— Може би да.
— Май не си на „ти“ със структурата на сложните изречения, а?
— Зависи от темата на разговора.
— Съжалявам.
Повървяха малко в неловко мълчание. После пресякоха улица „Чайковски“ завиха по „Арбат“ при внушителната сграда на Министерството на външните работи — още един сталински небостъргач с островърхи кубета и кулички.
— Влизал ли си някога там? — попита Лиза.
— Няколко пъти.
— Как изглежда отвътре?
— Била ли си някога в сградата на Държавния департамент?
— Да.
— Е, точно така изглежда и съветското външно министерство, само дето бръщолевенето е на руски.
Вървяха по „Арбат“, отскоро превърната в първата и единствена търговска улица за пешеходци в Съветския съюз. Беше съботен ден и наоколо имаше стотици хора, всички с големи чанти. Улицата бе покрита с тухлени павета. Тук-там млади дръвчета се опитваха да пуснат корени в големи бетонни саксии. По цялата й дължина се виждаха пейки, декоративни улични лампи и саксии с цветя.
Понякога сравняваха „Арбат“ с Лефт Банк или Джорджтаун, с Гринидж Вилидж или Сохо. Но Холис смяташе, че „Арбат“ си беше „Арбат“ — уникално място, където човек можеше да се докосне до един изчезнал свят, който не е бил добре познат, докато е съществувал. Настоящият режим се опитваше да запази наследството на „Арбат“, като ремонтираше красивите сгради и реставрираше фасадите на някои магазини, доста шикозни за времето си. Въпреки че Холис не можеше да разбере с каква цел прави това правителството в едно общество, което не намира нищо в шикозността, изискаността, туризма или потребителството. Навярно това поведение се обясняваше със слабо прокрадваща се буржоазна сантименталност, макар Холис да не го вярваше.
— Харесва ли ти тук? — обърна се той към Лиза.
— Донякъде. Но е прекалено излъскано, ако разбираш какво искам да кажа.
— Виждала ли си неизлъсканите части на „Арбат“?
— О, да. Познавам всяко кътче, останало от старата Москва.
— Така ли?
— Подготвям фотографски очерк.
— Интересно! Това хоби ли ти е?
— Може да се каже. Искам да го публикувам.
— Успех! Ти русофил ли си?
Тя се усмихна смутено.
— Да, малко. Харесвам хората, езика, старата Русия…
— Няма нужда да се оправдаваш. Няма да те арестувам.
— Ти се шегуваш, но човек трябва да внимава какво говори и на обществени места, и на четири очи по този повод.
— Зная.
Те минаваха ту от едната, ту от другата страна на улицата, зяпайки по витрините. Повечето магазини бяха специализирани: „Свет“ — магазин за осветителни тела, „Аптека“ — за лекарства, и така нататък. Имаше и снекбарове, и колички за сладолед, наричани от руснаците „магазини за здравословна храна“, в които се продаваха предимно млечни продукти. Пред един от тях Холис видя дълга опашка от жени, деца и бебета в колички, което означаваше, както бе научил вече, че току-що са докарали прясно мляко. Лиза спря пред една сергия на улицата и купи букет хризантеми от жена в бяла престилка.
— Руснаците харчат много пари за парникови цветя — каза тя.
— Навярно ги ядат.
— Не, слагат ги в мрачните си апартаменти и мръсните канцеларии. Цветята са духовната им храна.
— Руснаците са един голям парадокс, не си ли съгласна? Говорят много за руската си душа, но почти никога не споменават сърцето си.
— Може би…
— Вместо „сърдечен разговор“ те казват „задушевен разговор“. Отегчавам се от тия „задушевни“ разговори.
— Навярно това е въпрос на семантиката на…
— Понякога мисля, че проблемът е чисто генетичен.
— Всъщност у мен тече руска кръв.
— О, наистина ли? Аз май доста се раздрънках.
— Ще ти простя. — Както си вървяха, тя хвана ръката му и обясни: — Баба ми и дядо ми по бащина линия са се казвали Путятови. Имали са голямо имение и великолепна тухлена къща край град Казан на река Волга. Имам стара снимка на къщата.
— Запазена ли е още?
