— Благодаря ти, татко.
Дориан беше цял в слух, не отделяше поглед от устните на баща си.
— Но не и ти, Дориан! Още си много млад. — Хал се опита да смекчи удара с усмивка. — Не искаме да те загубим толкова рано.
Дориан сякаш се смали от този отказ. Лицето му посърна, а очите овлажняха. Том го мушна силно и просъска през зъби:
— Не реви! Не ставай бебе!
Дориан се напрегна и с огромно усилие на волята преглътна сълзите си.
— Не съм бебе — заяви Дориан, заел позата на гордо страдание.
Хубаво момче е, помисли си баща му, загледан в лицето на Дориан. Кожата му бе позлатена от тропическото слънце, а косите му, уловили случаен слънчев лъч от прозорчето, блещукаха като подхвърлена медна монета. Хал за пореден път бе поразен от приликата с майка му. Усети решимостта си да се разколебава.
— Не съм бебе. Дай ми възможност да го докажа, моля те, татко!
— Добре. — Хал не можеше да му устои, макар да съзнаваше, че постъпката му не е разумна. — Можеш да дойдеш.
Дориан щеше да се пръсне от радост и Хал побърза да уточни решението си.
— Само до брега обаче! Ще ни чакаш там с Алф Уилсън и гребците. — Вдигна ръка, за да пресече протеста, който явно се надигаше. — Толкова по въпроса! Без спорове! Том, върви при Големия Дениъл да ти даде пистолети и сабя!
Слязоха в лодката един час преди залез-слънце. На сушата щяха да отидат само четирима: Хал, Аболи, Дениъл Фишър и Том. Всеки носеше огниво и фенер с бленда. Под черните си наметала имаха саби и по два пистолета. Аболи бе вързал около кръста си голям кожен чувал.
Щом се настаниха по пейките, Алф Уилсън даде заповед да потеглят. Гребците напънаха върху дългите весла и лодката се плъзна към брега. В носа и кърмата бяха монтирани дългоцевни фалконети, смъртоносни леки оръдия, заредени с картеч. Копия и саби лежаха по палубата, готови за употреба.
Никой не проронваше и дума, а веслата се движеха назад-напред, само с шума на разцепваната вода. Алф Уилсън бе омотал ключовете им с парцали. Том и Дориан размениха възбудени усмивки. Ето го едно от приключенията, за които бяха мечтали и разговаряли с трескаво нетърпение толкова пъти, по време на дългите си вахти на мачтата. Започваше се.
Хана Маакенберг лежеше в горичката над плажа. Не мръдваше оттам трети ден, наблюдавайки силуета на полюляващия се на котвеното въже „Серафим“. На три пъти от борда на английския кораб се отделяха лодки и тя нетърпеливо ги наблюдаваше през тръбата на бронзовия далекоглед, с който я снабди Ян Олифант. И всеки път оставаше разочарована — Хал Кортни не беше там.
Накрая започна да се обезкуражава. Анете можеше да се окаже права — той нямаше да слезе втори път на брега. Собственият й син бързо загуби интерес към наблюденията. Първите два дни седеше до нея и гледаше, но накрая се отчая и отиде да пиянства с приятелчетата си по пристанищните кръчми.
Сега гледаше към пристигащата от „Серафим“ лодка, едва забележима на фона на тъмните вълни. Не можеше да сдържи вълнението си. Той пак пристига по тъмно, за да не го познае никой, както бе сторил и първия път. Не изпускаше лодката от кръга на далекогледа. Видя как носът й се блъсна в брега и сърцето й подскочи, а после заби лудо. Последни отблясъци светлина бяха останали по западния небосклон, когато високата фигура стъпи от лодката на белия пясък и бързо завъртя глава към дюните и пръснатите по тях храсталаци. В един миг той погледна право към скривалището на Хана и един светлинен лъч попадна точно в лицето му, огрявайки познатите черти. После светлината избледня съвсем, така че даже през далекогледа лодката и екипажът й не представляваха нещо повече от тъмно петно на белезникавия пясък.
— Той е! — задъха се Хана. — Знаех си, че ще дойде. — Напрегна зрението си, когато групичка мъже се отдели от голямото петно на лодката. Проправиха си път през купищата парчетии, изхвърлени от морето и се насочиха към мястото, където се спотайваше Хана. Тя събра далекогледа и се сви зад дънера на едно дърво.
