Тя се засмя.
— Значи няма да минеш успешно теста наш — ваш, ако някой те попита кой играе нападател в „Мете“? Не можеш да минеш дори за американец, какъвто си всъщност.
— Да, не мога. Страхувам се, че ще ме застрелят на място.
Лиза наля и последното вино в чашите.
— Е, сега вече знаем по нещо един за друг — погледна тя Холис.
— Да. Радвам се, че имахме възможност да поговорим.
— Какво, за Бога, е това? — попита Холис, след като донесоха обяда.
— Това е довта — супа, приготвена от кисело мляко и ориз. Тази кухня е близка до турската, по-сложна е и изисква повече майсторство, отколкото славянската. А онова кравайче в чукнатата отстрани синя чиния се нарича „голубец“* — и тя се засмя.
[* Сарма (рус.). — Б.пр.]
Засмя се и Холис. Започнаха мълчаливо да се хранят. Донесоха им още блюда с доста подправки в ястията. Пиеха московска бира. Холис погледна часовника си.
— Имаш ли време да видим Траурния влак? — забеляза погледа му тя.
— Кое?
— Локомотива и вагона, с които е било докарано тялото на Ленин в Москва. Изложен е за посетители на Павелецката гара.
— А, онзи влак. Ще мина да го видя.
— Само се пошегувах. Не ходя и по такива места като музея на Маркс и Енгелс — каза Лиза.
— Това, че се опитват да създадат нова светска религия на мястото на старата, която унищожиха, е някак си нелепо. Но ако наистина си свободен днес следобед, можем да отидем някъде.
— Разбира се. Искаш ли да излезем извън града за малко?
— Не се шегувай.
— Не се шегувам — отговори Холис.
— Къде, как?
— Трябва да ходя до Можайск по работа. Имам пропуск и на твое име.
— Наистина ли? С удоволствие ще дойда. По каква работа?
— Лоша, Лиза. Грегъри Фишър лежи в моргата на Можайск.
Лиза спря да дъвче, загледана вторачено в масата. Преглътна с усилие и каза:
— О, Боже мой, Сам! Горкото момче…
— Все още ли ти се идва?
Тя кимна.
Съдържателката им донесе силно турско кафе и меденки. Холис изпи кафето си. Лиза седеше и не проговаряше. Запали цигара и се обърна към Холис:
— Той… да не се е опитвал да избяга, или пък…
— Не. Казаха, че на път към Москва е катастрофирал преди отбивката за Бородино. Следователно изобщо не е пристигал в хотел „Русия“.
— Лъжат.
— Както и да е, това си е тяхната страна. Ще ти обясня подробностите в колата. Но искам да те предупредя, че ако дойдеш с мен, не мога да гарантирам безопасността ти.
— Безопасността ми?
— Мисля, че в КГБ са доволни, че са разрешили проблема. Едва ли смятат за необходимо да инсценират още една катастрофа. От друга страна, логиката им е съвсем различна от нашата, следователно са непредсказуеми.
Тя кимна.
Знаят, че ти си приела обаждането на Фишър — добави Холис. — И знаят, че името ти е на пропуска. Това не те превръща задължително в мишена, но човек никога не може да бъде сигурен какво са замисляли те. Все още ли ти се идва?
— Да.
— Защо?
— А защо отиваш ти, Сам? Тая работа е за някой от Консулския отдел.
— Ще слухтя насам-натам. Досещаш се, нали?
— И затова ли съм облечена в тъмни, всекидневни дрехи, а ти носиш пистолет на глезена си?
— Точно затова.
— Ами… ще ти помогна в разузнаването. Приятно ми е да бъда с теб. Благодаря.
— Пак заповядай. Освен това мисля, че още от самото начало бях вътре в играта, не си ли съгласен?
— Да, така е. — Той се изправи и остави шест рубли на масата. — Е, храната никак не бе лоша. На това място цари някаква задушевност и няма подслушвателни устройства, както в хотел „Прага“ или в някой друг от реномираните московски хотели. Две звезди и половина!
— Благодаря за чудесната ти компания — изправи се тя. — Следващия път ще черпя аз.
— Следващия път ще избирам аз.
— Можеш ли да намериш по-задушевно място това тук?
— Ти кажи — отговори Холис. — Знам едно свърталище на КГБ.
— Майтапиш ли се?
— Не.
