— Главните платна! — изрева Хал и щом бяха пуснати, вятърът ги изпъна като тъпани. „Серафим“ нетърпеливо подскочи, леко зави нос и весело се понесе напред. Хората по реите нададоха победоносен вик. След миг от главната мачта се разнесе викът на Том:
— Слушай на палубата! Лодка!
— Какво е разстоянието? — викна нагоре Хал.
— Тъкмо се отделя от плажа. Станаха две, не — три лодки!
Хал се опря на подветрения релинг и вдигна далекогледа. Морето бе оловносиво с хиляди бели зайчета. Ниски облаци висяха над него и скриваха върха на планината. Улови в тръбата трите лодки, тръгнали срещу вятъра и течението и пенестите фонтани отстрани на носовете им. Идваха към „Серафим“.
— Имаме посетители, капитане — каза застаналия до него Нед.
Хал изръмжа и фокусира далекогледа. Виждаше холандските униформи и блясъка на байонети.
— Не мисля, че искат да ни кажат нещо, което бихме желали да чуем, мастър Тайлър. — Събра шумно далекогледа. Очевидно войници от крепостта. Снощната олелия на брега е привлякла вниманието им. Обърна гръб на далечната флотилия и с усмивка даде следващото нареждане:
— Насочете кораба към подветрената страна на „Йомен ъв Йорк“, колкото може по-близо, мастър Тайлър!
На половин кабелт от „Йомен“, корабът спря и спусна лодка. Ковчегът от тиково дърво бе натоварен в нея, както подскачаше край борда. Хал се спусна по въжената стълба след гребците, настани се на руля и заповяда курс към „Йомен“. Андерсън чакаше при релинга и Хал се изправи на кърмата, за да го приветства.
— Карам Ви товара.
— Готов съм да го приема — викна Андерсън в отговор и хората му спуснаха мрежа от главната рея. Лодката се люлееше отдолу и с големи усилия сандъкът бе настанен в мрежата.
— Вдигай! — викна Хал и ковчегът на баща му се извиси над водата, а после бе прехвърлен на палубата на „Йомен“.
— Много съм Ви задължен, сър — извика Хал към палубата високо над себе си.
— Радвам се да Ви услужа, сър — отвърна Андерсън — Желая Ви попътен вятър. — Докосна за поздрав периферията на шапката си.
— До нова среща — каза Хал.
Тогава над релинга надникна главата на Гай. Изглеждаше бледен, сякаш първите пристъпи на морската болест вече го бяха налегнали. Въпреки това, той храбро се усмихна и размаха шапка.
— Сбогом, сбогом до среща в Бомбай.
— Сбогом — отвърна Хал и усети остра болка от раздялата. Не би ли могла съдбата да се отнесе по-благосклонно към всички нас, помисли си той, но се усмихна окуражително на Гай. Опита се да му внуши бащината си любов и да му вдъхне надежда, преди да насочи цялото си внимание към обратния курс на лодката.
Макар камшичните движения на главната мачта, превърнала се в махало, да правеха изкачването по нея рисковано и страшно, Том и Дориан се добраха до сигурното си убежище в наблюдателния пост. Оттам виждаха обърнатите нагоре към тях лица на пасажери и екипаж, на палубата на закотвения „Йомен ъв Йорк“ така ясно, че различаваха чертите и израженията им.
— Ето го Гай! — викна Дориан и размаха шапка към брат си. — Гай! Ахой! Гай!
Гай вдигна глава и ги погледна. Ръцете му си останаха сключени зад гърба, а лицето му не трепна.
— Защо не ми отговаря? — с мъка попита Дориан. — Нищо не съм му направил.
— Не се измъчвай, Дори! Той не мрази теб, а мен — тихо отвърна Том и върна студения поглед на близнака си.
Зад него се тълпеше семейство Бийти. Всички те бяха пристигнали на кораба от градските си квартири, за да са готови за отплаване към Бомбай. Керълайн стоеше на няколко крачки встрани от останалите и Том я забеляза. Беше красива гледка. Фусти и поли се диплеха и пърхаха под напора на вятъра, придържаше с една ръка бонето си, а под него, непослушни къдри танцуваха по зачервени бузи. Гледаше към другия кораб с грейнали очи.