— Не зная. Когато баба ми — Евелина Василиевна, я видяла за последен път в деня на бягството си, все още е била там. Дядо ми имал 500 работници на нивите си. Ще ми се да потърся родствениците си, но външното министерство не ми разрешава. — Тя замлъкна за момент, после добави тъжно. — Какво толкова ще им направя, ако прекарам една събота и неделя в провинцията в търсене на корените си.
— Каза ли им, че си аристократка и наследничка на помешчик, притежавал 500 крепостни селяни?
— Разбира се, че не. — Тя се засмя, после продължи доста унесено: — Обзалагам се, че там още помнят името Путятов.
— С добро ли?
— Кой знае. Това не е като Западна Европа, където човек може да отиде и да издири предшествениците си. Тук връзките са прекъснати, цели семейства са унищожени, две световни войни, революция, гражданска война, политически чистки, чуми, насилствена колективизация… Какво ще правя, ако открия къщата или някой Путятов?
— Не зная. Но ти ще знаеш. Нали имаш руска душа?
Лиза се усмихна, но нищо не отговори, а го поведе към някакъв магазин, чийто позлатен дървен надпис гласеше — „Антиквар“.
— Това е най-хубавият от трите антикварни магазина в Москва. Другите два са предимно за стари неща — обясни тя.
Влязоха и продавачката — очарователна млада жена, облечена изискано, поздрави сърдечно Лиза, а тя й подаде хризантемите.
— Анна, това е приятелят ми Сам — каза Лиза на руски.
— Добър ден — поздрави на руски Холис.
Тя го изгледа за момент.
— В посолството ли работите?
— Понякога.
— Тогава сигурно познавате един мой добър приятел — Сет Алеви.
— Чувал съм за него.
— Поздравете го от мен, ако го видите.
— Непременно, ако го видя.
— Моля, заповядайте — тя махна с ръка, — разгледайте.
Холис само наблюдаваше, докато Лиза се зарови из магазина, пълен предимно с мебели, килими и лампи, които съвсем не приличаха на антики. Все пак имаше масички, отрупани с интересни дреболийки — сребърни украшения, предмети от слонова кост, тройки звънчета, керамични изделия, позлатени рамки за картини и предмети от яспис, порфир и други полускъпоценни камъни от Урал — остатъци от един загинал свят. Холис се запита дали Лиза не търси тук фамилията Путятови.
Той забеляза, че в магазина липсваха кръстове, икони и каквито и да е други религиозни реликви, макар че религиозното изкуство е било преобладаващата форма на изкуство в дореволюционна Русия. Тук имаше неща, които човек никога не би намерил в друг московски магазин, въпреки че липсваха предмети с истинска художествена стойност. Повечето ценни неща бяха отдавна иззети от правителството за музеите или за жилищата на съветския елит. Останалата част беше изнесена от Русия или пък унищожена при първоначалния изблик на ярост през революцията. От време на време на Запад се появяваше нещо значително — неизвестно досега ювелирно яйце от Фаберже, някоя икона на Рубльов, а съвсем наскоро в галерията Сотбис бе продаден на търг пейзаж на Левитан на анонимен купувач, за който се предполагаше, че е руски дезертьор. Но доказателствата за съществуването някога на царска Русия и свещена Русия можеха да се видят най-вече в съветските музеи, отворени всеки ден от десет до шест, с изключение на понеделник.
Холис взе мастилница, изработена от литовски кехлибар. В кехлибара имаше инкрустирано някакво насекомо, което той не можеше да разпознае. Разглеждаше мастилницата и мислеше за Сет Алеви, за Лиза Роудс и за продавачката в антикварния магазин, която знаеше прекалено много.
— Харесва ли ти това? — Лиза посочи кръгла лакирана кутийка.
Холис се доближи до нея и взе малката черна кутийка. Върху капака й имаше нарисувана изящна, гъвкава руска доячка с кобилица през рамо. Лакът беше плътен и лъскав, а дрехите на момичето — ярки и ефирни. На дъното й имаше лепенка с цената — четиристотин рубли.
— Мисля, че е оригинална кутия от Палех. Може би е отпреди революцията. Можеш ли да познаеш? — попита тя.
Холис знаеше, че е трудно да се различат старите кутии от новите, които все още се изработваха в село Палех. Качеството бе запазило висотата си, а стилът бе останал непроменен въпреки революцията и факта, че вече всички занаятчии бяха наемници на държавата. Следователно за тях годините нямаха значение, само размерът. Тази тука можеше да се купи от „Берьозка“ за стотина рубли.
