Тъмното му лице беше страхотно обезобразено. Носът усукан, а устата раздрана от бели лъскави белези, които се спускаха от вълнистата къделя на косата му до челюстта. Счупената й половина бе зараснала накриво, което му придаваше постоянно ухилен вид. При едно от първите си излизания от колонията една хиена, промъкнала се до него захапа лицето му, както си лежеше край лагерния огън.
Само човек с чудовищната сила и мощно телосложение на Ян Олифант би могъл да оцелее след подобно нападение. Звярът го помъкна в тъмнината, като го влачеше под себе си, както прави котка с плъх. Не се смути от виковете и камъните, хвърлени от другарите на Ян. Дългите и жълти кучешки зъби на хиената се забиха така дълбоко в лицето на Ян, че счупиха челюстта му, а носа и устата му бяха така здраво захапани, че не можеше да си поеме дъх.
Ян извади ножа от пояса си, а с другата ръка внимателно напипа дупката между ребрата на животното, през която се усещаха ударите на сърцето. Като нагласи грижливо върха на ножа, той уби животното, само с един мощен удар нагоре.
Сега клечеше на дюната между двете жени и гласът му гъгнеше заради смачканите ноздри и кривата челюст.
— Мамо, сигурна ли си, че е същият човек?
— Синко, аз никога не забравям лица — отговори упорито Хана.
— Десет хиляди гулдена? — изхриптя Ян Олифант със смях. — Никой човек не струва толкова, жив или не.
— Толкова са — намеси се разгорещено Анете. — Наградата не е отменена. Говорих с гаджето си в крепостта. Каза, че ОИИК ще я плати. — Усмихна се алчно. — Ще я дадат за него, жив или мъртъв, стига да докажем, че именно той е Хенри Кортни.
— Защо не пратят войници на кораба, да го пипнат? — поинтересува се Ян Олифант.
— Ако те си го арестуват сами, да не мислиш, че ще ни дадат наградата? — попита го надменно Анете. — Трябва ние да го заловим.
— Може вече да е отплавал — предположи Ян.
— Не е! — твърдо отвърна Хана и поклати глава. — Не е, миличкия ми. Нито един английски кораб не е вдигал котва през последните три дни. Пристигна един, но никой не е отплавал. Погледни! — Тя посочи към залива. — Ето ги там.
Водата беше цяла в бели зайчета, а корабите, се кланяха и се полюшваха на котвените си въжета, а знамената и вимпелите им плющяха в многоцветна дъга. Хана ги знаеше всички по име. Плъзна поглед по тях, докато стигна двата английски съда, които лежаха така далече в залива, че не бе възможно да се различат знамената им.
— Това е „Серафим“, а оня, по-навътре към остров Робен, е „Йомен ъв Йорк“. — Тя произнесе имената с тежък акцент, а после заслони очи с ръка. — От „Серафим“ се отделя лодка. Може да ни излезе късметът и пиратчето ни да е в нея.
— Ще мине почти половин час, докато стигне брега. Имаме много време. — Ян Олифант се излегна на слънцето и предизвикателно почеса набъбналия си чатал. — Много ме сърби ей тука, Анете. Що не ме почешеш?
Тя захихика с притворно стеснение:
— Знаеш, че е противозаконно за нас, белите дами, да доим вас, черните копелдаци.
Ян Олифант щеше да се задави от смях.
— Няма да те издам на губернатора Ван дер Стел, макар че, както дочувам, и той нямал нищо против парче черна плът. — Ян обърса слюнката, проточила се от ъгълчето на изкривената му уста. — Майка ми ще ни пази.
— Не ти вярвам, Ян Олифант. Миналия път ме завлече. Да видя парите най-напред — поиска Анете.
— Мислех, че се обичаме, Анете. — Той се пресегна и стисна едната й обла и голяма цица. — Може даже да се оженя за тебе, когато пипнем десетте хиляди гулдена от наградата.
— Да се ожениш за мене? — Анете зацвили. — Че аз не смея даже на улицата да се покажа с тебе, грозна маймуно.
Той се ухили.
— Тука не става дума за разходки по улицата. — Сграбчи я през кръста и я целуна в устата. — Ела, сладка моя, имаме достатъчно време, докато пристигне лодката.