— Керълайн — извика Том. — Тук, горе! — Някакъв дявол се бе загнездил в душата му и той викаше, само за да вбеси брат си. Керълайн вдигна поглед и го видя високо в коша. Направи изненадана няколко стъпки и замаха със свободната си ръка.
— Том! — Вятърът отнесе думите й, но острият му поглед разчете по устните: — На добър час!
Гай чу гласа й, извърна се, прекоси палубата и застана до нея. Не я докосна, но гледаше към брат си със заплашителната поза на собственик.
„Серафим“ опъна още платна, силно се наклони и полетя по вятъра. Фигурите по палубата на „Йомен“ се смалиха и изчезнаха от погледа. От своя наблюдателен кош те гледаха назад към другия кораб, докато се превърна в неясен контур на хоризонта, почти неразличим, на фона на мрачната планина и скупчените сиви безформени облаци.
— Останахме само ти и аз — тъжно каза Дориан.
Том не отговори. Не знаеше какво да каже.
— Нали никога няма да забравиш клетвата, която ми даде? — настоя Дориан. — Никога няма да ме изоставиш.
— Няма да я забравя! — отвърна Том.
— Беше смъртоносна клетва — напомни му Дориан. — Най-силната.
— Знам — отвърна Том и повтори: — Няма да я забравя! — Попипа мъничкия белезникав белег на палеца си.
41.
„Серафим“ не видя суша и слънце цели двадесет и три дни след излизането си от залива Тейбъл. Сипеше се такъв пороен дъжд, сякаш самият океан се бе обърнал наопаки и заливаше палубата. Валежът не спираше ден и нощ. При тия условия, навигационните способности на Хал не струваха много — трябваше да разчита единствено на траверсната дъска и изчисленията си.
— Обикновено по тия места е слънчево и ведро — отбеляза Аболи, вдигнал поглед към облаците, завихрени пред носа. — Морските дяволи са обърнали всичко с краката нагоре.
— Някъде на изток има силен ураган — каза Нед Тайлър. — Вятърът се хвърля отгоре ни като колело — всеки път с различна посока.
— Сблъсквали сме с такива ветрове и по-рано — напомни Големият Дениъл. — Чувал съм, че не са нещо необикновено за тия ширини и по това време на годината. Но ние не сме в окото на урагана… — той спря, защото една гигантска вълна се носеше към кораба с мудно достолепие. Беше толкова висока, че „Серафим“ заприлича на черупка, а билото й се извисяваше над горната му рея. Разстоянието от нея до предишната бе повече от левга.
Хал напусна мястото си при подветрения релинг и бързо отиде до руля.
— Дай два пункта дясно на борд — спокойно нареди той. — Срещни я! — След като вълната ги вдигна и спусна, те останаха в ниското няколко дълги мига. Мъжете около руля затаиха дъх и въздъхнаха едновременно, когато носът се издигна отново.
— Мастър Фишър е прав — кимна Хал към него. — Такива бури се разпространяват на стотици мили от центъра си. Могат да обхванат целия океан от единия край до другия. Но, слава Богу, не сме попаднали в окото на урагана. Вятърът там има такава сила, че може да изтръгне главната мачта, дори върху нея да няма и помен от платно.
Големият Дениъл се обади отново:
— На Маскаренските острови съм виждал такъв вятър да изтръгва огромна палма с все корените и да я отнася на цяла миля в морето, като да беше хвърчило.
— Молете се за малко слънце — каза Нед Тайлър и погледна към мрачното ниско небе, — та да можем да измерим ширината си.
— Оставил съм голям резерв до сушата. — Хал погледна към компасната кабина, после насочи поглед на запад. — Трябва да сме отдалечени поне на двеста мили от африканския континент.
— Но Мадагаскар е един от най-големите острови на света, почти десет пъти колкото Ирландия и лежи точно на пътя ни — тихо забеляза Нед, така че кормчията да не може да го чуе. Нямаше никакъв смисъл да се обсъждат рисковете на плаването, в присъствие на екипажа.
В този момент от главната мачта се донесе вик:
— Вие на палубата! Предмет зад борда! Вляво от носа!
Групата офицери погледна напред и Хал викна през рупорната тръба:
— Главна мачта! На какво прилича?
— Прилича на корабна рея, на… — Наблюдателят замълча, после възкликна възбудено: — Не! Малка лодка, но пълна с вода. Има и хора.
