Алеви продължи да осведомява Банкс по случая:
— Както вече отбелязах, полковник Холис е убеден, че господин Фишър е бил снощи в хотел „Русия“.
Банкс се обърна към Холис:
— Имате предвид онзи англичанин, семейството французи и младежа черноборсаджия?
— Не само ги имам предвид. Аз разговарях с тях — отговори Холис.
— Да, разбира се. А могат ли те да идентифицират господин Фишър?
— Надявам се, да. Изискали сме да ни изпратят от досиетата на Държавния департамент копия на паспортните снимки на всички, кандидатствали за визи с името Грегъри Фишър. Около десетина са.
— И ще покажете снимките на тия хора?
— Тази сутрин се обадих на военното аташе във френското посолство — обясни Холис — и той проучи, че някакви си господин и госпожа Бесние са влезли във връзка с тях и са съобщили, че имат проблеми в хотел „Русия“. Днес в 12,45 напускат страната от Шереметиево със самолет на Ер Франс. Ако не успеем да се срещнем с тях на летището за снимките, можем да ги намерим в Хелзинки или във Франция. Имайте предвид, господине, че жената знаеше името Грегъри Фишър.
— Да, но ми се иска да идентифицира и снимката.
— Разбира се. А според Джон Крейн от британското посолство англичанинът, Уилсън, все още е в „Русия“. Господин Уилсън е тук по работа. Черноборсаджията Миша каза, че приятелите му видели колата, а аз съм сигурен, че това е била колата на господин Фишър. В Москва няма много понтиаци. Може би изобщо няма. Това са доказателствата ми, ако ни вършат някаква работа.
— Благодаря ви — кимна Банкс и се обърна към Алеви: — И така, въпреки че в хотел „Русия“ и Интурист твърдят, че господин Фишър никога не е бил в хотела, вие двамата сте абсолютно убедени, че той е стигнал и позвънил в посолството именно оттам. Нека ви задам следния въпрос: Сигурни ли сте, че в Съветския съюз има американец с името Грегъри Фишър?
— Съветското външно министерство потвърди с подозрителна бързина, че е издало виза на американец на име Грегъри Фишър от Ню Канаан, щата Кънектикът, двайсет и четири годишен, а за разлика от друг път и Интурист с готовност ни информира, че този господин Фишър преди няколко дни е пресякъл границата при Брест. Прекарал е една нощ в Брест, три — в Минск, една — в Смоленск и оттам е тръгнал за насам.
— И вие сте убеден, че това е същият Грегъри Фишър, който се е обадил в посолството? — попита Банкс.
Търпението на Алеви сякаш започваше да се изчерпва.
— Това е единственият Грегъри Фишър, който се намира в страната в момента, господине. Освен това от Интурист потвърдиха, че Грегъри Фишър е трябвало да се регистрира в хотел „Русия“. Доказателствата изглеждат доста убедителни.
— Някой свързал ли се е вече със семейството на това момче?
— Би било много прибързано от наша страна — отговори Алеви. — Засега няма нужда да ги безпокоим.
— Да изчакаме, докато със сигурност установим, че наистина е изчезнал, както предполагате вие ли?
— Всъщност — обясни Алеви — той не е изчезнал. Мисля, че бихме могли да сложим край на всичките тия въпроси. Ние знаем къде се намира Грегъри Фишър в момента.
— Къде, господин Алеви?
— В Можайск, господине. В моргата.
Банкс се наведе напред.
— Мъртъв ли е?
— Да, господине — отговори сухо Алеви. — Мисля, че именно заради това е в моргата. Преди около двайсет минути са се обадили на Питърсън от Консулския отдел. Позвънил някакъв господин, който се представил само като служител от съветското правителство. Господин Фишър катастрофирал.
— Това е ужасно! — каза Банкс.
— Да, господине. — Алеви прелисти някакви документи пред себе си и се спря на един син лист. — Според доклада на милицията колата на господин Фишър, която те наричат „трансамериканский спортивний автомобиль“, била открита рано тази сутрин от селяни на осемнайсет километра западно от Можайск в едно дефиле край магистралата Минск — Москва. Колата очевидно се е движела към Москва и е изскочила от магистралата през нощта, като се е разбила в едно дърво. Повредите доказват, че поради много висока скорост не е успяла да вземе един неочакван завой на пътя. Господин Фишър е нямал предпазен колан и се е ударил в гърдите и по главата. Починал е, преди да го открият селяните. Помолени сме да се погрижим за трупа и да го изпратим в Щатите.
