Венера ме изгледа доволно, сякаш искаше да ми каже: «Видя ли, че не знаеш всичко?».
— Точно така. Истинска баня с душове.
— И с топла вода? — ентусиазира се Джак.
— Естествено. Да не сме варвари?! — наежи се Венера.
— Как? — попитах аз.
— Душовете са в склада над нас — поясни Стиви Рей. — Проучихме сградата до основи. Складовете и гарата. Всички входове са заковани с дъски, така че никой да не може да се промъкне в нея отникъде, освен през мазето, така че следим неотлъчно кой влиза и кой излиза.
— И не оставяме никого да влезе безнаказано — добави Венера и на мен ми се стори, че ни изгледа зловещо.
Честно казано, харесвах я все по-малко и по-малко. И този път това нямаше нищо общо с лигавенето й пред Ерик.
— Страхотно! Такива м-места… обичам — изхълца Афродита.
— Браво на теб — погледна я кисело Стиви Рей — Та, докато изследвахме депото, намерихме две заключени стаи. — За мъже и за жени. Съобразихме, че сигурно са били за служителите на гарата. Открихме дори и гимнастически салон. Далас направи останалото.
Тя се отпусна уморено върху възглавницата си и кимна към Далас в смисъл «давай, разкажи им останалото». Далас сви скромно рамене, но усмивката му говореше, че знае колко важна работа е свършил.
— Просто намерих главния кран за гарата и го отворих. Тръбите все още са в добро състояние.
— И не само това, направи и друго — обади се Стиви Рей.
Той й се усмихна и аз отново усетих, че между тях има нещо. Хм, по-късно определено ще трябва да си поговорим двете.
— Ами, успях да измисля как да включа електричеството. Водните нагреватели заработиха. А благодарение на кредитната карта на Афродита се снабдихме с всичко необходимо, за да пусна осветление из тунелите. С малко усилия вече си имаме топла вода горе и електричество долу.
— Уау — извика Джак. — Това е страхотно!
— Впечатляващо — съгласи се Деймиън.
Далас продължи да се усмихва.
— Е, ще ползвате ли банята, или не? — попита Венера.
Видя ми се кисела или може би гадна, като истинска кучка. Да, «кучка» май беше по-точната дума.
— Да — ухили се доволно Джак. — С удоволствие ще си хвърля един душ преди дежурството.
— А как сте с шампоаните и балсамите? — попита Шоуни.
— Ох, момичета, това беше първото, за което помислих, след като дойдох на себе си. Не се тревожете, имам всичко необходимо — каза Крамиша, стана и избърса трохите от прилепналите по бедрата си дънки.
— Чудесно! — усмихна се Ерин. — Да вървим тогава.
Всички наставаха и тръгнаха към изхода на стаята. Аз изостанах назад.
— Хей, Зо, искаш ли отново да ми бъдеш съквартирантка? — Стиви Рей изглеждаше ужасно изтощена, но по лицето й играеше познатата стара усмивка.
— Да — отвърнах бързо.
Погледите ни се насочиха едновременно към Афродита, която все още седеше на ръба на леглото, полуизлегната върху Дарий.
— Афродита, иди да си намериш спален чувал. После можеш да се тръшнеш тук — каза Стиви Рей.
— Слушай… няма никакъв начин да спя с теб — отвърна Афродита, полагайки огромни усилия да не заваля думите. — Нашето Обвързване не е като онези. Дори и да бях хомосексуалистка, а аз не съм, ти не си мой тип.
— Не съм ти намеквала нищо такова — каза Стиви Рей. — Не ставай глупава. — Само те осведомявам. И искам да ти е ясно, че ще прекъсна това гадно Обвързване в мига, когато измисля как може да стане. — Стиви Рей въздъхна. — Не прави нещо, което може да нарани и двете ни. Достатъчно рани получих напоследък.
Слушах размяната на реплики между тях с жив интерес. Самата аз бях Обвързана известно време с човешкото си гадже Хийт, така че знаех какво е да си обвързан с човек чрез магията на кръвта. Знаех нещо и по въпроса за прекъсването на тази връзка. Беше адски болезнено.
— Зоуи, нали няма да ти се стори прекалено, ако те помоля да спреш да ме зяпаш? — провлече Афродита и ме накара да примигам виновно.
— Не те зяпам — излъгах аз.
— Както и да е, просто спри!
— Няма защо да се срамуваш от Обвързването, красавице — каза Дарий и прегърна нежно Афродита.
— Все пак е откачено, нали? — каза Стиви Рей.
Дарий й се усмихна разбиращо.
— Трябва да знаете, че има различни видове Обвързване. — И нашето не е от рода на «пий от кръвта ми и ме люби» — каза Афродита.
— Разбира се, че не е — целуна я по челото Дарий.
— Което означава, че можеш да спиш тук, без да се страхуваш, че ще те нападна — обади се Стиви Рей.
— И въпреки това ти казвам — не. Отивам с Дарий. Ще бдя на пост с него — заяви решително Афродита и вдигна наполовина празната втора бутилка с вино в странен пиянски жест.