— Два гулдена — категорична бе Анете. — Това е специалната ми тарифа за тия, дето най-много обичам.
— Ето ти половин флорин. — Той пъхна монетата в пазвата й.
Анете посегна към слабините му и започна да ги гали, усещайки как набъбват в ръката й.
— Цял флорин или можеш да идеш да си го топнеш в морето, та да се успокоиш.
Ян изпръхтя през смазаните си ноздри и отново изтри слюнка от бузата си, докато ровеше в кесията за още една монета. Анете я взе, после разтърси глава, за да отмахне от лицето разбърканите от вятъра гъсти коси и стана. Той я вдигна и отнесе в подножието на дюната.
Хана ги наблюдаваше без интерес от мястото си на върха. Безпокоеше се за своя дял от наградата. Ян Олифант й бе син, но тя не си правеше никакви илюзии за вероятността да я измами и при най-малка възможност. Трябваше лично да получи парите, но пък нито Ян, нито Анете щяха да й имат вяра. Разсъждаваше по тази дилема, докато гледаше как Ян се клати над Анете, пляскайки шумно корема си върху нейния. Той пръхтеше и сам се окуражаваше с буйни възгласи:
— А така! Така! Като вулкан! Като изригване на кит! Като бащата на всички слонове в гората! Айде Ян! Идва страшният Ян Елефант! — Измуча за последен път и се катурна редом с нея в пясъка.
Анете стана, оправи си полите и го погледна пренебрежително.
— Повече приличаше на мехурчета от златна рибка, отколкото на китово изригване — констатира тя и тръгна по дюната, за да се тръшне до Хана. Лодката от „Серафим“ бе приближила плажа, възседнала гребена на една вълна, а веслата й блестяха на слънцето.
— Виждате ли мъжа отзад? — възбудено попита Хана.
Анете заслони очи и отвърна:
— Да, виждам двама.
— Ей този — посочи Хана фигурата на кърмата. — Той беше с Хенри Кортни оная нощ. От един кораб са. Това мога да ти кажа със сигурност.
Един едър мъж се изправи и даде някаква команда на гребците. Те вдигнаха едновременно весла и ги насочиха към небето, като копия на кавалерийски ескадрон. Лодката се плъзна по пясъка и бе изтеглена навътре в плажа.
— Доста едър копелдак — прецени Анете.
— Няма съмнение.
Наблюдаваха как Големият Дениъл и капитан Андерсън слизат от лодката и поемат покрай морето към града.
— Ще ида долу да си поприказвам с моряците — каза Анете. — Ще разбера на кой кораб е нашият човек и наистина ли е син на пирата Френки.
Хана и Ян Олифант я видяха да се шляе към лодката. Екипажът я забеляза и хората започнаха да се побутват със смях и очакване.
— Анете трябва да получи наградата — каза Хана на сина си.
— Да, и аз така си мислех. Нали нейното гадже ще я изплаща.
Гледаха как момичето се смее и занася с моряците. После хвана един за ръка и го поведе към малка горичка от тъмнолистни дървета над плажа.
— Каква част си й обещала? — попита Ян Олифант.
— Половината.
— Половината? — Той беше смаян от такова разточителство. — Това е прекалено много.
Първият моряк се зададе откъм горичката, завързвайки връвта на гащите си. Другарите му го аплодираха подигравателно и втори мъж забърза към дърветата под съпровод от подвиквания и ръкопляскане.
— Да, много е — съгласи се Хана. — Тя е една алчна кучка. Гледай само, обзалагам се че ще обслужи тия английски свине до един.
— Да, взе ми два гулдена. Алчна кучка е тя. Ще трябва да се отървем от нея — философски заключи Ян.
— Прав си, синко. Заслужава си го. Но чак след като ни донесе парите.
Те чакаха търпеливо под палещото слънце, приказваха си, крояха планове как ще изхарчат огромното богатство, което скоро щеше да е в ръцете им, наблюдаваха процесията английски моряци, които изчезваха в горичката и се връщаха след малко, срамежливо приемайки овациите на своите другари.
— Казах ти, че ще ги оправи до един — подчерта Хана с притворно неодобрение, когато и последният моряк се върна при лодката. След няколко минути Анете се появи откъм дърветата, като тръскаше пясък от дрехите и косата си. Добра се до Хана и Ян Олифант и се тръшна на земята със самодоволен израз на топчестото си розово лице.
