В същия миг Том видя, че баща му и Аболи също са сразили противниците си. Те лежаха на земята, единият риташе в конвулсии, а другият се бе свил на кълбо, стиснал с две ръце раната си и широко отворил уста в мълчалив вик на болка.
Големият Дениъл се бе заел с някакъв висок и жилест мъж, гол до кръста, с тяло лъскаво и черно като на змиорка. Останалите нападатели обаче, се оттегляха, обезсърчени от яростната съпротива на малката група.
Тъмнината отново ги обгърна отведнъж и Том усети силните пръсти на Аболи да стягат рамото му, а ухото му долови гласа му:
— Назад към лодката, Клебе! Не се отделяй от останалите!
Затичаха през мекия пясък, като се блъскаха един друг.
— Том тук ли е? — Гласът на баща му бе дрезгав от тревога.
— Тук съм, татко! — отвърна Том.
— Слава Богу! Дени?
— Тук! — Големият Дениъл трябва да бе убил своя човек, защото гласът му се чуваше отблизо.
— „Серафим“! — извика Хал. — Насам!
— „Серафим“! — потвърди заповедта Алф Уилсън и поредната светкавица разкри цялата картина. Още стотина стъпки деляха четиримата от лодката, легнала край разпененото море. Водени от Алф, чакащите ги осем мъже тичаха насреща им, размахали саби, копия и абордажни брадви. Но глутницата хотентоти се бе окопитила и тичаше подире им като хрътки по прясна следа.
Том погледна назад и видя, че раненият от него също се е съвзел и тича пред всички. Макар лицето му да представляваше кървава маска, той размахваше сабята си във въздуха и надаваше боен вик на някакъв непознат език. Забелязал бе Том и тичаше право към него.
Том опита да ги преброи. Може би девет или десет души, реши той, но тъмнината настъпи, преди да установи с точност. Баща му и Алф Уилсън крещяха, за да знаят кой къде се намира и скоро двете групи се събраха. Хал веднага заповяда:
— Отбранителен строй!
Дори в тъмното, те бързо изпълниха маневрата, толкова пъти упражнявана на палубата на кораба. Застанали рамо до рамо, те очакваха атаката, която се стовари върху им, като надигнала се в нощта вълна. Разнесе се звън на метал и ругатни на сражаващи се мъже. И отново блесна мълния.
Хана се добра до края на горичката начело на петнадесет мъже. Нощта им се бе видяла прекалено дълга. Яростта на бурята и скуката на очакването ги надвиха и те се върнаха при дърветата, за да заспят някъде на завет. Разбуди ги шумът от битката. Грабнали оръжия, те нахлуха откъм дърветата.
Мълнията освети биещите се недалеч от лодката и бурното море. Хана ясно видя Хенри Кортни. Той беше начело на хората си с лице обърнато към нея и вдигната в дясна ръка сабя. Спусна се бърз като самата мълния връз главата на един хотентот.
— Дис хом! — изкрещя Хана. — Това е той! Десет хиляди гулдена за залавянето му! — Ком керелз! Елате момчета! — Тя размаха вилата, с която се бе въоръжила и хукна надолу по дюната. Разколебаните мъже, в края на горичката, бяха заразени от примера й. Втурнаха се след нея в диво крещяща тълпа.
Дориан бе останал сам в лодката. Спеше свит на кълбо на дъното й, когато започна битката, но веднага скочи и се хвърли към фалконета при носа. Още беше сънен, но в ярката светлина на мълнията съзря баща си и Том, обсадени от врага, както и новата заплаха, спускаща се откъм дюната.
По време на учения на борда, Аболи му бе показвал как се насочва оръдието върху оста и как се възпламенява. Дориан бе наблюдавал внимателно и дълго се моли, да му позволят да гръмне. Както обикновено, отвръщаха му с вбесяващия довод, че е много малък.
Ето я възможността, която все му убягваше, а баща му и Том имаха нужда от неговата помощ. Посегна към горящия фитил, забучен в сандъче с пясък до фалконета. Алф Уилсън го бе сложил там именно за подобен случай. Хвана го с едната ръка, а с другата улови дългия и извит като маймунска опашка лост на оръдието. Прицели го по посока на крясъците и виковете откъм дюната. Погледна над ствола на фалконета, но мерникът не се виждаше. Както впрочем и целта.
