Луната бавно се издига над хоризонта зад билото на Брико. Голямата къща е населена с едва доловими шумове — може би дървояди или мишки, или пък призрака на Аделино Канепа… Не се осмелявам да тръгна по коридора, затворил съм се в кабинета на чичо Карло и гледам през прозореца. От време на време излизам на терасата да проверя дали някой не се изкачва по склона на хълма. Имам чувството, че съм в някакъв филм. Ужас: „Те се приближават…“
При това хълмът е безлюден в тази вече лятна нощ.
Колко безразсъдно, неясно, безумно беше възстановяването, което се опитвах да направя, за да убия времето — и за да остана жив — онази вечер, от пет до десет, изправен в Перископа, докато, заради кръвообращението, бавно и внимателно движех краката си, сякаш в ритъма на афробразилски танц.
Спомнях си последните години, когато се оставях да ме води омайващото барабанене на атабаките… Може би именно за да ми внушат откритието, че нашите фантазии, изразили се някога в механичен танц, там, в този храм на механиката, ще се превърнат в ритуали за призоваване, обладаване и подчиняване от божеството Ешу.
Онази вечер в Перископа нямах никакво доказателство, че това, което компютърът ми беше открил, е истина. Оставаше ми защитата на съмнението. До полунощ може би щях да осъзная, че съм дошъл в Париж и съм се скрил като крадец в един безобиден музей на техниката само защото съм се включил глупашки в една макумба за туристи и се бях поддал на хипнозата на кадилниците и на ритъма на там-тамите.
Паметта ми се опитваше ту да се отърси от магията, ту да изпита страхопочитание или подозрение, когато възстановяваше мозайката, и бих искал сега да запазя това състояние на ума, това колебание между внушението на измислицата и предчувствието за клопка, днес, когато с далеч по-бистър ум разсъждавам върху тогавашните си мисли, съпоставяйки отново документите, трескаво прочетени един ден по-рано, после на аерогарата и по време на полета ми към Париж.
Опитвах се да си обясня безотговорния начин, по който аз, Белбо и Диоталеви бяхме стигнали до преосмислянето на света, или както би казал Диоталеви — до откриването на онези части от Книгата, които бяха жигосани с бял огън в разстоянията между следите, оставени от черноогнените насекоми, които населяваха и привидно представляваха смисъла на Тората.
Сега съм тук, след като успях — надявам се — да постигна спокойствието и примирението, и възстановявам историята, към която се връщах преди две вечери в Перископа, изпълнен едновременно със страх и с надежда, че ще се окаже невярна: бях я прочел два дни по-рано в апартамента на Белбо, но всъщност я бях преживял, отчасти без да го съзнавам, през последните дванадесет години, между уискито на „Пилад“ и прахоляка на издателство „Гарамонд“.
III. БИНА
7
Не очаквайте прекалено много от края на света.
Да влезеш в университета две години след шестдесет и осма е все едно да си приет в Академията „Сен-Сир“ през деветдесет и трета 62. Човек има чувството, че е сгрешил годината на раждането си. От друга страна, Якопо Белбо, който беше поне с петнадесет години по-възрастен от мен, ме убеди по-късно, че това усещане изпитват всички поколения. Човек се ражда винаги под грешна звезда и ако иска да съществува по достоен начин на света, трябва всеки ден да поправя хороскопа си.
Мисля, че ставаме това, което нашият баща ни е учил в далечните времена, когато не се е грижел за възпитанието ни. Формираме се от отпадъците на мъдростта. Бях на десет години и исках родителите ми да ме абонират за един седмичник, който публикуваше шедьоврите на литературата в комикси. Не от стиснатост, а по-скоро от недоверие към комиксите баща ми се опита да се измъкне. „Целта на това списание, заявих аз, цитирайки мотото на поредицата, защото бях хитро и съобразително дете, е всъщност да възпитава по приятен начин.“ Баща ми, без да вдига поглед от своя вестник, каза: „Целта на твоето списание е като целта на всички вестници — да се продава колкото може повече.“
От този ден станах недоверчив.