Хал бързо отиде на носа и скочи на бушприта.
— Господи! Корабокрушенци, ако се съди по вида им. И живи… виждам един да се движи. Спрете и спуснете лодка да ги прибере.
Да се приближи „Серафим“ към малката лодчица беше трудна и опасна работа при това море и вятър, но най-накрая успяха да спуснат лодка и Големия Дениъл тръгна с нея на помощ. В потрошената лодка, която Дениъл изостави, защото не си струваше труда да я вземат, имаше само двама души. Вдигнаха ги на борда с помощта на мрежа, защото не бяха в състояние да се изкачат по въжената стълба.
Доктор Рейнолдс ги чакаше на палубата, където ги и прегледа. И двамата бяха в полусъзнание. Солта бе покрила с язви лицата им. Очите бяха хлътнали и почти затворени, а езиците така посинели и подути от жажда, че изпълваха устите им и се подаваха между зъбите.
— Имат нужда от вода преди всичко — каза доктор Рейнолдс, — а след това ще им направя кръвопускане и на двамата.
Подутите езици им пречеха да пият, така че докторът пъхна бронзова спринцовка в гърлата им и впръска през нея сладка вода. След това дебело намаза разядените лица, устни и ръце с овнешка мас. Ефектът върху по-младия бе направо чудотворен: след два часа той се възстанови достатъчно, за да говори членоразделно. По-възрастният обаче, бе още в безсъзнание и сякаш състоянието му се влошаваше. Доктор Рейнолдс извика Хал при сламениците на двамата болни. Той клекна и загледа, как докторът пуска кръв от по-младия пациент.
— Според науката, би следвало да му пусна още една пинта 50 — обърна се той към Хал, — но и първата върши добра работа. Пък и аз съм си бил винаги малко консервативен в практиката. Засега една пинта стига. — Затисна раната с топче катран и я превърза с чист плат. — Старият обаче, не се оправя и ще му пусна две пинти. — Зае се с неподвижната фигура на другия сламеник.
Хал забеляза, че след лечението младежът наистина изглежда по-добре и се наведе над него, за да попита:
— Говориш ли английски?
— Тъй вярно, капитане. Говоря — отвърна морякът. Уелският му изговор не можеше да се сбърка с друг.
— Как се казваш, момче, и от кой кораб си?
— Тафи Евънс, моля за извинение, капитане. От „Нил“ на Компанията, Бог да й е на помощ!
Бавно и внимателно Хал измъкна от него цялата му одисея. Като мярка за сигурност срещу евентуално пиратско нападение, „Нил“ плавал в конвой с още два кораба от Бомбай за Англия с товар от платове и подправки, когато налетели точно в окото на страховития ураган, на стотина левги от Маскаренските острови. Блъскан от свирепите ветрове и гигантски вълни, „Нил“ се откъснал от другите два кораба и поел вода. На петия ден, по време на втората вахта, го заляла огромна вълна. Натежал от поетата вече вода и нестабилен, корабът се преобърнал и потънал за минути. Само неколцина от екипажа успели да се спасят в малката лодка, но нямали нито храна, нито вода и повечето бързо загинали. След дванадесет дни останали само те двамата.
Докато морякът разказваше, доктор Рейнолдс източи две пинти кръв от втория пациент. Тъкмо бе изпратил помощника си да лисне легена през борда, когато възкликна със съжаление:
— Дявол да го вземе, мъртъв е бедничкият. — Отново насочи цялото си внимание към Тафи Евънс. — Този обаче, май ще устиска.
— Когато се възстановиш напълно, ще има койка за тебе, пълна надница и част от плячката. — Хал се бе навел под ниския свод. — Ще се запишеш ли?
Тафи докосна чело със слаба усмивка и каза:
— С най-голяма радост, капитане. Дължа Ви живота си.
— Добре дошъл на борда, матрос! — Хал изтича по стълбите на палубата и с лекота закрачи по нея въпреки люлеенето. Откриването на тия корабокрушенци беше чиста случайност, както и внезапното отслабване на бурята. От тях получаваше версията, която му бе необходима. Когато планът се оформи с подробности в ума му, той свика офицерите в кърмовата каюта. Те се събраха около писалището.