После нова мълния освети плажа като ден. Дориан ги видя да тичат точно срещу дулото му. Водеше ги някаква митологична вещица, ужасяващо женище, размахало вила. С развята отзад сива коса, с изхвръкнали от пазвата и мятащи се насам-натам бели цици, с грозно, изкривено от крясъка, набраздено от старост и безпътен живот лице. Дориан поднесе пламъка към подсипа на оръдието.
Двадесет стъпки дълъг огнен език излетя от дулото му и една кофа шрапнел, всяко топче колкото човешко око, плисна към пясъка. Разстоянието беше точно толкова, при което се получава оптимално разсейване на шрапнела. Хана попадна в центъра на оловния облак. Десетина топчета се забиха в гърдите й, а едно я удари право в челото и отнесе горната част на черепа й, като черупка на яйце. Хвърлена бе по гръб на пясъка, в компанията на шестима от хората си. Останалите застинаха, смаяни от изненадата на избухналото около тях пространство. Трима изквичаха от ужас и се понесоха към закрилата на дърветата. Другите се залутаха объркани, препъваха се в убитите си другари, някои кървяха ранени и всички се чудеха, накъде да хванат.
Горящият тампон от заряда на фалконета падна сред сухите дървета, изхвърлени от морето в края на пясъка. Те пламнаха начаса и раздуханите от вятъра езици ярко се разгоряха в дъжд от искри. Пясъкът блесна под неравна, трептяща светлина.
38.
Битката бе в разгара си. Макар и променили съотношението на силите с новите копия и саби, моряците все пак отстъпваха доста по численост. Трима обсаждаха Хал като глутница хиени около черногрив лъв. Биеше се на живот и смърт и дори поглед не можеше да хвърли към сина си.
Ян Олифант беше решен да отмъсти за разрязаната буза и се нахвърли върху Том с ругатни и яростни крясъци. Не използваше върха на сабята, а нанасяше само чудовищно силни удари с острието й. Том отскачаше пред огромния хотентот, комуто отстъпваше по ръст, тегло и сила. През тия фатални секунди, той трябваше да разчита единствено на себе си. Не можеше да очаква подкрепа нито от Аболи, нито от Дениъл, нито дори от баща си. Тази нощ, или щеше да стане свидетел на пълното му възмъжаване, или щеше да види смъртта му върху пропития с кръв пясък. Изпитваше страх, но страхът не можа да стане господар на действията му. По-скоро му даде сила и пъргавина. Усети у себе си нещо, което не бе подозирал, че съществува.
Без никакво усилие се сля с грациозния ритъм на боя, както го бе учил Аболи през цялото време. Бойното поле бе вече добре осветено от пламъците и увереността му започна да се завръща. Усети как се втвърдява ръката му, щом разбра, че простакът насреща му е кръчмарски побойник, а не боец. Въпреки това, мощта на ударите му бе непреодолима като земно свлачище. Том не допусна грешката, да се опитва да й противостои със своята сила. Вместо това, отгатваше посоката на всеки от предстоящите, страховити отвесни удари. Ян Олифант издаваше всяко свое намерение с бесни погледи, гримаси на уродливото си и окървавено лице, с движенията на краката и разкриване на гърдите при вдигане на оръжието за удар.
Докато то се спускаше със свистене към главата на Том, той протягаше ръка и с леко движение на сабята отклоняваше страхотния удар, на косъм от ухото си. След всеки подобен финт Ян Олифант освирепяваше още повече, докато накрая загуби контрол над нервите си. Вдигна сабята с две ръце високо над главата си и налетя с рев на разгонен тюлен. И опит не направи да се предпази от евентуален контраудар. Цялото му тяло остана открито.
39.
Хал обезвреди единия от противниците си, като промуши рамото му. Мъжът изпищя, изпусна сабята и стиснал раната с другата ръка заотстъпва от бойното поле. Другите двама загубиха кураж и също се оттеглиха. Хал можа да си отдъхне и се огледа в трепкащата светлина на огъня.
Сърцето му спря, когато видя Том изправен пред гигантския водач на хотентотите. Бяха твърде далече, за да може да се намеси, преди великанът да нанесе удара си. В гърлото му се надигна отчаян вик за предупреждение, но той овреме го заглуши. Само щеше да разсее Том.
