От време на време Лиза поглеждаше към Холис. Тя свали прозореца.
— Усещаш ли миризмата?
— Каква миризма?
— На пръст. В Москва не можеш да подушиш такава миризма.
— Да, не можеш — отговори той.
Лиза гледаше през прозореца, заслушана в тишината на късната есен, поемайки уханието на влажната плодородна земя.
— Това е тя, Сам, Русия. Не Москва или Ленинград. Русия. Погледни ония бели брези там. Виж малките листенца — червени, жълти, златисти. Гледай какво става, когато подухне лек ветрец. Виждаш ли? Какво друго би могло да бъде по` руско от това — мънички, обагрени брезови листенца, полюшващи се на фона на сивото небе, на фона на един самотен пейзаж? Толкова е унило, толкова е красиво, Сам. Кремъл не може да промени това. То е непреходно, вечно. Боже мой, това е тя, Русия!
Холис се обърна към нея и очите им се срещнаха.
Той погледна напред и за пръв път усети присъствието на земята.
Тя продължи, а вълнението й растеше:
— Виж дима, който се вие над комините в онова село ей там. Облаците са се скупчили в късния следобед. Огнищата са запалени, за да прогонят студа. Чаят кипи, картофите и зелето врят. Стопанинът поправя оградата или ралото под дъжда. Черната кал лепне по дебелите му ботуши. Пие му се чай и му се иска да влезе вътре в топлата колиба. Виждам коняри, чувам балалайки, виждам самотни дървени църкви на аления хоризонт… Чувам съвсем ясно как техните камбани огласят тихите поля… — Тя се обърна към него: — Сам, не можем ли да спрем в някое село?
— Мисля, че ще се разочароваш — отговори й той нежно.
— Моля те. Друг път едва ли ще имаме такава възможност.
— Може би по-късно… ако остане време. Обещавам ти.
Тя му се усмихна.
Продължиха пътуването си в мълчание — двама души в една кола, пътуваща на запад срещу залязващото слънце, откъснати от посолството, от града, от света, съвсем сами.
Холис я поглеждаше от време на време. Хрумна му, че Лиза му допада, защото знаеше точно какво харесва.
Минаха покрай малки селца, колхози и държавни стопанства. Бяха почти по средата на пътя за Можайск, когато тя попита:
— Опасно ли ще бъде?
— Много.
— Защо аз?
— Имах чувството, че усещаш, че нещо в тая история вони. Помислих, че ще искаш да разследваш предположенията си.
— Но аз… нямам опит.
— Но нали отдалече надушваш разузнавачите? — Той се усмихна. — Не ти ли се струва твърде вълнуващо.
— Искаш да се хвана на въдицата, полковник. — Тя го мушна в ребрата закачливо. — Та ти дори не знаеше, че подушвам разузнавачите отдалече, когато ми предложи да тръгна с теб.
— Добра забележка. Вече започваш да мислиш като агент от разузнаването, виждаш ли? — Холис погледна часовника си, после спидометъра и огледалото за задно виждане.
— Холис, ти да не си от мъжете, които се опитват да подмамят жените с по-свободни разбирания? — попита тя. — Аз съвсем не съм от жените, които смятат, че слабият пол може да върши всичко, което върши силният пол.
— Това не е нито социологически експеримент, нито въпрос на лични разбирания, госпожице Роудс. Просто смятам, че би могла да ми помогнеш, а в същото време си и добро прикритие.
— Окей.
— И чудесна компания — добави Холис.
— Благодаря.
Жигулито бе една от малкото частни коли по магистралата, но Холис знаеше, че тя привлича много по-малко вниманието, отколкото някой американски форд с дипломатически номер. Знаеше още, че така той и Лиза лесно можеха да минат за Иван и Ирина, излезли на разходка през почивните дни. Руските агенти — Борис, Игор и другите, които дебнат пред вратата на американското посолство, вече са усетили, че Холис отново ги е прецакал. Сигурно много са се ядосали, а от своя страна техните шефове са се ядосали на тях. Всички бяха ядосани. Освен Фишър. Фишър бе мъртъв.
— Сигурно усещаш, че не съм така жизнена и весела, както на обяд — каза тя.
— Ами да узнаеш за смъртта на някого, пък бил той и непознат, е доста разстройващо.
— Да, пък и…
— Малко си напрегната.
— Освен това…
— … си открила, че не съм толкова интересен, колкото си помисли в началото.