Мъжете приближиха безмълвно толкова близо, че тя се уплаши да не я открият. После, без всякакви премеждия, ботушите им заскърцаха покрай нея, така че можеше да ги докосне. Погледна нагоре и съзря лицето на Хал Кортни. После групата изчезна в гъстите храсти, към вътрешността.
Изчака няколко минути, за да се отдалечат на безопасно разстояние, скочи на крака и хукна по пътеката към града. Сърцето й пееше и тя каза на глас:
— Пипнах го най-сетне. Ще бъда богата. Толкова много пари! Ще бъда богата.
37.
В колона по един, с Аболи начело, те заобиколиха отдалеч селището. Не срещнаха жива душа, дори когато пресичаха пътя в подножието на планината, проснат към Солената река и разпилените ферми покрай нея. На едно място сякаш ги усети куче, защото нададе истеричен лай, но никой не излезе насреща им.
Склонът започна да се издига под краката им и те приведоха тела към него. Растителността стана по-гъста, но Аболи, като по инстинкт, откриваше невидимите пътечки на дивеча и уверено ги водеше нагоре. Гъстата гора скриваше звездите над главите им и Хал, както и Големият Дениъл, се препъваха от време на време. Младите очи на Том виждаха по-добре в тъмното и той крачеше с уверена стъпка. Аболи си бе горско чедо и се плъзгаше пред тях между дърветата като пантера. Неочаквано стъпиха на голяма гола скала, високо над града.
— Тук ще си починем — нареди Хал. Като седна върху един покрит с лишеи камък, Том се изненада колко високо се бяха изкачили. Звездите изглеждаха съвсем близки. В сравнение с това звездно великолепие, жълтите точици на свещите по прозорците на къщите долу изглеждаха съвсем незначителни.
Том отпи от кожения мях, който му подаде Аболи, но никой не продума. Нощта обаче, не бе вече безмълвна. Някакви дребни създания шетаха из гората наоколо, нощни птици бухаха и крещяха, отвратителен кикот се носеше откъм глутница хиени, заровили муцуни в купищата отпадъци от холандското селище. Този вой караше косата на Том да настръхва и той с усилие се сдържа да не потърси закрила в близостта на едрото черно туловище на Аболи.
Изведнъж топъл порив на вятъра блъсна Том в лицето и той вдигна глава към нощното небе, за да види как звездите бързо се скриват зад гъсти облаци, подгонени откъм морето.
— Надига се буря — промърмори Аболи и преди да затвори уста, нов порив на вятъра ги нападна върху откритата скала. За разлика от първия, този беше леденостуден и Том зиморничаво придърпа наметалото около себе си.
— Трябва да побързаме — каза Хал, — преди да ни е настигнала бурята. — Без дума повече, те се изправиха и поеха в нощта, тъмна заради облаците и ехтяща под напора на вятъра. Дърветата пукаха и скърцаха склони над главите им.
Докато се препъваше зад високата фигура на Аболи, Том си помисли че едва ли някой, па бил той самият Аболи, би могъл да открие в тая тъмнина пътя към скривалището, оставено преди повече от двадесет години.
Най-накрая, когато вече му се струваше, че половината нощ е отминала, Аболи спря пред една напукана самотна скала, чийто връх се губеше горе в тъмното небе. Хал и Дениъл дишаха тежко след стръмното и продължително изкачване. Аболи беше най-стар от всички, но както и на Том, дишането му си оставаше равномерно.
Той коленичи и постави фенера на скалата пред себе си. Отвори вратичката му и се зае с огнивото. То пусна дъжд от ярки искри и Аболи поднесе тлеещата прахан към фитила на фенера. Вдигнал го високо, той започна да обхожда скалата, осветявайки обраслата с лишеи повърхност с неговия слаб лъч.
Изведнъж в лицето на скалата се появи тесен разлом и Аболи доволно изръмжа. Пъхна се в цепнатината, широка колкото да побере раменете му и цялата запълнена от преплетени лиани и бодлив храсталак. Аболи ги разсече със сабята и се отпусна на колене в дъното на разлома.