Той стоеше бледен като пясъка под краката си, но лицето му бе спокойно и решително. Очите блестяха предизвикателно и в погледа, насочен над острието на сабята, нямаше и помен от страх. Хал очакваше, че той ще отстъпи пред човешката канара, надвиснала отгоре му. Наклонът на раменете, както и цялото положение на тялото показваха именно такова намерение. Но внезапно левият крак скочи напред и Том цял се хвърли, с протегната към гърлото на Ян Олифант сабя, като излетяла от лъка стрела. Огромният мъж нямаше време да спусне своето оръжие за защита, нито да се отмести от пътя на литналото острие. То попадна точно в ямката под адамовата ябълка, малко над мястото, където се събират двете ключици. Потъна дълбоко в гърлото, намери връзките между два прешлена на гръбнака и с лекота ги преряза. Острието продължи нататък, докато щръкна един фут зад тила на жертвата, лъснало окървавената си повърхност в светлината на пламъците.
Вдигнатата сабя падна от безчувствените пръсти на Ян Олифант, ръцете се спуснаха встрани, като за миг фигурата му се открои като разпятие на огнения фон и той рухна в цял ръст по гръб, с отпуснато безжизнено тяло. Сабята на Том се измъкна сама, а през отвора в дихателната тръба, ударът в земята изтласка последния въздух от дробовете, с мощно гъргорене и фонтан кървава пяна.
Известно време всички мълчаха замръзнали, вторачени в гротескното тяло. След това един от хотентотите срещу Хал изписка отчаяно и търти към дюните. Останалите хукнаха след него паникьосани, като оставиха убитите и ранените по местата им.
Том продължаваше да гледа убития от него човек. Лицето му се сгърчи и той се разтрепери от шока и напускащите го ярост и страх. Хал бързо отиде при него и обгърна раменете му с ръка.
— Добър бой, момче! — похвали го той и го притисна към себе си.
— Аз го убих! — прошепна Том, невярващ на очите си.
— Иначе той щеше да те убие — отвърна Хал. Огледа хората си, пръснати по плажа.
— Кой от вас стреля с фалконета? — викна Хал срещу вятъра. — Той спаси всички ни.
— Не съм аз.
— И аз не съм.
Погледите се обърнаха към лодката и спряха върху малката фигура на носа.
— Ти ли, Дориан? — попита Хал удивен.
— Да, татко. — Дориан вдигна пушещия в ръката му фитил.
— Двете малки на лъва — тихо промълви Аболи. — Трябва бързо да потегляме, преди да е слязъл гарнизонът от крепостта, привлечен от гърмежа и огъня. — Махна с ръка към пламъците.
— Имаме ли загуби? — извика Хал.
— Видях Дик Фостър да пада — викна Алф Уилсън в отговор и отиде към проснатото тяло. На гърдите зееше страхотна рана. Алф пипна вратната артерия на падналия. — Мъртъв е.
— Други? — попита Хал.
— Не, само този — отговори Алф.
Хал почувства облекчение. Можеше да е много по-зле — би могъл да загуби син или близък приятел.
— Добре, качете Дик в лодката. Ще го погребем по християнски, когато излезем в открито море. — Вдигна кожения чувал с останките на баща си.
— Какво да правим с тоя боклук? — ритна Големият Дениъл един от ранените хотентоти. Човекът простена. — Да вземем да ги изколим.
— Остави ги! Не губи време! — Хал огледа хората си и видя, че половината имат плитки рани или пробождания, но никой не си направи труд, да съобщи за това. За пръв път ги виждаше в битка. Наистина добър и сигурен екипаж, помисли си той със задоволство. Ще дадат да се разбере на Янгири или който и да е враг.
— В лодката! — нареди той и четирима души вдигнаха внимателно тялото на Дик Фостър и го сложиха вътре. Хал остави кожения чувал до него и скочи на мястото си при руля. Хората хванаха лодката и я затикаха през пясъка с такава лекота, сякаш бе от върбови клечки. Първата вълна вдигна високо носа, те се метнаха в лодката и бързо хванаха веслата.
— Греби! — викна Хал и втора бурна вълна се стовари върху лодката, така че хората потънаха до коляно във вода.