— Напротив. Може ли да ти призная нещо? Страхувам се от цялата тая бъркотия. Седях си снощи в кабинета, преди да позвъни Грег Фишър, и си мислех, че нашите две страни тъкмо отново се сближават. Гласност и всичко останало. Нали разбираш?
— Да.
— Казах си: „Моля те, Господи, не позволявай да се повтаря Афганистан, нека да няма повече отвличания на самолети, никакви Ник Даниловци.“
— Това е като молитва да няма повече смърт и данъци.
— Но защо винаги трябва все нещо да има? Тая работа отново ще провали всичко, нали? Отново ще се отзоват дипломатите и от двете страни, отново ще се преустанови културният и научният обмен и ще хукнем пак да се надпреварваме по оня проклет път към ракетните площадки. Нали?
— Това не ме засяга — отговори Холис.
— Но това засяга всички ни, Сам. Нали живееш на тази планета.
— Понякога. Някога се издигах на 1800 метра над нея, поглеждах надолу и си казвах: „Ония хора там долу са абсолютни идиоти.“ После поглеждах нагоре към небето и питах: „Какво си си наумил, Господи?“ После пусках бомбите. Спасявах се от ракетите и „МИГ“-овете и се прибирах у дома да си пийна биричка. Не изпадах нито в цинизъм, нито в угризения. Просто се съсредоточавах върху незначителния проблем да си пусна бомбите и да си изпия бирата. Точно така е и сега.
— Но си разговарял с Бога. Питал си го за неговите планове.
— Той никога не ми отговаряше. — Холис продължи: — Все пак, за твое сведение, светът все още върви към разведряване. Всички мислят за мир. Всичко ще се промени, без да забележим.
Тя извади пакет „Кент“ от чантата си.
— Имаш ли нещо против?
— Не.
— Искаш ли?
— Не. Свали малко прозореца.
Тя смъкна стъклото и запали цигара.
Холис се отклони от магистралата по селски път и продължи с голяма скорост. Жигулито подскачаше по него и настрани хвърчаха камъчета.
— Защо отби от магистралата? — попита тя.
С карта в ръка Холис сви рязко наляво по друг път, после — надясно.
— За щастие преди няколко години британец направил карта на малките странични пътища отстрани на магистралата около Москва — каза той. — Този маршрут минава встрани от Можайск. На картата няма имена, само знаци. Трябва да търсиш умряла крава.
Тя се усмихна въпреки растящото си безпокойство.
— Нарушаваш пътния лист.
— Все още нищо не си видяла.
— Предполагам, че отиваме в Бородино.
— Точно така. — Холис продължаваше да кара по изровените селски пътища. Всеки път, когато се разминаваха с някой случаен камион или трактор, той махваше с ръка. — Тоя проклет съединител така заяжда, но колата добре се справя. Жигулитата са всъщност фиати. Затова вървят добре по черните пътища.
Пресякоха беларуската железопътна линия и малко след това Холис забеляза електрическите стълбове отстрани на стария път от Минск за Москва. В далечината се виждаше Можайск.
— Е, почти стигнахме. Чудя се дали Борис и Игор не крачат нагоре-надолу по главната улица в очакване да се появим.
— Кои са Борис и Игор?
— Очите и ушите на КГБ около нашето посолство.
— О-о!
Холис прекоси главното шосе и продължи по черните пътища. След 15 минути стигнаха до пътя с тополите за Бородино и свиха по него. Солис видя отпред каменните колони и издигащите се врати, които водеха към някогашните бойни полета. Те бяха затворени, а когато се приближиха, забелязаха, че са заключени и с катинар.
— Мисля, че по това време на годината исторически обекти от тоя род се затварят рано — каза Лиза.
— На това разчитах. — Холис отби колата между две тополи и я вкара в канавката. Караше по нея, а после отново излезе на пътя и се насочи към музея. — Никога ли не си идвала тук?
— Нали ти казах, че изобщо не съм излизала от Москва… освен на почивка в нашата финска дача.
Холис кимна. Финската дача, наречена така заради архитектурата и сауните, бе сграда, построена съвсем наскоро на река Клязма, на един час път с кола северно от Москва. Тя бе предназначена за служителите на американското посолство. Наблизо до нея се намираше и дачата на посланика, в която почиваха и по-високопоставени лица, близки до ранга му. Една покана да прекараш уикенда във вилата на посланика бе едва ли не наказание. Но финската дача бързо спечели добра репутация, а семейни там не ходеха. Една нощ през прозореца на спалнята си в дачата на посланика Холис се бе заслушал във веселите гласове на мъжете и жените и в плясъка на водата в топлите басейни, долитащи откъм финската дача сред гората. Катрин, която тогава бе с него, бе казала: „Защо на тях им се разрешава да се забавляват толкова свободно, а ние тук трябва да пием шери с някакви нищожества, които си придават важности?“ Само след месец тя замина „на пазар“ в Лондон.