Тоест съжалих, че съм бил доверчив. Че съм се оставял да бъда впримчен от страст към разума. Такава е доверчивостта.
Не че недоверчивият не трябва да вярва в нищо. Той вярва, но не на всичко. Когато веднъж е повярвал в нещо, следващия път вярва само ако по някакъв начин второто произлиза от първото. Действува късогледо, методично, не се впуска към далечни хоризонти. Да вярваш в две неща, които не са заедно, при това с мисълта, че някъде съществува и трето, тайно, което обединява първите две, ето това е доверчивостта.
Недоверчивостта не изключва любопитството, напротив, то помага. Не вярвах на веригите от идеи, но ми допадаше тяхната полифоничност. Достатъчно е да не вярваш в две идеи, и те, и двете фалшиви, могат да се сблъскат, създавайки един приятен интервал или един diabolus in musica 63. Не уважавах идеите, за които другите залагаха живота си, но две-три идеи, които не уважавах, можеха да образуват мелодия. Или ритъм, а още по-добре джаз.
По-късно Лия щеше да ми каже:
— Ти винаги се движиш по повърхностите. Ако понякога изглеждаш дълбок, то е защото си напластил много от тях и създаваш впечатлението за нещо солидно, но ако беше наистина солидно тяло, не би могъл да стоиш на краката си.
— Значи мислиш, че съм повърхностен?
— Не, отговори ми тя, — това, което другите наричат „задълбоченост“, е само тесеракт, четириизмерен куб. Влизаш от едната страна, излизаш от другата и се озоваваш в един свят, който е несъвместим с твоя.
(Лия, не зная дали ще те видя отново, сега, когато Те са влезли от погрешната страна и са нахлули в твоя свят, и то по моя вина: излъгах ги, че там има пропасти, понеже Те, от слабост, искаха така.)
Какво наистина съм мислел преди петнадесет години? Съзнавайки, че не вярвам, се усещах виновен пред останалите, които вярваха. Тъй като разбрах, че са прави, реших да вярвам, както се взима аспирин. Вреда няма, а ставаш по-добър.
Озовах се насред Революцията, или поне сред най-прекрасната имитация на революция, която някога е съществувала, търсейки почтена вяра. Реших, че почтеното е да участвувам в митингите и демонстрациите, виках наред с другите „еснафи, фашисти, светът ще ви очисти“, не съм мятал нито чакъл, нито сачми, защото винаги съм се страхувал, че направя ли нещо на другите, и те ще ми отвърнат със същото, но изпитвах някаква духовна възбуда да тичам по централните улици, когато полицията ни нападаше. Прибирах се вкъщи с неясното чувство за изпълнен дълг. По време на митингите не успявах да се пристрастя към споровете, които противопоставяха различните групировки: подозирах, че ще е достатъчно да намеря точния цитат, за да премина от едната към другата. Приятно ми беше да откривам нужните цитати. Играех си с тях.
Понеже ми се беше случвало понякога, по време на демонстрациите, да заставам зад един или друг плакат, за да последвам някое момиче, което ме вълнуваше в момента, заключих, че за мнозина от другарите ми политическата борба е всъщност сексуално изживяване, а сексът беше страст. Аз исках да изпитвам само любопитство. Истина е, че докато четях за Тамплиерите и за различните жестокости, които им приписваха, бях попаднал на твърдението на Карпократ 64, че за да се освободиш от тиранията на ангелите, господари на всемира, трябва да извършиш най-различни низости, скъсвайки с всички задължения към света и със собственото си тяло, и че само извършвайки всички тези действия, душата може да се отърси от своите страсти и да се върне към първоначалната си чистота.