— Дръж фенера, Клебе! — Подаде го на Том. Под лъча й забеляза купчина камъни. Аболи вдигна един от тях и го подаде на Дениъл. Работеха мълчаливо, докато постепенно разкриха отвора на естествен тунел под скалата. Тогава Аболи се обърна към Хал с думите:
— Мисля, че само Вие и Том трябва да влезете в покоите на вашия баща. Ние с Дениъл ще почакаме отвън.
Той отвърза чувала от кръста си, подаде го на Хал и клекна, за да запали другите фенери. Когато свърши, кимна към Дениъл и двамата мъже застанаха от двете страни на входа, оставяйки Хал и Том сами да изпълнят свещения си дълг. Те се изправиха за миг неподвижни, а вятърът блъскаше гърбовете им и развяваше наметалата като криле на лешояди. Светлината от фенерите хвърляше призрачни сенки върху скалата.
— Хайде, момче! — Хал тръгна пред Том през процепа, после се отпусна на четири крака, за да влезе в тъмната паст на тунела. Том му подаде фенера и го последва. Шумът от бурята заглъхна зад тях и тунелът неочаквано се превърна в пещера. Хал се изправи и главата му почти опря тавана.
Том застана до него и примигна в жълтеникавата светлина на фенера. Видя се в гробница, която миришеше на прах и древност, а сам той бе обхванат от религиозно благоговение, което спря дъха му и разтрепери ръцете му.
В противоположния край на пещерата се виждаше естествена каменна площадка. Съсухрена човешка фигура седеше върху нея и гледаше право в него с огромните си и празни очни кухини. Том отстъпи инстинктивно назад и преглътна риданието, което се надигна в гърлото му.
— Спокойно, момче! — промълви Хал и го хвана за ръка. Стъпка по стъпка, той го отведе до седящата фигура. Когато приближиха, несигурният лъч на фенера освети по-добре картината. Главата беше череп.
Том знаеше, че холандците са обезглавили дядо му, но Аболи явно бе закрепил главата на мястото й. Части изсъхнала кожа все още висяха по черепа като сухи парчета кора върху хининово дърво. Дълга тъмна коса висеше отзад, грижливо сресана и подредена.
Том потръпна от усещането, че празните очи на дядо му се взират дълбоко в душата му. Отново се дръпна назад, но Хал здраво стисна ръката му и го смъмри:
— Той беше добър човек. Смел мъж с голямо сърце. Няма причина да се страхуваш от него.
Тялото бе завито в кожа от някакво животно, чиято черна козина бе проядена на места от паразити и приличаше на прокажена. Хал знаеше, че палачът бе насякъл тялото върху ешафода със свирепи удари от брадва. Аболи бе събрал внимателно частите в кожа от току-що заклан бик. На пода пред каменната платформа личаха останки от малък жертвен огън, кръг пепел и няколко обгорели въглена.
— Нека се помолим заедно! — каза тихо Хал и дръпна Том до себе си на каменния под на пещерата.
— Отче наш, който си на небето… — започна Хал, а Том вдигна длани пред очите си и се присъедини към молитвата.
— … да бъде волята Ти, както на земята, така и на небето.
Докато се молеше, Том видя между пръстите си странна колекция предмети, разположени върху каменната платформа и разбра, че това е последна дан от Аболи, оставена тук преди двадесет години, когато е донесъл тялото на дядо му за вечен покой.
Имаше дървен кръст, украсен с раковини и изгладени от водата камъчета, които блещукаха в светлината на фенера. Виждаше се груб макет на кораб с три мачти и надпис „Лейди Едуина“, издълбан върху борда му, както и примитивен лък и дървен нож. Том разбра, че това са символи на основните страни в живота на неговия дядо. Единният и единствен Бог, верният кораб и оръжията на воина. Аболи бе подбрал последните дарове с любов и тънък усет.
Когато привършиха молитвата, малко помълчаха, а после Хал отвори очи и вдигна глава. Тихо заговори към завития в кожа скелет на платформата над себе си:
— Татко, дойдох да те прибера у дома, в Хай Уийлд.
Простря чувала върху камъка и нареди на Том да го държи отворен, после коленичи над бащиното тяло и го взе на ръце. Оказа се неочаквано леко. Сухата биволска кожа пропука и парченца от нея попадаха на пода заедно с кичури косми. След всичкото това време нямаше мирис на тлен. Усетиха единствено плесен и прах.
