— Ти защо не му се поддаде? — попитах Дарий.
Видях очите му да се вдигат към Афродита, която дъвчеше сандвича си с отнесена усмивка.
— Мислех за други неща — отвърна той и се замисли за момент. — Но усетих притегателната му сила. Все пак не забравяй, че аз съм в малко по-различна позиция от моите братя воини. Никой от тях не е бил така интимно обвързан с вашата група. Когато син на Еребус поеме задачата да защитава някого, както аз се ангажирах с вас и ескортирах теб и Афродита, връзката става много силна — той ми се усмихна топло. — Много често Висшата жрица е охранявана цял живот от една и съща група воини. Неслучайно носим името на верния кон-сорт на нашата богиня, Еребус.
Върнах му милата усмивка и отправих мислено една гореща молба. Не исках Афродита да разбие това благородно сърце.
— Според вас какво става там горе в този момент? — попита неочаквано Джак. Всички вдигнахме глави към неравния таван на малкия тунел и съм сигурна, че не само аз се радвах на дебелия слой пръст и камък между нас и «там горе».
— Не знам — вместо да използвам един от безсмислените отговори като «Сигурна съм, че всичко ще бъде наред», реших да отговоря честно и продължих бавно, като подбирах внимателно думите си. — Да видим каква е равносметката: знаем, че древният безсмъртен е освободен от подземния си затвор. Знаем, че води със себе си същества, прилични на демони, и че предишния път, когато е ходел по земята, е изнасилвал жени и е заробвал мъжете им. Знаем също, че нашата Висша жрица, а вероятно и онова, което е останало от «Дома на нощта», ъ… поради липса на по-добро описание, ще кажа, че са преминали към Тъмната страна.
След този монолог настъпи дълга тишина. Мина известно време, преди Ерик да я наруши.
— Аналогията с «Междузвездни войни» винаги върши работа.
Усмихнах им се, после отново станах сериозна и заговорих:
— Това, което не знаем, е колко и какви щети са нанесли на обществото Калона и гарваните-демони. Ерик ни каза, че е имало нещо като буря, дъжд и градушка, но не е задължително те да са предизвикани от свръхестествени сили. Тук е Оклахома и времето е тотално откачено.
— Оооооооклахома! Място на прашни и снежни бури, от които ти замръзва задникът — обади се неочаквано Афродита.
Потиснах въздишката на досада и реших да не обръщам внимание на нашето Обвързано пияно момиче с виденията.
— И като сме тръгнали да изброяваме всички «какво знаем за», нека сме спокойни, че тук, в тунелите, сме на сигурно място. Имаме си храна, покрив над главите и всичко останало — поне се надявах да е така. Потупах покритото със скъпи светлозелени чаршафи легло. — Като стана дума за всичко останало, как ви се струва мебелировката? — попитах и погледнах Стиви Рей. — Не, че искам да се заяждам, но леглото, масата, хладилниците и другите неща са сериозен напредък в сравнение с мръсните черги и другите вехтории, които заварих тук преди около месец.
Стиви Рей ми изпрати една от своите сладки усмивки и каза:
— Трябва да благодарим за тях отново на Афродита.
— Афродита? — вдигнах вежди и заедно с останалите я погледнах въпросително.
— Какво да кажа? Превърнала съм се в детето от плаката, дето ни призовава да вършим добри дела. Добре поне, че съм хубава, иначе наистина щях да заприличам на скаут — отвърна тя, оригна се просташки и се намръщи. — Ох, scusa! /извинете/
— Скуза? — примига Джак.
— Италиански, тъпако — сопна му се тя. — Разшири гейските си хоризонти!
— Какво общо има Афродита с тези неща? — намесих се аз, за да предотвратя това, което със сигурност щеше да се превърне в махленска кавга.
— Тя ги купи. Всъщност идеята беше нейна — отвърна Стиви Рей.
— Скуза? — възкликнах и дори не се опитах да прикрия смайването си.
— Останах тук цели два дни. Нали не очакваше от мен да живея в бардак? Имам кредитни карти, защо да не пооправя малко? Това е част от фамилния кръст, който трябва да нося на раменете си. Заедно със сухото мартини — изтърси тя. — На площад «Утика», малко по-надолу по улицата, има мебелен магазин. Доставят каквото им поръчаш, както и в склада на едро, който също не е далеч оттук. Нямах представа, че наблизо има такива неща, преди една от червените шантавелки да ме светне, защото по принцип не пазарувам от подобни места.