— Това означава, че господен Фишър изобщо не е стигнал до Москва — каза замислено Банкс.
— Нито пък до Бородино, тъй като според моята карта катастрофата е станала на няколко километра преди отбивката за Бородино — добави Холис.
— Явно тук има противоречия — обърна се Банкс към Алеви. — Възможно ли е господин Фишър изобщо да не е стигал до Москва? Да е позвънил в посолството някъде по пътя и да е инсценирал някаква шега или лъжа?
— Обаждането на Фишър е директно, не през централа, което ще рече, че е било направено от самата Москва. В допълнение имаме и анализ на гласа му, а и свидетелите. Какво още искате, Чарлз? Видеозапис ли? — отговори Алеви.
— Човек трябва да бъде абсолютно сигурен. — Банкс погледна часовника си и се изправи. — Вие и двамата извършихте чудесна работа по това разследване, като се имат предвид затрудненията в тая страна. Много се гордея с вас. Смятам, че посланикът трябва да запознае съветските власти с фактите и да им предаде, че искаме да се извърши пълно разследване на случая.
Алеви и Холис се спогледаха.
— Господин Банкс, това, което ние предполагаме, е, че именно съветските власти са убили Грегъри Фишър — обади се Алеви.
— О-о! — Банкс кимна бавно с глава. — Да. Разбирам. Заради това, което е казал господин Фишър по повод на онзи майор Додсън.
Алеви огледа изпитателно лицето на Банкс:
— Чарлз, будалкаш ли се с нас или наистина си толкова тъп?
— Незабавно ще говоря с посланика за това — каза Банкс, като примигна. — Вярвам, че съзнавате до какви усложнения в политическите отношения може да доведе този инцидент.
Алеви се изправи.
— Трябва да ви осведомя, че като съветник по политическите въпроси мисля най-вече за това, господине. Най-вече за това.
— Чудесно! Полковник Холис?
Холис остана на стола си и не отговори.
— Полковник?
— Някога хвърлях бомби само по цели, определени от политиците. Загубихме войната… — каза Холис.
Банкс отговори, опитвайки се да звучи успокоително:
— Както знаете, в съветските въоръжени сили към всеки началник има прикрепен и по един политически комисар. Военните офицери мразят това, но признават, че войната днес е твърде важен проблем, за да бъде оставен за решаване само на генералите и полковниците. Особено студената война. Довиждане, господа. — Банкс излезе.
— Защо просто не му отговори „добре“? Това бе всичко, което искаше да чуе — обърна се Алеви към Холис.
Холис стана:
— Убит е един американски гражданин и аз съм малко изнервен.
— В Америка непрекъснато убиват някого — поясни Алеви. — Чувстваш ли се отговорен за смъртта на Фишър?
— Мисля, че да. А ти нямаше ли да се чувстваш така?
— Може би. Виж, Сам, аз не съм политик или дипломат, но трябва да се поставиш на тяхно място, в случай че работата се напече. Някои глупендери се опитват отново да задействат разведряването в политиката и това за тях в този момент е цел номер едно. Ако хвана двама, пратени от КГБ, да инсталират бомба долу в мазето, посланикът ще ми каже да не се впечатлявам от това.
— А какво ще стане, ако намериш един от хората на КГБ с жената на посланика в леглото?
— Пак същото — засмя се Алеви. — Човек не може да се съобразява с личните си интереси. Разведряване. Мир. — Той вдигна два пръста. — Мир.
— Окей. Забрави, че Фишър е убит. Защо е бил убит?
— Нали знаеш. Видял е нещо.
— Нещо много важно.
— Безспорно — отговори Алеви.
— Редно е да разберем какво точно. Затова са ни назначили тук.
— Да, така е. Да видим какво ще ни изпратят от Вашингтон. — Алеви се запъти към вратата. — Ако няма друго по същество, да тръгваме. Тая сутрин в барчето предлагат кроасани от Париж.
— Ще ходя да взема тялото.
— Грешиш. Някой от Консулския отдел да отиде. Това си е тяхна работа.
