Но работата не беше само в погледа. С един жест, само с едно възклицание Белбо беше способен да те изпрати другаде. Примерно ти разпалено доказваш, че Кант наистина е извършил коперниковска революция в съвременната философия и залагаш едва ли не съдбата си на това твърдение. Белбо, седнал срещу теб, можеше, както оглежда ръцете или коляното си или пък притваря очи с усмивка на етруска статуя, да зяпне и с поглед към тавана, да изфъфли неочаквано: „Е, разбира се, този Кант…“ Или пък, ако си се хвърлил в тотална атака срещу цялата система на трансценденталния идеализъм, да вметне: „И защо? Толкова шум за нищо!“ После те поглеждаше със съчувствие, сякаш не той, а ти си разрушил магията, и те подканяше: „Е, продължавайте. Защото все пак има нещо в него… Нещо, което… Не е бил глупав човекът.“
Понякога, когато беше на върха на възмущението, реагираше грубо, тъй като единственото, което го възмущаваше, беше грубостта на другите, а при него грубият отговор добиваше особена, оригинална форма. Свиваше устни, първо вдигаше очи нагоре, после ги свеждаше, накланяше глава наляво и полугласно измърморваше: „Ma gavte la nata.“ За тези, които не знаеха пиемонтския израз, понякога обясняваше: „Ma gavte la nata“ значи „дръпни си тапата“. Изразът се употребява, когато някой се е надул много. Предполага се, че запазва този ненормален обем благодарение на запушалката в задника. Ако си я махне, пссссссст, ще се върне към обикновените човешки размери.
Тези негови намеси ме караха да усещам, че всичко е напразно, и аз му се възхищавах. Но извличах погрешен урок, защото ги въздигах до образец на върховно презрение към баналността на чуждите истини.
Едва сега, след като проникнах не само в тайните на Абулафия, но и в душата на Белбо, узнах, че това, което ми се бе струвало разрушаване на магията и което бях обявявал за принцип в живота, за него е било форма на меланхолията. Това негово потиснато интелектуално свободомислие е криело отчаяна жажда за Абсолюта. Трудно беше да се разбере веднага, защото Белбо компенсираше моментите на бягство, колебание или отказ с дълги пристъпи на разговорчивост, в които се развличаше, като с весел скептицизъм изричаше абсолютно противоречиви твърдения. В такива моменти, заедно с Диоталеви, двамата създаваха наръчници по невъзможното, преобърнати светове, злокачествени словесни тумори. И когато човек го наблюдаваше как вдъхновено изгражда своята раблезианска Сорбона, не можеше да се досети колко страда от това, че е далеч от факултета по теология, от истинския.
По-късно разбрах, че аз бях задраскал адреса му, докато той го беше изгубил, и това не му даваше мира.
Сред файловете на Абулафия открих множество страници от един псевдодневник, който Белбо бе заключил в дискетите, сигурен, че няма да изневери на своя обет, потвърждаван толкова пъти, да бъде обикновен зрител на света. Някои носеха много стара дата — явно беше преписвал отдавнашни бележки, от сантименталност или защото е имал намерение да ги използува по някакъв начин. Някои бяха от последните години, откакто разполагаше с Абу. Беше писал само за забава, за да разсъждава насаме върху собствените си грешки, заблуждавал се е, че не „твори“, защото творчеството, макар да произвежда грешки, се прави винаги от любов към някой друг, който не си ти. Но Белбо, без да го съзнава, бе преминал от другата страна на сферата. Творил е за съжаление (да не го беше правил никога!): увлечението му по Плана се е родило от тази необходимост да пише една Книга, пък била тя съставена само от жестоки, умишлени грешки. Докато се свиваш в своето празно пространство, можеш още да смяташ, че си в досег с Единствения, но почнеш ли да мачкаш глината, макар и електронна, значи си станал демиург, а този, който се е заел да създава един свят, вече е замесен в греха и в злото.