— Много пъти ли си ходила там?
Тя го погледна.
— Не… това е нещо като коледното тържество в службата, а в понеделник сутрин всеки гледа да отбягва другите. Нали разбираш?
— Мисля, че да. — Холис видя мястото за паркиране, покрито с чакъл. Музеят бе вляво. — Идвал съм веднъж тук. Имаше прием на военните аташета миналия октомври по случай годишнината от битката между немци и руснаци тук през 1941-ва. Интересно място.
— Така изглежда.
Умълчаха се, а колата продължаваше да се движи по тясна алея. Слънцето се бе скрило и наоколо бе тихо. Тя забеляза ярки блещукащи звезди сред разпръснатите облаци. Учудиха я дълбоката тишина и непрогледната тъмнина на провинцията нощем.
— Зловещо е.
— Романтично е.
Тя неволно се усмихна. Луната надникна иззад облаците и освети десетина лъскави обелиска, застанали като блещукащи стражи над мъртвите.
— Бородино — каза Холис тихо. — Фишър трябва да е пристигнал по тоя път, покрай музея. Номерът е да се проследи къде се е за губил на връщане. Протегни се назад и потърси в куфарчето една топографска карта.
Тя измъкна нещо.
— Това ли е?
— Да. Разтвори я и я сложи на коленете си. Ако ни спрат, просто я докосни с пламъка на запалката си. Хартията ще изгори моментално без много светлина и пушек и няма да остави пепел.
— Добре.
— Под седалката ти трябва да има фенерче с червен филтър.
Тя се наведе и измъкна фенерчето.
— Знаем — каза Холис, — че е минал през бойното поле, а след това според думите му се е озовал на някакъв път сред гора, северно от Бородино, някъде по това време на деня. По на север е Москва река и има електрическа централа и воден резервоар. Така че той трябва да се е намирал някъде по средата между това място тук и реката. Гората, означена на картата, трябва да е наблизо. Виждаш ли я?
— Да. — Тя вдигна очи от картата. — Виждам борове ей там по хълмовете.
— Да. Това са възвишенията, които са точно южно от Москва река. Приближаваме до някакъв разклон.
Тя насочи фенерчето към картата.
— Ето, виждам го тук. Ако свиеш наляво, пътят ще завие обратно и ще тръгне нагоре по хълма.
Холис кимна. Лявото разклонение като че ли се насочваше обратно към музея, но не беше точно така. Точно тук сигурно Фишър бе направил своята фатална грешка. Холис зави наляво.
Продължиха напред със загасени фарове. Теренът започна да се издига. Сред тревистото поле се извисяваха няколко бора, после пътят навлезе сред гъста борова гора и стана много тъмно.
— Можеш ли да виждаш? — преглътна Лиза.
— Само от време на време светвай фенерчето напред през прозореца.
Тя свали стъклото и в колата нахлу студен въздух. Червената светлина осветяваше пътя и Холис следваше лъча.
— Как си? — попита той.
— Окей. А ти?
— Добре — отговори Холис. — Хубава гора. Харесва ми тая дума — бор. Предизвиква толкова мисли, типично руска. Представям си дълбоките тъмни борови гори на стара Русия, дърводелци и дървосекачи, дървени колиби, борова смола ври над пукащите клонки в огъня. Прилича ми на приказка. Бор.
Тя го погледна, но замълча.
Продължиха по пътя. Жигулито се движеше много бавно, а моторът му ревеше на първа скорост.
— Мога ли да си запаля цигара? — каза Лиза.
— Не.
— Започвам да треперя.
— Искаш ли да се върнеш?
Тя се поколеба, после отговори:
— По-късно.
След десет минути стигнаха до някакъв знак отстрани на пътя и Холис спря колата. Лиза насочи фенерчето към надписа и двамата прочетоха: „СПРИ! ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО! ВЪРНИ СЕ НАЗАД!“
— Това — каза Холис — трябва да е мястото. Вече бях започнал да се притеснявам, че сме тръгнали по друг път.
— Но ние наистина тръгнахме по друг път.