— Е? — попита я Хана.
— Капитан на кораба на английската Източноиндийска компания „Серафим“ е сър Хенри Кортни — оповести Анете с величествен апломб.
— И ти разполагаш с независимите показания на осмина от моряците му, в подкрепа на това обстоятелство — саркастично отбеляза Хана.
Анете отмина забележката и продължи:
— По всичко личи, че Хенри Кортни е голям богаташ в Англия. Имал страхотни имоти.
Ян Олифант се ухили.
— Като заложник може би ще струва и повече от десет хиляди. Ще го чакам с приятелчетата си тук на брега, когато реши да слезе.
Хана изглеждаше разтревожена.
— Не поемай риск да го държиш в плен. Той е хлъзгава риба. Спипай го, клъцни му главата и да я предадем на ОИИК. Вземаме наградата и забравяме за всякакъв откуп.
— Жив или мъртъв? — обърна се Ян Олифант към Анете.
— Да, така ми каза.
— Майка ми е права. Умряла риба не бяга. Риба с прерязано гърло — промърка Ян.
— Ще чакам с вас, докато се появи на брега. Ще ви го покажа, а останалото е твоя работа и на момчетата ти — каза Хана на сина си.
— Ако слезе още един път — напомни й злобно Анете и Хана пак се разтревожи.
35.
Товарът за Бомбай бе изваден от „Серафим“ и превозен до „Йомен“. Бъчвите за вода бяха добре изстъргани и отново напълнени от потока, който се спускаше по склоновете на планината Тейбъл. Запасите от масло за лампи, сол, брашно, сухари и други сухи храни, намалели през дългото плаване на юг, бяха попълнени. Хал стегна кораба за път. Здравето и настроението на екипажа бяха отлични. Всички се охраниха добре в изобилието от прясно месо и свежи плодове и зеленчуци. Двадесет и шестимата заболели от скорбут се завърнаха оздравели, весели и нетърпеливи да продължат плаването от града, където ги бе изпратил Хал за времето на престоя.
— Утре призори вдигам платна — каза Хал на капитан Андерсън от „Йомен“. — Вие сигурно също не губите време?
— Не се безпокойте за това! — увери го Андерсън. — Ще чакам на уговореното място в първия ден на декември.
— А аз дотогава ще съм Ви намерил доста работа — обеща Хал. — Има още едно нещо, за което ще Ви помоля.
— Само кажете.
— Довечера слизам на брега по една много важна за мен работа.
— Извинете моята невъздържаност, сър Хенри, но дали е разумно? Според онова, което ми доверихте, а и както установих лично, чрез дискретни сондажи в средите на холандската администрация на колонията, те не считат делата си с Вас за приключени. Ако им паднете в ръцете, последиците положително ще бъдат неблагоприятни за Вас.
— Благодаря за вашата загриженост, сър, но задачата ми на брега не може да бъде пренебрегната. Когато я изпълня, ще Ви предам малко сандъче, което да отнесете в Бомбай от мое име. Ще Ви бъда задължен, ако там го качите на първия кораб за Англия, като го адресирате до най-големия ми син в Девън.
— Можете да бъдете напълно сигурен, че ще го изпълня, сър Хенри.
36.
Том и Дориан бяха наблюдавали приготовленията за експедиция на сушата с нарастващо вълнение. Когато Хал определи хората, които да го придружат и разпореди да се раздаде оръжие, любопитството им стана неудържимо.
Събрали кураж, двамата се промъкнаха до каютата на баща си, след като се увериха, че е вътре с офицерите. Докато Дориан бе котката в горната част на стълбата, Том се прокрадна до вратата и долепи ухо към нея. Чу гласа на баща си:
— Вие, мастър Тайлър, отговаряте за кораба, докато аз съм на сушата. Когато се върнем, може холандците да са по петите ни, а ние доста да бързаме, така че хората, в чакащата на брега лодка, трябва да са през цялото време нащрек и добре въоръжени. Трябва да са готови да ни приберат всеки миг. А вие имайте готовност да ни се притечете на помощ, мастър Тайлър, и щом се качим на палубата, вдигаме котва и потегляме, дори да е тъмно като в рог.