— Мисля, че не ме чу. Аз ще отида.
Алеви го погледна ядосано, но не каза нищо.
— Ще ми трябват два пропуска от Министерството на външните работи.
— Два?
— Ще си взема компания.
— Кого?
— Лиза Роудс.
— Откъде знаеш, че ще иска да дойде с теб?
— Който и да е тук ще иска да излезе за малко от Москва. Дори и прибирането на труп е развлечение.
— Външното министерство ще осведоми КГБ, че са издали пропуск на твое име.
— Известно ми е — отговори Холис.
— Комитетът никак не те обича, както и мене. Навярно няма да могат да устоят на изкушението да те закарат до моргата на Можайск на тяхна собствена сметка.
— Нека сам да мисля за това.
— Не за теб се безпокоя. Ти си ми последна грижа. Мисля за Лиза Роудс. — После продължи: — Запомни добре, че не мога да те пазя в Можайск.
— Ти не ме опази и на петдесет метра от посолството. Двата пропуска да са в кабинета ми преди дванадесет.
Алеви отвори вратата и понечи да излезе, но Холис я затвори.
— Разбра ли дали е съществувал някакъв майор Додсън, регистриран като безследно изчезнал във Виетнам? — попита той.
— Задействал съм проверката.
— А знаеш ли нещо за нашето приятелче от седемстотин четирийсет и пета? Шилър? Има ли американец с това име в страната?
— Работя и по тоя въпрос, Сам. Ще те държа в течение.
— Знам, че ще го направиш, Сет. Изключително удоволствие е да се работи с ЦРУ.
Алеви потупа Холис по рамото.
— Постарай се да не те убият по магистралата Минск — Москва. — И излезе.
Холис погледна часовника си — десет сутринта. Цяла нощ не бе мигнал заради тая история. Сега Бренън беше в лазарета, семейство Бесние си опаковаше багажа, за да напусне страната, Фишър лежеше в моргата, Чарлз Банкс и посланикът трошаха телефоните да звънят във Вашингтон, а Алеви ядеше френски кроасани в барчето. „Ще се постарая да не ме убият на магистралата Минск — Можайск. Искам да разбера как ще свърши тая история.“
8.
Сам Холис нахлузи дънките, след това и кожените ботуши. Пъхна нож в левия ботуш, а над десния препаса кобур за пистолет. Провери своя „Токарев“ — 7,62 милиметра. Той бе почти като модела на „Колт-Браунинг“ — малко модифициран от руски оръжейник на име Токарев, който му дава името си, забравяйки да плати лицензно право на „Колт“ или на „Браунинг“.
Холис зави отпред на дулото къс заглушител и бутна пистолета в кобура над глезена си, после смъкна крачола на дънките. Облече черно вълнено поло, а отгоре — коженото яке, в което имаше четири пълнителя с по осемдесет патрона.
После излезе от жилището си и прекоси широкия квадратен двор. Тревата под ботушите му бе прогизнала, но небето се изясняваше и иззад облаците се подаваше слабо слънчице.
Три момчета тийнейджъри ритаха топка. В едното Холис разпозна Лари Ешмън, сина на командир Пол Ешмън — аташе на военноморските сили. Другото момче — Том Карузо, бе син на генералния консул. Третият се казваше Кевин и бе син на Джейн Лаури — търговски офицер.
— Полковник Холис! Идвате ли? — извика синът на Ешмън.
— Разбира се.
Карузо и Лаури се разпределиха в защита, а Холис се затича косо по терена. Двете момчета бяха близо и Холис чуваше шпайковете им да шляпат по прогизналия торф. Без да има предварителни планове, той реши, че трябва да държи същата позиция и спрямо Ешмън. Протегна ръце, хвърли бърз поглед назад през рамото си и видя топката като кафяво петно във въздуха — широко и дълго. Напрегна всичките си сили и усети как тя докосва крайчетата на пръстите му, той я овладя и притисна силно до гърдите си. Ботушите му не издържаха на опъна и Холис се претърколи напред, стиснал здраво топката между дясната си ръка и лакътя. Чу Ешмън да крещи:
— Край! Браво, полковник!
Холис седна, а Карузо му подаде ръка.
— Много добре, полковник! Изправи се с помощта на Карузо.