Плъзна свитото тяло в чувала с краката напред, докато отвън остана само черепът. Погали дългите черни кичури, прошарени тук-там със сребърни нишки. Като видя този жест, Том бе поразен от любовта и уважението в него.
— Ти си го обичал — обади се той.
— Ако го познаваше, и ти щеше да го обичаш — отвърна Хал.
— Знам колко много те обичам аз, така че мога да разбера.
Хал обгърна с ръка раменете на сина си и го притисна силно.
— Моли се Богу, никога да не ти се наложи да изпълняваш подобен печален дълг към мен! — каза той и дръпна краищата на чувала над главата на Френсис Кортни. Завърза го здраво и се изправи.
— Трябва да тръгваме, Том, преди да се е разразила бурята. — Вдигна внимателно чувала и го метна през рамо, после тръгна приведен към изхода.
Аболи ги очакваше отвън и понечи да поеме товара от плещите на Хал, но той поклати глава с думите:
— Аз ще го нося, Аболи, а ти ни води надолу!
Спускането се оказа по-трудно от изкачването. Лесно можеха да загубят пътеката в тъмнината на нощта и воя на вятъра, да паднат в някоя пропаст или да счупят крак по незабелязан предателски сипей, но Аболи ги водеше с безпогрешен усет, докато Том усети как склонът става все по-полегат, почвата под краката му се заглади, а после заскърца пясък.
Яркосиня светкавица раздра облаците и за кратък миг превърна нощта в ясен ден. В този миг те съзряха простора на залива, бушуващ и разпенен в бяло. После тъмата отново се сключи около тях, а пространството се изпълни от гръмотевична лавина, която ги оглуши.
— Лодката си е на мястото — надвика вятъра Хал с облекчение. Контрастният силует остана запечатан в съзнанието му. — Обади им се, Аболи!
— „Серафим“! — извика силно Аболи в нощта и през бурята се донесе едва чут отклик:
— Ахой! — Беше гласът на Алф Уилсън и те се спуснаха по дюната към него. Товарът на Хал, така лек в началото, сега го притискаше надолу, но той не желаеше да го отстъпи другиму. Стигнаха основата на дюната в плътна група. Аболи дръпна блендата на фенера и насочи бледия му лъч напред.
— Пази се! — викна изведнъж той, видял в мрака неясните очертания на пристъпващи фигури. Хора или зверове, не можеше със сигурност да се каже. — Защитавайте се! — отново извика Аболи и те инстинктивно измъкнаха саби и застанаха в кръг, с гръб един към друг. Остриетата на оръжията щръкнаха навън от кръга.
И отново блесна светкавица, ослепителна начупена мълния, която освети разпененото море и призрачната ивица пясък. В светлината й забелязаха тръгналите заплашително насреща им фигури. Мълнията се отрази в голите остриета, които размахваха, показа копия и тояги и за миг освети лицата на нападателите. Всички бяха хотентоти — нито един холандец помежду им.
Когато видя тръгналия срещу него човек, Том бе обзет от свръхестествен ужас. Беше отблъскващо противен, като избягал от кошмар. Дълги кичури черна коса се мятаха като змии около страховитото му лице. Ярки белези се спускаха през обезобразения нос и яркочервени устни, изкривени и грозни. Проточил слюнка от крайчеца им, мъжът настъпваше с безумен блясък в погледа.
После тъмата се възцари отново, но Том бе видял вдигнатата над главата сабя и предугадил удара, ловко изви рамене и го избегна. Чу как сабята изсвистя покрай ухото му заедно с шумното издишване на нападателя.
Всичко научено от Аболи се втурна на помощ. Том направи елегантна стъпка назад, ослуша се за дъха на противника и усети как оръжието му прониква в жива плът — едно непознато досега усещане, което го смути. Жертвата му извика от болка и този вик го изпълни с дива радост. Пак отстъпи, размени краката и бърз като котка, нападна отново. И още един път усети как острието навлиза в нещо мокро и плътно, но този път го спря кост. Мъжът зави и за пръв път в живота си Том усети опиянението от битката.
Нова мълния блесна в небосклона и той видя жертвата си да се отдалечава с куцукане, захвърлил сабя върху пясъка и стиснал в длани обезобразено лице. Бузата му бе срязана до кокал и кръвта течеше по гърдите му, черна като катран, в синкавата светлина.