— Греби! — викна отново Хал и моряците напрегнаха всички сили. Лодката се вдигна под невъзможен ъгъл по следващата вълна. Стигнаха гребена и застинаха за миг. Поколеба се дали да се преобърне или не, после се втурна в ниското и падна с трясък.
— Греби! — изрева Хал и те излязоха от прибоя навътре, където вълните макар и високи, не бяха така стръмни и не заплашваха да ги преобърнат. Половината мъже оставиха веслата и започнаха да изхвърлят водата, докато останалите загребаха с всички сили към далечния „Серафим“.
— Дориан! — извика Хал сина си. — Седни до мен! — Вдигна наметалото и загърна с него момчето, като здраво го притисна под прикритието му. — Как си се научил да стреляш с фалконета?
— Том ми показа — колебливо отвърна Дориан. — Лошо ли постъпих?
— Добре постъпи. — Хал го притисна по-силно. — Бог вижда, че по-добре и не можеше.
40.
Хал отнесе кожения чувал в каютата си. Двамата му сина го следваха, оставяйки по палубата локви вода. „Серафим“ се мяташе на котвеното въже, подхвърлян насам-натам от бурята.
Хал отпусна чувала със скъпоценния товар на пода до ковчега. Болтовете, които държаха капака бяха предварително охлабени и сега ги извади бързо. Вдигна капака и го остави встрани. Внимателно положи чувала вътре, като го завъртя в различни посоки, докато легна добре. Уплътни го с кълчища, за да не се тръскат и счупят по дългия път крехките кости. Том му помогна да сложи капака на място. Взе отвертката от ръката на баща си и помоли:
— Нека имам тая чест, татко!
— Ти си я заслужи — съгласи се Хал. — И двамата я заслужихте. Нека Дориан ти помогне!
Подаде на момчето друга отвертка от сандъчето с инструменти и загледа как притискат капака на мястото му.
— Когато положим дядо ви в каменния саркофаг, приготвен от мен преди двадесет години в черковната крипта на Хай Уийлд, ще му отслужим християнска служба — каза им Хал и се попита, дали всичките му синове ще бъдат заедно в този ден. Прогони нерадостните мисли. — Идете да се преоблечете в сухи дрехи! После проверете, да не би, въпреки лошото време, готвачът да е запалил огъня. Нека ви даде нещо топло за ядене и пиене.
При вратата спря Дориан с думите:
— Вече никой не може да те нарича бебе. Тази вечер ти доказа, че си мъж по всичко друго, освен по ръст. Ти спаси живота на всички ни. — Усмивката на момчето беше така лъчезарна, а красотата му, въпреки полепналите по лицето мокри къдрици, така неотразима, че сърцето на Хал се сви.
След малко той чу бърборенето на двамата братя в съседната миниатюрна каюта, освободена от сестрите Бийти, а после стъпките им заглъхнаха по коридора към камбуза, където щяха да изнудват готвача.
Хал запали две свещи и ги закрепи върху капака на бащиния ковчег. После коленичи на пода пред него и започна дългото си бдение. От време на време произнасяше на глас молитви за упокой на душата и опрощаване на греховете му. Един-два пъти му заговори тихо, припомняйки случки от съвместния им живот. Картината на страшната смърт на сър Френсис Кортни не излизаше от съзнанието му. Макар нощта да бе дълга, а той — изтощен и премръзнал, бдението приключи едва когато утринната зора, сива от бурята, започна да се прокрадва през кърмовото прозорче. Тогава се надигна и излезе на палубата.
— Добро утро, мастър Тайлър. Извикайте и двете вахти за вдигане на котва! — Хората изпълниха палубата. Неколцина застанаха при кабестана 48 и зъбите започнаха да прищракват един след друг, докато навиваха котвеното въже. В същото време други се хвърлиха към вантите и заеха местата си по реите.
Хал нареди да се опъне фока 49 за малко, колкото корабът да измъкне котвата от пясъчното дъно, после отново го събраха, щом въжето се опъна като тетива на лък. Слушаше зъбците: щрак, щрак… после продължителна пауза и пак щрак… щрак. Щракането зачестяваше, докато накрая се превърна в бърз ромон, котвата се отдели от дъното и въжето започна бързо да се навива през клюза.