Лаури приближи и също подаде ръка. Когато Холис понечи да я хване, видя, че момчето държи автоматичния му пистолет. Холис го пое и пъхна в кобура, после натисна силно закопчалката на ремъка.
— Много сте бърз, полковник. Дори и с това желязо над глезена — каза Лаури. Карузо се опита да сдържи усмивката си.
— В академията наистина бях много добър — каза Холис.
Момчета се усмихнаха.
Холис ги погледна. „Навярно се чувстват много самотни тук, помисли той. Няма училищни забави, няма съботни танци, няма плажове, ски, приятели, момичета. Няма я Америка.“
— Опитайте се да извлечете някаква полза от служебния престой тук, момчета. Излезте навън в Москва и опознайте руснаците.
Те кимнаха.
— Внимавайте да не ви види Ваня с тия шпайкове. — Холис имаше предвид руския градинар, който се бе вманиачил в поддържането на ливадата и дори бе звънил за съвет на Скотс в Кълъмбъс, Охайо.
Той продължи да върви към другия край на двора. Стигна до жилищните сгради, намери вратата на Лиза Роудс и натисна звънеца. Тухлените постройки за несемейни бяха тесни, на три етажа. На първия етаж, където в Щатите обикновено се намираше гаражът, тук имаше перално помещение и килер. От малко антре стълби водеха нагоре към всекидневната, трапезарията и кухнята. На третия етаж имаше една или две спални, а в някои къщи, в зависимост от ранга на служителя, имаше и кабинет или домашен офис. Лиза живееше в жилище с една спалня. Холис чу стъпките й по стълбите и вратата се отвори.
— Здравейте! — усмихна се тя. — Помислих си, че сте се затичали към мен с пълна пара, после видях момчетата.
— Чакахте ли ме?
— Не, просто проверявах как е времето. Какво изпуснахте на тревата?
— Портфейла.
— О… — Лиза излезе през вратата и се завъртя. — Така достатъчно всекидневно ли изглеждам?
Холис я огледа. Беше с боти, с черни джинси и тъмносиньо ватирано яке, което руснаците наричаха „ватник“. Изпод яката й се подаваше черно поло като неговото.
— Много добре — каза той.
— Ще ми обясните ли защо поискахте да облека тъмни дрехи?
— Защото съм фаталист. Хайде да тръгваме.
Тръгнаха по пътеката, която минаваше покрай жилищните сгради и водеше към изхода в задния край на комплекса. Тя каза:
— Питам сериозно, Сам… Може ли да си говорим на ти?
— Разбира се.
— Защо тъмни дрехи?
— Ще ти кажа по-късно.
Излязоха през задната врата, където се намираха войнишките постройки, и самотният патрул ги поздрави. Холис приближи милиционерската будка на тротоара и поздрави на руски двамата съветски младежи. Отговориха му доста студено.
— Когато се приберете от дежурство, предайте на двата поста, които бяха на главния вход снощи, че полковник Холис им се извинява, че не е реагирал както трябва — каза той.
Те замълчаха, после единият отговори:
— Непременно ще им предам, полковник.
— Лек ден!
Холис и Лиза тръгнаха по улица „Деватински“.
— За какво става въпрос? — попита Лиза.
— Малко се поядосах, когато ми поискаха паспорта. Просто случилото се в хотел „Русия“ ми дойде много.
— Добре беше, че се извини.
— Военната коректност го изисква. — После Сам добави: — Освен това не искам тия копелета да смятат, че могат да се доближат до мене.
Продължиха по улица „Чайковски“, където преди бе старото посолство.
— Къде ще отидем да обядваме? — попита Лиза.
— В ресторант „Прага“.
— Тогава да минем по улица „Арбат“. Трябва да спра там за малко. Свиха надясно и закрачиха по широкия булевард.
— За разлика от обикновено днес има слънце — каза Лиза.
— Да.
— Често ли ходиш в „Прага“?
— Не.
— Чел ли си наскоро някоя хубава книга?
— Не се сещам.
— Някой ми бе споменал, че си бил свален в Северен Виетнам.
— Точно така.
— Но не са те пленили.
— Не, паднах в морето и ме спасиха.
— Тая работа с майор Додсън има по-особено значение за теб, нали?