име на файла: лежат ми на сърцето три жени…
Така:
Цели се високо, Белбо. Първа любов. Мария, Светата Богородица. Мама, която пее, като ме държи в скута си, сякаш ме приспива, когато вече нямам нужда от нани-нани, но аз я молех да ми пее, защото обичах гласа и гръдта й, която миришеше на лавандула:
Естествено, първата жена в моя живот не е била моя, както не е била ничия, по определение. Влюбил съм се веднага в единствената жена, способна да прави всичко без мен.
След това Мерилена (Мери Лена?). Да се опише лирично залезът. Златни коси, небесносиня панделка, аз, вирнал нос пред пейката, а тя върви, пазейки равновесие, по ръба на облегалката с разперени ръце, за да балансира люлеенето на тялото (о, спомен за чудесните екстрасистоли в гърдите ми!), полата, която леко се разперва около розовите й бедра. Висока, недостижима.
Скица: същата вечер мама, която пудри с талк розовото дупенце на сестричката ми, аз, който питам кога най-сетне ще й порасне пишето, мама, която ми открива, че на момичетата пишета не им растат, а си остават така. Изведнъж виждам Мери Лена и бялото на гащичките й, което съм зърнал под светлосинята поличка, и разбирам, че е руса и различна, и недостъпна, защото е различна. Не са възможни никакви отношения, тя принадлежи към друга раса.
Третата жена, бързо погълната от пропастта, в която изчезва. Току-що е издъхнала в съня си, бледа Офелия, сред цветята на своя девственически ковчег, но докато свещеникът изрича заупокойната молитва, изведнъж тя се надига от катафалката, гневна, бяла, отмъстителна, с насочен пръст и глух глас: „Отче, не се молете за мен. Тази нощ, преди да заспя, в главата ми се роди нечестива мисъл, единствената в живота ми, и сега съм осъдена.“ Да намеря книгата за първото причастие. Имаше ли илюстрация, или съм си измислил всичко?
Разбира се, че е умряла, мислейки за мен, нечистата мисъл съм бил аз, който желаех Мери Лена, недостижима, защото беше от друго естество и с друга участ. Виновен съм за нейния грях, виновен съм за прегрешенията на всички, които грешат, нищо, че не съм притежавал трите жени: това е наказанието, задето съм ги пожелавал.
Губя първата, защото е в рая, втората, защото завижда в чистилището за удоволствието, което никога няма да изпита, и третата, защото е в ада. От теологична гледна точка — съвършено. Готово.
Но остана историята с Чечилия, а Чечилия е на земята. Мислех за нея, преди да заспя, изкачвах се по хълма, за да ида да взема мляко от мандрата, и докато партизаните стреляха от отсрещния хълм по врага, аз се виждах как й се притичвам на помощ, освобождавайки я от отряд въоръжени фашисти, които я преследваха с автомати в ръце… По-руса от Мери Лена, по-вълнуваща от момичето в ковчега, по-чиста и по-свята от Девата. Чечилия, жива и достижима, много малко ми трябваше, за да я заговоря, бях сигурен, че е способна да обича човек като мен, нещо повече, тя обичаше един като мен, казваше се Папи, беше с безцветни коси, стърчащи от дребно черепче, с една година по-голям от мен и имаше саксофон. А аз нямах дори тромпет. Никога не ги бях виждал заедно, но всички в черква си шепнеха, като се побутваха с лакът и се хилеха, че правели любов. Сигурен бях, че лъжат, тези селянчета, похотливи като козли. Искаха да ме убедят, че тя (тя, Мерилена Чечилия, Царица на Небето) е толкова достъпна, че всеки я е притежавал. Във всички случаи, всъщност четвърти случай поред, аз съм вън от играта.
Може ли да се напише роман от подобна история? Навярно трябва да напиша роман за жените, които избягвам, защото съм могъл да ги притежавам. Или бих могъл. Да ги притежавам. Всъщност все едно.
Изобщо, когато не знаеш какво искаш да напишеш, по-добре да редактираш книги по философия.
