирах, че и двете вече не са девствени. Подсказваше ми го нещо в техните жестове, а и бях виждала да споделят интимности с коняря Били Трихей и с младежите, които идваха от селото да работят в имението. Те се променяха по някакъв неуловим начин, когато бяха в присъствието на представители от другия пол, и аз разбирах какво означава това. Вълнението им поради факта, че господарят, към който, както подразбрах, всички изпитваха уважение, се е върнал, ме наведе на една мисъл, която ме накара да изпитам известно разочарование не само от тях, но и от самата себе си, че мога да си помисля такова нещо.
Дали той е от онзи тип мъже? — питах се сама себе си.
— Дойде си преди половин час — каза Кити.
Двете ме разглеждаха замислено и аз пак си помислих, че чета мислите им. Казваха си, че едва ли ще им бъда конкуренция.
Моята неприязън се засили и се обърнах настрани. Казах хладно:
— Ще си измия ръцете и можете да вземете водата. Отивам на разходка.
Сложих си шапката и макар че излязох от задния вход, почувствах промяната. Господин Полгри работеше усилено в градината, а двете момчета, които идваха от селото, се трудеха толкова усърдно, като че ли животът им зависеше от това. Тапърти чистеше обора така съсредоточено, че дори не ме забеляза. Нямаше никакво съмнение — цялата прислуга се страхуваше от господаря.
Докато бродех из гората, си казах, че винаги мога да напусна, ако той не ме хареса. Можех да поживея при Филида, докато си търся друга работа. Поне имах някакви роднини, при които да отида. Не бях съвсем сама в света.