— Чудесно! Ще ме заведеш там.
Излязоха от ресторанта и за пръв път от дълго време насам Холис почувства, че е с повишено настроение.
9.
След като повървяха по улица „Арбат“, Сам Холис и Лиза Роудс стигнаха до площада със същото име. Минаха покрай статуята на Гогол и се насочиха към входа на метростанция „Арбатска“ с козирка във форма на звезда в другия край на площада. Ресторант „Прага“ се намираше отляво и пред входа му все още имаше дълга опашка от хора, които чакаха, за да обядват. В северния край на площада се виждаше сградата на телеграфо-пощенската централа, построена от бетон и стъкло.
— Тук се е намирала църквата „Свети Борис“ — каза Лиза, — а ей там е била църквата „Свети Тихон“, построена през X век. Комунистите са съборили и двете, но аз ги имам на стари снимки.
— Книга ли ще издаваш, или ще се опиташ да възбудиш съдебен процес?
— И двете.
Влязоха в метрото и започнаха да си проправят път към ескалаторите. В последния момент Холис сграбчи Лиза за ръката и я помъкна към противоположния изход на станцията. Отново се озоваха на площада зад един фонтан.
— Какво правиш? — запита тя.
— Няма да се връщаме в посолството с метрото.
— О… Няма ли да взимаме кола оттам?
— Следвай ме. Върви бързо.
Холис се отправи към източния край на площада. Лиза вървеше след него. Минаха покрай множество будки и прекосиха опашки от хора, наредили се за квас, безалкохолни напитки и сладолед.
— Къде отиваме? — прошепна тя.
Той я стисна за китката и я дръпна към едно жигули.
— Влизай!
Холис отиде до вратата на шофьора и оттам незабавно излезе мъж, когото Лиза бе виждала в посолството. Холис се мушна зад волана, а мъжът затвори вратата и му каза:
— Резервоарът е пълен, съединителят малко заяжда, куфарчето ви е на задната седалка. Късмет!
— Благодаря. — Холис включи жигулито на скорост и подкара по Калинински проспект, след това неочаквано направи обратен завой и после зави на запад.
Непрекъснато поглеждаше назад в огледалото.
Лиза мълчеше.
Холис натисна здраво педала по широкия булевард и след две минути пресече улица „Чайковски“, после мина по Калининския мост над Москва и покрай хотел „Украйна“. След няколко минути преминаха покрай Бородинската панорама и излязоха от централната част на града през Триумфалната арка. Холис караше с петдесет километра в час.
— От колко осеммилионни града можеш да излезеш само за десет минути? Москва е същински рай за шофьорите — проговори той най-после.
Лиза не каза нищо.
Холис бръкна под седалката и измъкна оттам черна вълнена шапка и тъмносин шал. Сложи шапката на главата си и подаде шала на Лиза.
— Вместо госпожица ще бъдеш старица. Моля те, сложи го да те видя. Тя сви рамене и уви глава с шала, като го омота около шията си.
— Това съм го гледала в един филм.
— В една музикална комедия, нали?
— Да.
След десетина минути минаха покрай разпръснати високи блокове в строеж, които приличаха на самотни сиви бетонни кораби сред море от вълнисти треви.
— Незаконно е да караме кола без дипломатически номер — каза Лиза.
— Така ли?
— Откъде взе тая?
— От хотела на Интурист. Наета и платена с карта „Америкън Експрес“.
— Значи си ги снабдил с твърда валута, която да използват срещу нас във Вашингтон — заяви тя саркастично. — От някой разузнавач, естествено.
— Дадох само четирийсет долара. Един човек на КГБ едва ще си плати обяда с тях.
Тя отново сви рамене.
— Москва става все по-голяма за КГБ. Западното влияние нараства: коли под наем, карти „Америкън Експрес“, няколко американски банки. Сега за нас е по-лесно да действаме — заговори Холис.
— Разсъждаваш точно като него.
— Като кого?
— Като Сет. Твърде ограничено.
— Знам.
Холис усещаше, че доброто й настроение се бе изпарило. „Сигурно, помисли той, е нервна и разтревожена покрай смъртта на Фишър.“
Решението да вземе със себе си аматьор, непосветен в работата му, не бе най-умното за тази седмица. Но смътно чувстваше, че това ще бъде добре за нея. И Алеви го бе разбрал. А от гледна точка на задачата му една жена, която засега нямаше връзки с разузнаването, беше чудесно прикритие. Ако Алеви и Холис бяха поискали заедно пропуск, КГБ щеше да организира цяла въоръжена дивизия да ги преследва.