9
В десницата си държеше позлатен тромпет.
В този файл се споменава един тромпет. Онзи ден в Перископа не знаех още колко е важно. Имаше само някакъв намек, смътен и косвен.
През дългите следобеди в „Гарамонд“, когато на Белбо му дотягаше някой ръкопис, той понякога вдигаше поглед от листовете и се опитваше да разсее и мен, докато аз на отсрещното писалище подбирах например някакви стари гравюри от Световното изложение, и се отдаваше на спомени, но винаги готов да спусне завесата, ако заподозреше, че се заслушвам по-внимателно. Спомняше си своето минало, но само във вид на примери, за да заклейми някой от човешките грехове.
— Чудя се как ще свърши всичко това, каза той един ден.
— Говорите за залеза на Запада ли?
— Залез ли? В крайна сметка на Запада това му е работата, не е ли така? Не, говорех за тези, които пишат. Трети ръкопис за една седмица, един върху византийското право, един за края на Австрия и трети за сонетите на Бафо 66. Не ви ли се струва, че са твърде различни неща?
— Струва ми се.
— Добре, а бихте ли предположили, че в определен момент и в трите се появяват Желанието и Обектът на любовта? Това е мода. Разбирам при Бафо, но при византийското право…
— А вие — в кошчето.
— Не може. Това са трудове, вече платени от Националния център за изследвания. И освен това не са лоши. Най-много да извикам тримата и да поискам от тях да съкратят тези пасажи. И те се излагат.
— А какъв е обектът на любовта във византийското право?
— О, той може да се вмъкне навсякъде. Естествено, ако във византийското право има обект на любовта, той съвсем не е този, за който авторът си мисли. Никога не е този.
— Този кой?
— Този, за който човек си мисли. Веднъж, трябва да съм бил на пет-шест години, сънувах, че притежавам тромпет. Позлатен. Нали знаете, от онези сънища, в които по тялото ти сякаш се разлива мед, нещо като нощна полюция, каквато може да има момче в пубертета. Мисля, че никога не съм бил толкова щастлив, колкото в този сън. Никога. Естествено, когато се събудих, установих, че нямам никакъв тромпет, и се разплаках с глас. Плаках целия ден. Светът преди войната, трябва да е било някъде към тридесет и осма, наистина беше беден. Днес, ако имах син и го видех толкова отчаян, щях да му кажа: хайде, отиваме, ще ти купя тромпет — мечтаех си за играчка, не вярвам да е струвала кой знае колко. Но на родителите ми изобщо не им минаваше през ума да ми я купят. Да харчиш пари тогава, беше нещо сериозно. Както беше сериозно нещо да възпитаваш децата да не получават всичко, което желаят. Не обичам супа от брюкселско зеле, казвах, и беше истина, честна дума, от зелето в супата ми се повдигаше. Поне да казваха: добре, прескочи супата, мини на яденето (не бяхме бедни, винаги имаше супа, ястие и плодове). Ами! Яде се това, което е сложено на масата. По-скоро, като компромисно решение, баба ми започваше да вади зелето от чинията ми, зелчица по зелчица, листче по листче, и трябваше да ям супата пречистена, по-гадна и отпреди, при това беше отстъпка, която баща ми не одобряваше.
— А тромпетът?
Погледна ме разколебан.
— Защо се интересувате толкова от тромпета?