— Те не са шантавелки — ядоса се Стиви Рей.
— Ох, ухапи ме! — озъби й се Афродита.
— Вече го направи — обади се Венера.
Афродита обърна блуждаещия си от виното поглед към нея, но преди да отвори уста, хлапето, което Стиви Рей бе нарекла Далас, каза:
— Аз й казах за склада на едро — всички обърнахме глави от Афродита към него. Той сви рамене. — Ориентирам се добре в града.
— И магазините доставиха стоките тук, долу? — изуми се Ерик.
— Не точно — обясни Стиви Рей. — Доставиха ги за «Трибюн Лофтс», които са в съседния вход. После, с малко ъ… приятелско убеждаване, свалиха стоката долу и след като се върнаха на земята, забравиха всичко. Така че, ето ти нови мебели!
— Все още не разбирам. Как сте успели да убедите хората да слязат долу? — зачуди се Дарий.
Аз въздъхнах:
— Има нещо, което трябва да знаеш за червените вампири…
— И за червените новаци също, само че при тях не е толкова силно — прекъсна ме Стиви Рей.
— Да, и за червените новаци — поправих се аз. — Те могат да контролират с психиката си нещата, които правят хората.
— Звучи по-гадно, отколкото е всъщност — побърза да го успокои Стиви Рей. — Аз просто пощипвам леко паметта на доставчиците на човешка кръв. Не контролирам действията им. Ние не използваме способностите си, за да им причиняваме зло. Нали така? — потърси тя подкрепа от червените.
Чу се едно нестройно «да, така е», но Венера не каза нищо, а Крамиша погледна виновно в земята.
— Те могат да контролират умовете на хората, но не могат да търпят слънчевата светлина. Възстановителните им сили са невероятни. И за да се чувстват добре, трябва да имат връзка със земята — започна да изрежда Дарий. — Пропускам ли нещо?
— Да — обади се Афродита. — Хапят.
6
— Не знам кое му е смешното — промърмори Афродита, когато червените хлапета избухнаха в смях.
— Афродита е откачена, дори и когато не е пияна и обвързана — обади се Крамиша. — Но всички сме свикнали с простотиите й.
— Но иначе си прав — продължих разговора си с Дарий, надвиквайки дивашкия смях на групата. — Всичко, което каза за червените хлапета, е вярно.
— Както и за червените вампири — добави Стиви Рей. Гласът й беше уморен, но в него прозираше гордост. — О, и мога да ви кажа, че слънцето изгря точно преди… — тя замълча и издаде глава, сякаш слушаше песента на щурците. — Преди шейсет и три минути.
— Всички възрастни вампири знаят кога изгрява слънцето.
— Но съм сигурна, че то не ги приспива, както приспива мен — каза Стиви Рей и подкрепи думите си с широка прозявка.
— Права си, обикновено не ги приспива — кимна Дарий.
— Ох, страшно ми се доспива, наистина — измърмори тя. — Особено днес. Обзалагам се, че това има нещо общо с шибаната стрела, която стърча цял ден от гърдите ми.
Докато слушах Стиви Рей, усетих, че и аз съм изтощена до смърт, особено след като задоволих жаждата си за кръв. Огледах смесената компания от червени и сини вампири, видях тъмните кръгове под очите им и сподавените им прозевки. Калона и проблемите в «Дома на нощта» продължаваха да тормозят съзнанието ми, да не говорим за нарастващото подозрение, че нещата с червените хлапета не са такива, каквито изглеждат, но бях прекалено уморена, за да мисля логично.
Потиснах желанието си да избухна в нервен пристъп на плач, затова казах:
— Искате ли всички да поспим малко? Тук сме напълно защитени и никой от нас не може да помогне с нищо на хората отвън. Не и когато е толкова уморен, че направо заспива прав.
— Аз съм съгласен, но ми се струва, че трябва да поставим охрана при входовете на тунелите. Разбира се, ако Жрицата одобри идеята ми. Просто за всеки случай.
— Да, това е умно — отвърнах аз. — Стиви Рей, има ли други входове към тунелите, освен онзи при склада?