Холис осъзна, че разсъждава точно като Алеви. Как иначе да си обясни това, че помоли Лиза Роудс да тръгне с него на едно пътуване, от което можеше и да не се върне жива?
— Съжалявам — каза той.
— За какво?
— За това, че разсъждавам като Сет.
— Господи, това се казва човек нащрек. Нищо не му убягва — усмихна се тя.
Той не отговори.
Лиза погледна през прозореца и каза замислено:
— Ако Грег Фишър е дошъл откъм Смоленск и Бородино, той се е движел по този път.
— Да, точно така.
— Минал е покрай посолството.
— Знам.
Пресякоха околовръстното шосе и Лиза каза:
— Някога тук имаше плакати с надписи „Напред към комунизма“. Но предполагам, че властите са осъзнали глупавото значение на този лозунг, поставен на път, който се движи в кръг.
Холис се засмя.
— Ти си чудесен екскурзовод. Ще разговарям с Интурист да те назначат при тях за уикендите. — Холис измъкна лист хартия от джоба си и й го подаде. — Пропускът ти.
— Важи само до полунощ.
— Ще успеем да отидем и да се върнем дотогава.
— Мисля, че можем да преспим някъде в провинцията.
Холис не отговори веднага, след това каза:
— Не съм си взел четка за зъби.
Лиза му се усмихна, после насочи вниманието си към пейзажа наоколо. Сред откритото поле се виждаше малко селце с около двайсетина къщи. Доста примитивни огради отделяха дворовете, пълни с кокошки и прасета, а кални пътечки свързваха порутени постройки с къщите отпред. Къщите колиби бяха покрити с ръждясала ламарина и тя помисли, че всеки силен дъжд сигурно побърква обитателите им. Питаше се как ли живееха тия хора, когато температурите слезеха до 30–40 градуса под нулата.
— Невероятно.
Той проследи погледа й.
— Да, шокиращо е, нали? А само на петнайсет километра оттук е столицата на една мощна ядрена сила.
— Това е първото ми пътуване в провинцията.
— Аз съм ходил тук-там. На изток към Урал и на север към Ленинград е още по-зле. Повече от половината селско население не живее в прилични жилища, няма подходящо облекло и е недохранено, въпреки че именно те — селяните, произвеждат храната.
Лиза кимна.
— Човек чете и слуша за тези неща, но не ги вярва, докато не ги види с очите си.
— Виждаш ли онова възвишение ей там? — посочи Холис. — Зад него има борова гора, в която е скрита най-модерна радарна площадка — команден център на всички установки за съветски антибалистични ракети около Москва. Разходите за построяването й са достатъчни, за да се изградят прилични жилища на половината селяни в тоя район с необходимото водоснабдяване и парно отопление. Или оръжие, или хляб. Някои общества не могат да си позволят и двете.
Тя кимна.
— Половината от нашия национален бюджет и 60 процента от техния… Невероятни разходи потъват в строежа на ракетните установки. Сега във Вашингтон се говори, че тия разходи ще ги има вовеки веков. — После той добави: — Забрави, че съм ти казвал за местонахождението на тая ракетноядрена площадка.
Тя разсеяно кимна. Помълчаха малко.
— В работата си срещам руснаци, които осъзнават противоречията в системата им — каза тя.
— Те ни харесват и биха искали вместо ракетни установки да се строят силози за зърно. Но правителството им е внушило, че ракетите са им нужни, защото ние може да ги нападнем.
— Ами, прави са. Ти разграничаваш хората от правителството, но според мен хората получават такова правителство, каквото заслужават. А в този случай може би и по-добро.
— Това не е вярно, Сам. Руснаците може да не разбират демокрацията, но по някакъв странен начин са се отдали с пълна страст на свободата.
Холис вдигна рамене.
— Винаги съм смятала, че комунизмът тук е историческа случайност. Никога няма да доживее стотния си рожден ден.
— Не смея да мисля какво ли ще предприемат тия хора след това — отговори сухо Холис.
— Наистина ли си такъв силен хардлайнер, или просто искаш да ми противоречиш?