— Не мисля, че си заслужава четиристотинте рубли — каза той.
— Точно този отговор очаквах от един мъж.
Холис сви рамене.
— Освен това Анна ми е симпатична — добави тя.
— Анна не е собственичка на магазина. Великият руски народ е собственикът. Анна работи за държавата.
— В действителност това тук е многостранна измишльотина. Нарича се „оказион“ — магазин за комисионна търговия. Знаеш ли какво представлява?
— Не.
— Хората носят тук разни неща и ги залагат. Анна взима комисиона за всичко, което продаде. Другото отива за човека, който е донесъл стоката. А Анна разделя комисионата с държавата. Нещо близо до свободната търговия.
— Не бях чувал.
— Разрешено е само за употребявани стоки.
— Интересно.
— Анна притежава това, което ние наричаме усет. Тя ми запазва някои неща.
— И за Алеви също.
— Да. И обича „Кемъл“.
— Моля?
— Цигари. Цигари „Кемъл“.
— А-ха.
— Ще купя тая кутийка. — Тя отиде до щанда и заговори с Анна, след това й наброи четиристотин рубли. Лиза уви кутията в хартия и я пъхна в чантата си. После бутна пакет „Кемъл“ зад щанда.
— Обади ми се, ако се появи нещо от порцелан със сребърен или златен обков.
— Непременно.
Взеха си довиждане и Холис излезе на улицата. Лиза го последва и продължиха разходката си под следобедното слънце.
— За тая кутия това бяха много пари — осмели се най-после Холис.
— Да, зная.
— Винаги ли излизаш с четиристотин рубли в чантата?
— Аз съм истинска рускиня. Никакви кредитни карти, никакви чекове. Само няколко стотици рубли, в случай че видя нещо за купуване.
— Те обикновено търсят храна и облекло. Тази кутия беше… е, не е моя работа.
— Онова място не ти ли напомни нещо? — попита Лиза.
— На пръв поглед не.
— Помисли. Един роман. Онзи, за който ние всички тук често се сещаме.
— А, да. Магазинчето за стари вещи в „1984“. Онова, което беше под контрола на Полицията на мисълта, в него заловиха горкия Уинстън Смит. Сега, като ми каза, се сетих. Тоя магазин от Полицията на мисълта ли се контролира?
— Надявам се, че не.
— Откъде ви познава тая жена с Алеви и откъде знае, че работите в посолството? Защо идва Сет Алеви в този магазин?
— Хубав въпрос. Мислех, че ти ще можеш да ми отговориш.
— Със сигурност не мога.
— Сет ми дава пари, за да купувам оттук разни неща. Всъщност той ми казва какво да купувам. Покупките са винаги прекалено скъпи. Този път бе тая кутия. Не трябваше да ти го казвам, но той не е много искрен с мене.
Холис не каза нищо.
— Дали е нелоялно от моя страна?
— А ти дължиш ли му лоялност?
Тя сви рамене.
— За някои неща. Както и да е, казах ти, за да не мислиш, че съм съвсем празноглава. Беше ми заповядано да купя кутията.
Холис кимна.
— Да, не се връзваше много с характера ти.
— С характера и с кесията ми. Значи ти не знаеш нищо за тоя антикварен магазин?
— Не.
Продължиха разходката си. Холис наблюдаваше как хората, насядали по пейките и саксиите, ядяха сладолед и малки питки с месо. Повечето ги поглеждаха разсеяно, а някои и по-дълго се заглеждаха в тях. Представителите на Запада в Москва все още бяха голяма рядкост, така че привличаха вниманието, а един московчанин ще разпознае западняка толкова лесно, колкото и западнякът би разпознал казак на кон. Холис помисли, че слънцето поставя Москва и жителите й в много неблагоприятно положение — някак си сивотата не изглежда толкова сива под едно облачно небе.
Лиза отново го бе хванала за ръката и Холис я поглеждаше с крайчеца на окото. Сега, след като му бе казала, той смътно откриваше в нея нещо руско. Навярно това се дължеше само на внушение, също както когато гледа Джули Кристи в ролята на Лара на Пастернак на фона на Москва в Холивуд.