— Мислех, че знаеш. Много от старите сгради в центъра на града са свързани с тунелите — отговори Стиви Рей. — Този сектор е част от системата.
— Но никой, освен вас не слиза долу и не използва този сектор, нали?
— Точно тази част наистина не се използва. Всички си мислят, че тук тунелите са отдавна изоставени, гадни и несигурни.
— Може би защото са отдавна изоставени, гадни и несигурни — подметна Афродита с подигравателна усмивка. Изобщо не бе обърнала внимание, че се опитвам да я изолирам, и вече започваше втора бутилка с вино.
— Не е вярно, не са гадни и изоставени — озъби й се Крамиша. — Ние сме тук и ги обзавеждахме. Ти трябваше да знаеш най-добре, защото използваме твоята златна карта за това.
— Обичайна практика ли ти е да смесваш граматичните времена? — изгледа я презрително Афродита.
— Виж, знам, че вече си човек и ти е гадно, че си обвързана със Стиви Рей, да не говорим, че си пияна като кирка, затова няма да използвам способностите си на червен новак и няма да ти сритам кльощавия задник, но ако продължаваш да плямпаш, ще забравя за добрите обноски — изсъска Крамиша.
— Може ли да се съсредоточим върху лошите, които вероятно искат да ни изядат, и да престанем да се джафкаме помежду си? — намесих се уморено. — Стиви Рей, другите тунели свързани ли са с тези?
— Да, но входовете им са запечатани или поне така изглежда от другата страна.
— Този сектор има само един вход към останалата част на тунелите и един изход нагоре, така ли? — попита Дарий.
— Да, поне аз знам за един. И той е затворен с тежка метална врата — отвърна тя и се обърна към останалите червени хлапета. — Вие намерихте ли други изходи?
— Ами… може би — отвърна Ант.
— Може би? — вдигна вежди Стиви Рей.
— Докато разучавах терена, намерих нещо, но отворът е тесен дори и за мен, затова не го проучих. Мислех да се върна по-късно и да разровя с лопата и с помощта на мускулестия Джони Бий, но не остана време.
Джони Бий се усмихна и ни се поклони театрално. Не му обърнах внимание, но близначките захихикаха в шепи.
— Хайде да обобщим. Искате да ми кажете, че освен входа при склада със сигурност знаем, че има и друг, който свързва нашите тунели с останалите? — обобщих аз.
— Така е — каза Стиви Рей.
— В такъв случай, моят съвет е да поставите охрана и на двете места — заключи Дарий. — При входа пред склада и при входа към останалата част на подземната система.
— Така е добре — казах аз. — Аз ще поема първата смяна при входа откъм склада — продължи той. — Ерик, ти ще ме смениш. Това е най-уязвимото място, затова е добре да го пазят възрастни вампири.
— Добре — кимна Ерик.
— Джак и аз ще поемем първата смяна при запечатания вход към градските тунели — каза Деймиън. — Ако не възразявате, разбира се.
— Да, през това време може да нахвърлим менюто и да направим списък на нещата, които ще ни трябват за кухнята — предложи Джак.
— Не е зле — усмихнах им се аз.
— Аз съм съгласен. Шоуни, Ерин, ще поемете ли смяната след тях? — попита Дарий.
Близначките вдигнаха рамене.
— Няма проблем — отвърна Ерин.
— Фасулска работа — добави Шоуни.
— Добре. Струва ми се по-умно да не караме червените хлапета да охраняват входовете през деня.
— Хей, искаш ли да ти сритам задника? — изрепчи се Джони Бий, истински великан, напомпан с тестостерон.
— Не е това, което си мислиш — намесих се аз, отгатнала точно какво има предвид Дарий. — Вие трябва да се наспите през деня, за да поемете нощната смяна, когато сте много по-силни. Поне се надявам да сте по-силни от съществата, които биха застанали срещу вас.
Но запазих за себе си това, което си мислех и аз, и Дарий, и то не беше свързано с дневната светлина. Просто не бих искала да бъда охранявана от хлапетата на Стиви Рей, преди да съм сигурна, че няма да създават проблеми.
— Да, добре. Това е по силите ни. Аз лично ще се изкефя, ако стана «охрана» на една Жрица и нейната група — каза Джони Бий и ми смигна самонадеяно.