— Нито едното, нито другото. Просто обработвам информацията. Това са ми наредили да върша тук.
— Понякога мисля, че съм единственият човек в посолството, който се опитва да намери нещо добро тук, някаква надежда. Толкова е потискащо да живееш сред циници, мазни дипломати и параноици — възкликна Лиза.
— О, знам. Виж, ако ще бъдем приятели, нека да охладим страстите около политиката.
— Окей.
Отново се умълчаха. Небето се бе смрачило и по предното стъкло падаха капчици дъжд. Във въздуха бе надвиснала някаква потискаща тишина, някаква сивота, която проникваше чрез зрението и се загнездваше в мозъка, сърцето и душата.
— Тук, на открито сред полето, ми се струва, че разбирам легендарната славянска меланхолия — каза Лиза.
— Да, но трябва да видиш и безкрайните слънчогледови поля през лятото. Гледката на огромните слънчогледи ще спре дъха ти.
— Наистина ли? — Лиза помисли, че думите на Сам Холис й казаха за него много повече, отколкото самият той мислеше. — Ще трябва да ми ги покажеш, когато дойде лятото.
— Окей.
— Ех, да си бях взела фотоапарата! — Тя погледна часовника си. — Ще стигнем ли до моргата навреме?
— Ако е затворена, все някой ще я отвори.
Неочаквано Холис зави рязко волана и жигулито тръгна по тъмна отбивка, оставяйки диря след себе си и вдигайки облак прах.
— Какво правиш?
— Нищо. — Холис подкара колата към другия край на една от малките заоблени могили, които разнообразяваха тук-там равнинния терен на запад от Москва. Той спря автомобила така, че да не се вижда от пътя. Протегна се назад, отвори куфарчето на задната седалка и извади далекоглед, после излезе от колата. Лиза го последва и те се изкачиха на тревистото хълмче. Стигнаха до върха. Холис коленичи и дръпна Лиза до себе си. Фокусира бинокъла към дългия прав път и каза:
— Май сме сами.
— В Щатите мъжете казват: „Искаш ли да отидем някъде, където ще бъдем сами?“ Тука казват: „Май сме сами“ или „Май си имаме компания“ — отговори Лиза.
Холис огледа небето, след това и полето наоколо и подаде бинокъла на Лиза.
— Погледни нататък.
Тя погледна през бинокъла към източния хоризонт.
— Москва… Виждам кремълските кули.
Холис бе вперил поглед към ожънатите ниви.
— Беше някъде тука.
— Кое?
— Дотук някъде е стигнала немската армия. Било е по това време на годината. Немските разузнавателни патрули са съобщили точно това, което ти току-що каза. Видели са кулите на Кремъл през биноклите си.
Лиза го погледна с недоумение.
Известно време Холис унесено мислеше, после продължи:
— Немците решили, че войната вече е свършила. После Господ, който очевидно не го е било много еня и за двете страни, наклонил везните в полза на червените. Валяло сняг, макар че било рано за зимата, при това валяло силно. Немците били премръзнали, дори пушките им засичали от студ. Червената армия си отдъхнала, после атакувала под падащия сняг. След три години и половина руснаците стигнали до Берлин и оттогава светът е различен.
Холис се обърна на север и се загледа в залязващото слънце. С гръб към Лиза той заговори сякаш на себе си.
— Понякога се опитвам да разбера това място и тези хора. На моменти се възхищавам на това, което са постигнали. Понякога се отнасям с презрение към това, което не могат да постигнат. Но все пак смятам, че приличат на нас повече, отколкото си признаваме. Руснаците се смятат за велики, както и ние; и те притежават същия авантюристичен и предприемачески дух, който ние сме наследили от предците ни; и те като нас се гордеят с постиженията си. По характер са прями и открити — нещо, което не съм срещал другаде в Европа или Азия, но затова пък със сигурност го има в Америка. Искат да са първи във всичко, искат да са номер едно. Но все пак може да има само един номер едно, следващият е номер две.
Холис слезе от хълмчето и влезе в колата. Лиза го последва и се мушна до него. Излязоха на пътя и продължиха по магистралата Минск — Москва. Разминаха се със случаен камион. Холис забеляза, че картофите в него са малки, а зелките — черни. Не видя други зеленчуци, нито птици или добитък, нито пък млечни продукти. Откритието му всъщност не беше никаква тайна за московските домакини.