Том отведе Дориан обратно на палубата. Двамата се изкачиха на главната мачта и седнаха един до друг на реята. Там отиваха всеки път, когато искаха да са сигурни, че никой няма да чуе разговора им.
— Тази вечер. Чух, как татко дава разпорежданията си. Тази нощ ще поведе група на брега — съобщи Том на по-малкия си брат. — Така че сега сме сигурни за какво е сандъчето, нали?
— Сигурни ли сме? — попита колебливо Дориан. Бяха видели, как под ръководството на Големия Дениъл от трюма изнесоха тайнствено ковчеже. Имаше размери на малко моряшко сандъче, изработено от полирано тиково дърво, много майсторски сглобено и с капак, завинтван с болтове.
— Разбира се, че знаем — важно заяви Том. — Татко ще прибере костите на дядо от там, където Аболи е скрил тялото му.
Интересът на Дориан внезапно пламна.
— Дали ще ни вземе?
Том свали шапката си и започна замислено да се чеше по главата.
Дориан настоя:
— Нали не те е страх да го попиташ, а Том? — Знаеше, че най-добрия начин да принуди Том да свърши нещо, бе да предизвика самочувствието му.
— Разбира се, че не ме е страх — отвърна той възмутен. И все пак трябваше му още малко време, за да събере сили и да застане отново пред вратата на баща си.
— Ще ме оставиш аз да говоря — прошепна той на Дориан и почука.
— Влез! — рязко викна бащата и като видя кой е, продължи:
— А, вие ли сте? Колкото и да е важен въпросът ви, момчета, в момента не мога да му обърна внимание. Ще трябва пак да дойдете. Ще говорим утре.
Стиснали шапки в ръце, двамата останаха по местата си с упорити лица. Том посочи полираното сандъче, оставено в средата на каютата.
— Дориан и аз знаем, че отиваш да прибереш дядо Френсис довечера. Това е ковчегът, който носиш от къщи за тая цел.
Хал вадеше зарядите от поставените на масата пистолети, като бъркаше в цевта със спираловиден шомпол, за да измъкне куршума, тампона и барутния заряд. Той вдигна поглед и забеляза напрегнатите им изражения. Най-накрая въздъхна:
— Безсмислено е да отричам. Хванахте ме натясно.
— Искаме да дойдем с теб — добави Том.
Хал го погледна стреснато, после отново се върна към работата с пистолетите. Преднамерено бавно, той изсипа доза барут от барутницата в цевта и добре я уплътни с тъпкало. После взе платнено парче от специална бронзова кутия и уви в него оловното топче тежко половин унция 46. Така щеше идеално да запълни канала на цевта. Пистолетът беше прекрасно оръжие, изработено от Джордж Трулок в Лондон. Красиво резбованата дръжка беше от орехово дърво.
— Раната ти още не е заздравяла, Том — каза Хал, без да вдига поглед.
— Напълно е зараснала — възрази Том и се пипна отстрани. — Даже и на най-лошото място има само драскотина.
Хал се престори, че се любува на спусъците на двуцевния пистолет. Те бяха инкрустирани със злато, а осмоъгълните цеви бяха с нарези. Това придаваше въртеливо движение на куршума, стабилизираше го по траекторията му и осигуряваше точност на попадението, немислима при гладкостволите оръжия. Ако се хванеше сериозно с работата, Хал бе сигурен, че всеки негов изстрел от двадесет стъпки ще улучи цел с размера на големия му нокът. Натика увитото топче в цевта и напълни подсипа 47.
— Въпреки това, не намирам идеята за особено добра — каза той.
— Той ни е дядо. Ние сме неговото семейство — настоя Том. — Наш дълг е да бъдем там с теб. — Внимателно бе подготвил и репетирал това изречение. Семейство и дълг, това бяха две понятия, на които Хал никога не бе гледал леко. И сега реагира, както се надяваше Том. Остави на масата заредения пистолет, стана и отиде до кърмовото прозорче. Известно време остана така, с ръце зад гърба, вперил поглед в сушата. Най-накрая проговори:
— Може би имаш право, Том. Достатъчно си голям и умееш да се пазиш в бой. — Обърна се отново към двамата.
Том щеше да се пръсне от въодушевление, лицето му грееше.