Едва се удържах да не въздъхна отегчено. Дори и да не беше от червените хлапета, последното нещо, което ми трябваше сега, беше още един футболист или нещо подобно. Очите ми се докоснаха до Ерик и едва не подскочих виновно. Да, той ме наблюдаваше. Супер! Откакто бяхме слезли в тунелите, се правеше, че не ме забелязва, но ето, че избра да ме погледне точно когато някакъв си тип реши да пофлиртува с мен.
Джак вдигна ръка като прилежен ученик.
— Какво, Джак? — кимнах към него.
— Къде ще спим?
— Добър въпрос — измърморих и побързах да го предам на Стиви Рей. — Къде ще спим?
Джони Бий изпревари отговора на приятелката ми.
— Държа да се знае, че нямам нищо против да споделя леглото си с някого. Моето сърце е по-широко от това на Крамиша.
— Само че ти не искаш да споделяш сърцето си, а нещо друго — сопна му се Крамиша.
— Не ревнувай, бейби — отвърна Джони Бий, опитвайки се (без успех) да говори като голям разумен батко.
Крамиша извъртя очи:
— Тъпак!
— Имаме няколко спални чувала — прекъсна заяждането им Стиви Рей. Гласът й беше сънлив, сякаш едва държеше очите си отворени. — Венера, ще покажеш ли на Зоуи и на останалите къде са чувалите? Няма значение чия стая ще използвате. Настанявайте се и лягайте. — Но след кратка пауза добави. — Само не лягайте в леглото на Крамиша.
— Няма проблем да останете в стаята ми — обади се Крамиша. — Това не ме притеснява. Но леглото си не давам.
— Всички ли си имате стаи? — попитах с равен тон, прикрила изненадата си. Колко различно беше всичко от първия път, когато слязох долу! Тогава хлапетата трудно можеха да минат за човекоподобни, а тунелите бяха мръсни, тъмни и страшни. Сега стаята, където се бяхме събрали, беше уютна, осветена с дебели свещи и газени лампи, а мебелите бяха удобни, очевидно нови. Възглавниците и чаршафите бяха в тон с цветовете на килима. Всичко изглеждаше съвсем нормално. Нима умората бе отнела способността ми да мисля логично? Може би затова си въобразявах, че нещо с тези червени хлапета не е наред?
— Всеки, който искаше самостоятелна стая, вече има такава — отвърна Венера. — Тук не е трудно да си устроиш уютно местенце. В тази част на тунелите има много ниши. Ние ги превърнахме в истински стаи. Аз също си имам отделна стая — каза тя и се усмихна многозначително на Ерик.
Трябваше да си напомня, че не е етично от моя страна да призова огъня и да изгоря бухналата й коса, заедно със скалпа, за да остана спокойна на мястото си.
— Явно тук са складирали голяма част от контрабандния алкохол по време на Сухия режим — каза Деймиън. — Логично е, защото е на железопътните релси и е лесно стоката да се пренася през нощта.
— Колко романтично! — въздъхна Джак. — Имам предвид всички онези готини мацки, евтини ресторанти с танци и гангстерски престрелки през двайсетте години на миналия век.
Деймиън му се усмихна снизходително.
— Всъщност в Тулса Сухият режим е продължил до 1957 година.
— Няма значение. Ох, развали романтиката! Всичко заприлича на празни гейски приказки — въздъхна Джак, но веднага се изкикоти. — Но аз съм си такъв — празноглав гей.
— Ти си забавен и много сладък гей. Затова те обичам — каза Деймиън и млясна Джак по устата, което накара Дукесата да заджавка радостно.
— Стига лигавщини! — извика Афродита.
— Аз имам още един въпрос — вдигна отново ръка Джак, след като изгледа обидено пияната Афродита.
— Давай, Джак, какво искаш да питаш?
— Къде ще пишкаме?
— Да пишкаме? Пишкаме ли каза той? — изкиска се Афродита толкова силно, че чак загрухтя, но никой не й обърна внимание.
— Няма проблем — каза Стиви Рей и устата й едва не се разчекна от огромната прозявка. — Венера, ще им покажеш ли банята и тоалетната?
— Вие имате баня?
Какво? В тунелите имаше работеща водопроводна мрежа? Не беше за вярване.