Докато измисляхме Плана, открих, че мнозина завладени от Тайната, за да стигнат до Просветлението, поемат по този път. Но Алистър Кроули, когото са обявили за най-покварения човек на всички времена и който следователно е правел всичко възможно с поклонниците от двата пола, притежавал според неговите биографи само отвратително грозни жени (предполагам, че същото е важало и за мъжете) и оставам с подозрението, че никога не е правил любов пълноценно.
Навярно зависи от отношението между жаждата за власт и половата импотентност. Маркс ми беше симпатичен, защото бях сигурен, че много се е забавлявал, когато е спял със своята Жени. Това се чувствува от свободния му начин на писане и от хумора му. Веднъж обаче, когато в коридора на университета казах, че резултатът от това да спиш непрекъснато с Крупская може да бъде само тухла като „Материализъм и емпириокритицизъм“, щях да бъда разкъсан и обявен за фашист. Озъби ми се едно високо момче с татарски мустаци. Много добре го помня, сега е избръснал и лицето, и главата си и членува в една комуна, където плетат кошници.
Описвам тогавашните настроения само за да възкреся душевното състояние, в което започнах да сътруднича на „Гарамонд“ и се сприятелих с Якопо Белбо. Пристигнах там като човек, който се занимава с текстове за истината, за да се подготвя да чета техните коректури. Смятах, че при цитата „Аз съм вечно Съществуващият“ основният проблем е в това къде да се поставят кавичките — дали през „аз“ или пред „вечно“.
Затова моят политически избор беше филологията. Миланският университет по това време беше между най-добрите. Докато в останалата част на страната студентите нахлуваха в аудиториите и обсаждаха професорите с искането да говорят само за пролетарската наука, при нас, с малки изключения, действуваше един конституционен пакт, иначе казано, един териториален компромис. Революцията владееше външната зона — централната аула и големите коридори, докато Официалната култура се беше оттеглила, защитена и осигурена, във вътрешните коридори и по горните етажи и продължаваше да говори, сякаш нищо не се бе случило.
Това ми позволяваше да прекарвам сутрините долу и да участвувам в споровете за пролетарската наука, а следобедите, горе, да практикувам традиционното знание. Живеех си спокойно в тези два успоредни свята и изобщо не чувствувах вътрешни противоречия. И аз като другите вярвах, че сме на прага на едно справедливо общество, но си казвах, че в това общество би трябвало да функционират (много по-добре от преди) например влаковете, а дългокосите, които ме заобикаляха, изобщо не се учеха да хвърлят въглища в пещта, да сменят коловози, да разработват разписания. Все някой трябваше да бъде готов да управлява влаковете.
Не без известни угризения на съвестта аз се чувствувах като някакъв Сталин, който се подсмихва под мустак и си мисли: „Давайте, давайте, нещастни болшевичета, а пък аз ще уча в Тбилиската семинария и после ще ви определям петилетките.“
И може би тъкмо защото сутрин живеех сред ентусиазъм, следобед отъждествявах знанието с недоверието. Затова реших да уча нещо, което би ми позволило да казвам само неща, основаващи се на документи, а не неща от областта на вярата.
Почти случайни обстоятелства станаха причина да завърша един семинар по средновековна история и да избера за тема на дипломната си работа процеса срещу Тамплиерите. Бях се запалил по историята на Рицарите от Храма още в момента, в който попаднах на първите документи. В тези дни, когато се разгаряше борба срещу властта, дълбоко ме възмущаваше историята на този процес, основаващ се на, меко казано, бездоказателствени твърдения, по време на който Тамплиерите са били изпратени на кладата. Но много бързо открих, че цяла тълпа ловци на тайни се бе впуснала да ги търси навсякъде, и то без да разполага с никакви доказателства. Този потоп от измислици предизвикваше моята недоверчивост и реших да не си губя времето с ловците на тайни и да се придържам само към източниците от епохата. Тамплиерите бяха монашеско-рицарски орден, който е съществувал, докато го е признавала Църквата. Щом Църквата бе отлъчила ордена, и то преди седем века, Тамплиерите не можеха да съществуват или пък ако съществуваха, вече не бяха Тамплиери. Така направих списък на повече от сто книги, но в края на краищата прочетох само тридесетина.