— Не се интересувам. Вие заговорихте за някакъв тромпет по повод обекта на любовта, който не бил този…
— Тромпетът… Същата вечер трябваше да пристигнат чичо ми и леля ми от Х., те нямаха деца и аз бях любимият им племенник. Видяха ме, че плача за този мечтан тромпет, и казаха, че те ще уредят нещата, че на другия ден ще отидем в „Упим“ 67, където имало цял щанд с играчки, истинско чудо, и сме щели да намерим тромпета, който съм искал. Не мигнах цяла нощ, а и на другата сутрин не можах да си намеря място. Следобеда отидохме в универсалния магазин и там имаше най-малко три вида тромпети, сигурно са били тенекиени евтинии, но на мен ми се струваха месингови инструменти от оперната оркестрина. Имаше един военен рог, един тромбон с винтили и тромпет, с мундщук от злато, но с клапи като саксофон. Просто не знаех кой да избера и може би съм се бавел много. Исках ги всичките, а създавах впечатление, че не ми харесва нито един. В това време чичо ми и леля ми явно бяха разгледали цените. Не бяха стиснати, но ми се стори, че избраха най-евтината играчка: един малък кларинет от бакелит, целия черен, със сребърни ключове. „А този не ти ли харесва?“, попитаха. Изпробвах го. Доста добре блееше и аз се опитах да убедя себе си, че е прекрасен, но всъщност си мислех, че чичо и леля искат да го взема, защото е по-евтин; тромпетът навярно струваше цяло състояние и не можех да им наложа такава жертва. Бяха ми повтаряли, че когато ти подаряват нещо, което ти харесва, веднага трябва да кажеш „не, благодаря“, и то не веднъж, и не бива да казваш „не, благодаря“ и веднага да протягаш ръка, а да изчакаш дарителя да настоява, да каже „моля те“. Едва тогава възпитаното дете трябва да отстъпи. Затова казах, че не искам тромпета, че може би ще съм доволен и от кларинета, щом те го предпочитат. Не настояха, Бог да ги благослови. Бяха много щастливи, че са ми купили кларинета, тъй като, казаха, аз съм го предпочел. Беше късно за отстъпление. Получих кларинета. — Погледна ме с подозрение. — Искате да знаете дали пак сънувах тромпета?
— Не, отвърнах. — Искам да знам кой беше обектът на любовта.
— А-ха, каза той, като отново запрелиства ръкописа.
— Виждате ли, и вас ви преследва мисълта за обекта на любовта. С тези неща се манипулира по всякакви начини… Е… А ако бях получил тромпета? Наистина ли щях да бъда щастлив? Как мислите, Казобон?
— Може би щяхте да сънувате кларинета.
— Не, сухо приключи разговора той. — Само го притежавах. Никога не съм го сънувал.
10
И накрай, нищо друго не се свързва кабалистично с думата vinum освен VIS NUMerorum 68, от които числа казаната Магия зависи.
Но говорех за първата си среща с Белбо. Познавахме се по физиономия, бяхме разменяли няколко думи в „Пилад“, но знаех за него само, че работи в „Гарамонд“, а в университета ми бяха попадали отделни книги на това малко, но сериозно издателство. Един младеж, който завършва дипломната си работа, винаги ще се възхищава от редактора в подобно издателство.
— А вие с какво се занимавате? — попита ме той една вечер, когато и двамата се бяхме облегнали на цинковия плот на бара, притиснати от шумната тълпа. Беше времето, когато всички си приказваха на „ти“, студентите на професорите и професорите на студентите. А да не говорим за посетителите на „Пилад“.
— Ще почерпиш ли едно? — казваше студентът с канадката на главния редактор на големия всекидневник. Сякаш бяхме в Петербург по времето на младия Шкловски. Всички бяха Маяковски и нямаше нито един Живаго. Белбо не се дърпаше от общото „ти“, но беше ясно, че го употребява с презрение. Казваше „ти“, за да покаже, че отговаря на вулгарността с вулгарност и че между наложена и спечелена фамилиарност според него съществува голяма пропаст. Чувал съм го да говори на „ти“ с топло чувство или със страст само в редки случаи и с малко хора — с Диоталеви, с някоя жена. С тези, които уважаваше, говореше на „ви“. Така говореше с мен през цялото време, докато работехме заедно, и аз оцених това отношение.
— А вие с какво се занимавате? — поинтересува се той онази вечер и сега зная, че е било със симпатия.
— В живота или в театъра? — попитах, намеквайки за сцената на „Пилад“.