Холис намираше Лиза за доста красива. Сега откри, че тя имаше изпъкнали скули и остри черти като на жените от славянските народи. Тенът й бе светъл, а очите й — големи и сини. Кестенявата й коса бе като на разчорлена самодива — прическа много популярна сред по-младите жени в Москва, както вече бе забелязал. Устните й стояха малко като нацупени. Тя или се усмихваше, или хапеше долната си устна, когато се замислеше.
— Да няма муха на носа ми? — каза тя, без да се обръща.
— Не… аз… просто търсех да открия руските ти черти.
— Не са по лицето. В краката и стъпалата са. Къси, набити крака и големи стъпала. Дебели бедра.
— Не смятам.
— Да се обзаложим ли?
— Ами… готово.
Тя се усмихна и го поведе по една странична улица, наречена „Калачная“, т.е. сладкарска. Улиците на „Арбат“ напомняха имената на придворните занаятчии от X век, които някога са живели и работили тук: „Плотников“ — дърводелец, „Серебрянин“ — бижутер на сребро, и така нататък. Сменените след революцията имена бяха отново възстановени. Сякаш страната е тръгнала на носталгично пътешествие, помисли Холис.
— Сега пък къде ме водиш? Да ми показваш руските си черти ли? — попита Холис.
— Не. Да обядваме. Нали ме покани на обяд?
— Да, но аз се обадих и резервирах места в хотел „Прага“.
— О, мислех си, че изборът ще бъде мой.
— Добре, но насам няма никакви ресторанти.
— Има един.
— Как се казва?
— Мисля, че няма име.
Тя пресече улица „Калачная“ и той я последва по стълбите на някаква стара сграда с гипсова мазилка, очевидно принадлежала на богат търговец. Влязоха в голямо антре и Холис усети миризмата на зеле и риба.
— Това, което усещаш, не идва от ресторанта, а от наемателите. — Тя му посочи някаква врата под огромно стълбище и те заслизаха към мазето.
Лиза отвори вратата в края на стълбите и пред Холис се откри голямо, слабо осветено помещение с нисък дървен таван. По стените и пода имаше ориенталски килими, а във въздуха се носеше миризмата на ароматен тютюн. Към тях се приближи стара жена и им се усмихна толкова широко, че Холис помисли, че по погрешка си е сложила чужди зъбни протези.
— Салам алейхум! — поздрави ги тя.
Лиза отговори на поздрава и тръгна след нея към ниска масичка, покрита с мръсна червена покривка и прибори, които не си подхождаха. Лиза и Холис седнаха. След като размениха обичайните любезности, жената, която не говореше много добре руски, попита:
— Приятелят ви харесва наша кухня?
— Обожава я. Бихте ли ни донесли бутилка от онова вино от сини сливи?
Жената се отдалечи.
— Това място има ли го в Синия пътеводител? — огледа се Холис.
— Не, господине. А трябва да го има. Храната е превъзходна.
— Еврейска ли е?
— Не. Азербайджанска. Казах „салам алейхум“, а не „шалом алейхем“. Близки са, но е малко като арабски.
— Разбирам.
Холис забеляза, че няма свободни маси и другите обядващи — повечето мъже, очевидно не бяха руси. Всъщност руска реч не се чуваше. Москва, според впечатленията на Холис, ставаше все по-разнолика в етническо отношение, тъй като все повече хора от съветските малцинства прииждаха към центъра на империята. Режимът не одобряваше тази миграция, а кореняците московчани се ужасяваха от нея. Съветското правителство твърдеше, че няма статистически данни за промените в етническото съотношение, но Сет Алеви бе докладвал, че според пресмятанията му близо 20 процента от населението на Москва не е руско. Градът бе приютил узбеки, арменци, украинци, татари, тюрки и десетина други съветски малцинствени групи. В заключение Алеви бе казал, че като резултат от това етническо разнообразие Москва става все по-космополитна и изтънчена. Другият извод бе, че тя започва да сплотява цялата империя подобно на другите бивши имперски столици, пълнейки се с далавераджии, кариеристи, спекуланти и паразити. Такива като Миша. Там, където руснаците виждаха проблем, Сет Алеви и Сам Холис откриваха нови перспективи.
Холис забеляза, че повечето от клиентите ги гледаха. — Това място безопасно ли е? — попита той.
— Мисля, че да.