Холис слезе от колата и се огледа. Откри малкото пространство за обръщане отдясно на пътя. Вдигна капака на колата и измъкна кабелите за задните светлини и стоповете, после се качи зад волана. Подкара към площадката, но вместо да обърне, продължи нататък сред боровете, докато жигулито измина двайсетина метра навътре в гората. Обърна колата, после изключи мотора.
— Сам, нека си тръгваме.
— Чуй! — дръпна я надолу той.
Тишината на гората бе нарушена от бръмченето на дизелов мотор. После видяха, че към тях се приближават фарове.
— Смъкни се надолу — прошепна Холис.
И двамата се свлякоха върху килима от борови иглички с лице към телта. Светлината от фаровете ставаше все по-ярка и те вече виждаха колата, която се движеше бавно по изораната ивица между двете огради. Колата се приближаваше все по-близо, а ревът на мотора ставаше все по-силен. Холис видя, че това е всъдеходна машина с открита каросерия. В кабината седяха двама души, а отзад — шестима войници с каски. Двама бяха заели позиция при куполната картечница, други двама стояха до един прожектор, а последната двойка държеше оръжието си готово за стрелба.
Холис се надяваше това да е обичайна патрулна проверка, но войниците му изглеждаха нащрек и доста напрегнати. Когато колата беше на десетина метра от тях, Холис различи специалните униформи на граничния патрул на КГБ.
— Покрий лицето си с шала и скрий ръцете си — пошушна на Лиза.
Холис дръпна плетената шапка ниско върху челото си и тя се превърна в ски маска. Сложи си черни найлонови ръкавици и зачака. Всъдеходът беше пред тях отвъд оградата на не повече от 4–5 метра. Холис предположи, че микрофоните и сензорните устройства са засекли нещо и патрулът е бил изпратен да провери дали това нещо е четириного или двуного. Той чуваше разговора на мъжете, после откъм кабината се разнесе пращящ глас от радиопредавател: „Е, будни ли сте всички там? Какво правите, Гречко?“ Мъжът до шофьора отговори в микрона: „Друсам круши с члена си.“ Гласът по радиото се засмя: „Ако застреляш една мечка за полковника, той ще ти разреши да шибаш цяла Москва. Ако застреляш шпионин, тогава той ще се възползва от тая възможност.“ Гречко отговори: „Щом е така, значи сме по следите на една мечка.“ Шофьорът се захили, закова спирачките и машината спря точно срещу Холис и Лиза. Прожекторът щракна и лъчът му блесна върху изораната полоса, а после започна да осветява гората зад тях. Лъчът се насочи близо до Холис и Лиза, озарявайки с ярката си синкава светлина папратите и стволовете на дърветата ниско по земята. Лъчът тръгна към тях, мина над телата им, продължи нататък, после бързо се върна назад и се спря върху трупа на сърната, който лежеше на десетина метра от оградата. После се отмести отново и продължи да осветява по-нататък.
Холис усещаше, че Лиза цялата трепери. Намери ръката под тялото й и я стисна. Чакаха. След минута всъдеходът отмина. Останаха неподвижни, притаили дъх.
Едва след пет минути Холис коленичи предпазливо с ръка върху гърба на Лиза. Той напрегнато се огледа в тъмнината, целият превърнат в слух, после й подаде ръка да стане. Тръгнаха в противоположна на оградата посока и само на три метра сред дърветата Холис видя двама патрули от органите на КГБ да идват към тях с насочени за стрелба автомати АК–47.
Светкавично съобрази, че нито Лиза ги е забелязала, нито пък те тях. Лиза се обърна към него, за да му каже нещо. Патрулът улови движението. С един замах Холис бутна Лиза на земята, клекна ниско долу и измъкна своя „Токарев“. Натисна спусъка на пистолета със заглушител и единият от войниците се хвана за гърдите. Другият се вцепени, като видя как приятелят му се строполи на земята, после се обърна и насочи автомата си напред. Холис прати два изстрела в гърдите му, после се приближи към тях. Бяха още живи. Лежаха по гръб, а от устните им струеше кръв. И двамата бяха много млади, може би нямаха двайсет години. Холис взе автоматите им и ги метна на рамо. Докато ги покриваше с борови клонки, до него се приближи Лиза.
— О, Господи!… Сам!
— Тихо!
Той прехвърли единия автомат на рамото й, хвана я за ръката и те забързаха през гората. Холис не мислеше вече за микрофоните, след като навън имаше патрули, които също вдигат шум.