Запознах се с Якопо Белбо именно по повод на Тамплиерите, в бар „Пилад“, към края на седемдесет и втора, когато вече пишех дипломната си работа.
8
Дошъл от светлината и от боговете, ето ме изгнаник, отделен от тях.
Бар „Пилад“ беше по това време свободна територия, галактическа кръчма, където извънземните от Офиулко, които обсаждаха планетата ни, се срещаха без конфликти с хората на Империята, които патрулираха в околоземните пояси. Беше един стар бар край Каналите, с цинков тезгях, билярд и клиентела от ватмани и местни занаятчии, които рано сутринта идваха да гаврътнат по едно бяло. Някъде към шестдесет и осма и през следващите години „Пилад“ стана „Рикс Бар“, където на една маса играеха карти студентът бунтар и журналистът от буржоазния вестник, който след приключването на броя отиваше да удари едно малко, докато първите камиони вече тръгваха да разпространяват лъжите на системата. Но в „Пилад“ и журналистът се чувствуваше обезправен пролетарий, производител на принадена стойност, заставен да сглобява идеология на господарския конвейр, така че студентите го оправдаваха.
Между единадесет вечерта и два през нощта там се отбиваха издателски работници, архитекти, журналисти по произшествията, мечтаещи за „големия удар“, художници от Академията, някои писатели от средна ръка и студенти като мен.
В кръчмата беше задължителен един минимален процент алкохолна възбуда и старият Пилад, запазвайки бутилките с бяло за ватманите и по-аристократичните клиенти, беше заменил лимонадата и мартинито с шампанско за интелектуалците демократи и с „Джони Уокър“ за революционерите. Бих могъл да напиша политическата история на тези години, като регистрирам етапите и начините, по които постепенно се премина от червения етикет към дванадесетгодишния „Балантайн“ и после към малцовото уиски.
Въпреки нахлуването на новата публика Пилад беше запазил стария билярд, на който художници и ватмани разиграваха бутилки, но беше поставил и един флипер.
Изкарвах съвсем малко точки на флипера и в началото си мислех, че съм разсеян или че не съм достатъчно сръчен. Години по-късно разбрах каква е работата, когато гледах как играе Лоренца Пелегрини. Не я бях забелязал дотогава, но една вечер проследих погледа на Белбо и я взех на прицел.
Белбо сядаше по особен начин в бара, сякаш бе минал случайно оттам (а го посещаваше най-малко от десет години). Често се намесваше в разговорите, на тезгяха или на някоя маса, но почти винаги за да вметне някоя реплика, която охладяваше ентусиазма за каквото и да ставаше дума. Той охладяваше ентусиазма и с друг похват, с въпрос. Някой разказва някаква случка, завладявайки напълно компанията, а Белбо го гледа със своите мътни, винаги някак разсеяни очи, държейки чашата на височината на коляното си, сякаш отдавна е забравил, че пие, и изведнъж запитва: „Ама наистина ли?“ или „Вие сериозно ли говорите?“. Не зная какво ставаше, но в този миг всички, включително разказвачът, започваха да се съмняват в разказа. Навярно неговият пиемонтски акцент превръщаше твърденията му във въпроси, а въпросите му, в насмешки. Пиемонтски беше и начинът на Белбо да говори, без да гледа твърде често в очите събеседника си, но не като човек, който избягва погледа. Погледът на Белбо не се оттегляше от диалога. Само леко се изместваше и се спираше върху една неопределена точка в пространството, където се събираха две успоредни прави, на които ти до този момент не си обърнал внимание, и от това се чувствуваш, сякаш дотогава си гледал глупаво в единствената несъществена посока.