— Всички знаете, че в продължение на двеста години центърът на цялата търговия в района на Брега на треската е бил тук — каза той и посочи мъничката група острови на картата. — Занзибар. Логично е оттук да започне и търсенето на Янгири.
Те кимнаха в съгласие. Всеки от тях бе плавал в тия води и много добре знаеше, че трите островчета на Занзибар са идеално разположени за достъп откъм Индия, Червено море и Персийския залив и са само на няколко левги от африканския бряг. Лежаха точно на пътя на мусоните, които променяха посоката си точно на сто и осемдесет градуса, при смяна на сезона. Югоизточният мусон поддържаше плаванията от Индия до Африка, а след смяната на сезона, северозападният осигуряваше плаването в обратна посока. Плюс всичко това, Занзибар разполагаше със сигурно пристанище на главния си остров Унгуя и дори през най-лошия дъждовен сезон, биваше отминаван от страховитата маларична треска, превърнала континента в смъртоносен капан. Още преди появата на исляма, островите са били склад за Африка и Океана на Индиите, както и пазар, на който са се разменяли роби и злато, слонова кост и гуми арабика 51, скъпоценни подправки.
Обади се Алф Уилсън:
— Докато бях в плен, често чувах пиратите да говорят за Занзибар. Останах с впечатлението, че го посещават често, с цел да изтъргуват част от заграбеното, да продадат в робство пленниците, както и да стъкмят кораба и да го заредят с припаси.
— Мислиш ли, че Янгири използва Занзибар като главна своя база? — попита Хал.
— Не, капитане, не. Не мисля, че би се поставил под властта на оманския халиф. Според мен, скривалището му е другаде, а Занзибар използва само за търговски цели.
— От самото начало на плаването искам да се отбием в Занзибар. Все ме притесняваше мисълта, как ще обясним присъствието на въоръжен английски кораб по тия води, толкова отдалечени от търговския път между Добра Надежда и Индия. — Хал огледа решителните лица на присъстващите и забеляза, как Нед Тайлър и Големият Дениъл кимат. — Ако просто се изтъпаним в Занзибар, за по-малко от седмица ще се разчуе, че е пристигнал наказателен кораб за залавяне на пиратите и Янгири ще се скрие. Никога няма да го въвлечем в бой, ако не измислим убедителна и невинна причина за присъствието си в района. Бурята ни даде такава причина и спасеният корабокрушенец ни подсказа липсващото оправдание. — Всички загледаха с любопитство.
— Какво ще кажете на консула в Занзибар? — попита Нед Тайлър.
— Ще му кажа, че и ние сме били част от конвоя от Бомбай, който е включвал нещастния „Нил“. Ще кажа, че сме натоварени със скъпи стоки. Ще измисля такова баснословно съкровище, че брадата на Янгири да се покрие цяла със слюнка, като чуе за него. — Всички се засмяха, развеселени от описаната картина. — Попаднали сме в окото на урагана и сме били облъскани от него, също както „Нил“. — Хал погледна през масата към Нед Тайлър. — Вече прикрихме по-голямата част от въоръжението си, но сега искам да свалите в трюма част от реите, както и да придадете на платна, такелаж и корпус вид, който да убеди външния наблюдател в истинността на нашата версия. Можете ли да направите това, мастър Тайлър?
— Разбира се, капитане — каза Нед с готовност.
— Такива повреди биха оправдали престоя ни в Занзибар, докато всеки шпионин и всяка лодка разнасят новината за нашата участ и богат товар, по крайбрежието. — Хал продължи да излага плана си: — Докато дойде време отново да поемем на път, всеки корсар и мошеник от брега до Джида ще е долетял като муха на мед.
Въпреки все още бурното море, работата по преобразяването на „Серафим“ започна веднага. Нед бе въодушевен от поставената му задача и дърводелците започнаха да цапотят корпуса с най-разнообразни комбинации от бои. Нарочно разкъса и надупчи стария комплект платна, използван при плаването през Атлантика и подмени с него сегашния. Набеляза части от такелажа, които да се махнат, така че мореходността на кораба да не се увреди прекалено чувствително. Щяха да ги свалят, щом се появеше суша. „Серафим“ щеше да представлява наистина жалка, парцалива гледка, когато се дотътри до пристанището на Занзибар.