— Дарий трябва да охранява входа към тунелите, а не да се занимава с пияния ти задник — възрази Стиви Рей
— Аз. Отивам. С. Дарий! — натърти Афродита.
— Нека да дойде с мен — предложи Дарий, опитвайки се безуспешно да скрие усмивката си. — Аз ще й намеря спален чувал. Сигурен съм, че няма да ми създава неприятности. Предпочитам да ми е пред очите.
— Мислиш, че няма да ти създава неприятности, така ли? — казах смаяно и погледнах Стиви Рей.
Двете повдигнахме вежди в синхрон и се обърнахме към него. Кълна се, че високите му изсечени скули се обагриха в розово.
— Може би има предвид друга Афродита, която не познаваме — каза със съмнение Стиви Рей.
— Хайде — изправи се Афродита и се олюля на краката си. — Знам къде държат скапаните спални чували. Не обръщай внимание на тия кокошки — тя ни изгледа сърдито, оригна се мощно, хвана Дарий за ръка и тръгна, залитайки, под звучния смях на моя милост и Стиви Рей.
Преди да се измъкне изпод одеялото на входа, Дарий се обърна през рамо към Ерик, който все още се мотаеше из стаята, почти забравен от почти всички. Почти.
— Ерик, поспи малко. Аз ще те събудя за втората смяна.
— Добре… Сигурно ще поспя… — поколеба се Ерик.
— Стаята на Далас е надолу по тунела. Сигурна съм, че няма да има нищо против да се настаниш при него — каза Стиви Рей.
— Добре. Значи ще ме търсиш там — отвърна Ерик.
Дарий кимна.
— Жрице, ще провериш ли превръзките на Стиви Рей? Ако трябва да се сменят…
— Ако трябва, ще ги сменя — прекъснах го аз. По дяволите, щом успях да помогна да извадим стрелата от гърдите й, сигурно щях да сменя и превръзката… без да повърна.
— Добре, ако имаш нужда от мен, просто кажи на някое от хлапетата…
Но думите на воина бяха прекъснати от Афродита, която събра достатъчно сили да го издърпа навън от стаята. След миг тя подаде главата си иззад одеялото, което служеше за врата, и каза:
— Лека нощ. И не ни притеснявайте — после изчезна.
— По-добре с него, отколкото с мен — измърмори Ерик, загледан в одеялото.
Не си направих труда да скрия усмивката си. Радвах се, че Ерик не се интересува повече от Афродита. Той се обърна бавно към мен, срещна очите ми и също се усмихна.
7
— Хей, вие двамата! Разкарайте се оттук. Отивайте при другите — извика към нас Стиви Рей, обърна се на една страна и внимателно, за да не засегне раната, се сви на кълбо.
В този момент се чу едно сърдито «мяу», една малка оранжева топка влетя в стаята и скочи на леглото до нея.
— Нала! — почеса я по главата Стиви Рей. — Липсваше ми. Нала кихна в лицето й, претърколи се три пъти на възглавницата до главата й, излегна се, включи мотора и запреде.
СПЕЦИАЛНА ЗАБЕЛЕЖКА:
Дукесата, жълтият лабрадор на Джак, е аномалия. Старк я донесе със себе си при преместването си от чикагския «Дом на нощта». После умря и Джак я осинови. После Старк се съживи, но не беше истинският Старк, защото първото нещо, което направи, беше да забие стрела в гърдите на Стиви Рей. Като следствие от този факт Дукесата все още е с Джак. И ми се струва, че той започна истински да се привързва към нея.
Но когато избягахме от «Дома на нощта», котките и Дукесата ни последваха. И гледката как Нала се намества удобно до Стиви Рей превърна стаята в удобно и уютно местенце.
— Казах, омитайте се! Вземете си душ или каквото там… — измърмори сънено Стиви Рей и гушна котката. — Ние с Нала ще поспим. Ако побързате, сигурно ще настигнете останалите. Тръгвате наляво и после все надясно. Входът е в стаята, където държим хладилниците.
— Дарий каза да проверя превръзките ти — напомних й аз.
— Не сега — прозя се тя. — Сега са си добре.
— Щом казваш — вдигнах рамене, като се надявах да не издам облекчението си. Истината е, че не ме биваше за медицинска сестра. — Сега поспи. Аз ще се върна след малко — добавих и мога да се закълна, че тя заспа, преди с Ерик да се изнижем от стаята.
Завихме наляво и тръгнахме по тесния коридор. Известно време никой от нас не проговори. Тунелите не бяха толкова зловещи, колкото ми се сториха миналия път, когато бях долу, но това не ги правеше по-малко клаустрофобични, нито светли и приятни. На всеки два метра имаше лампи, прикрепени с конзоли от железопътни релси в бетона на височината на окото, но влагата и мракът се просмукваха навсякъде между тях. Не бяхме стигнали много далеч, когато с крайчеца на окото си долових някакво движение. Застинах на място и се взрях в плътните сенки между лампите.
— Какво става? — попита тихо Ерик.
Стомахът ми се сви на топка от страх.
— Не знам, аз…
В същия миг нещо в тъмнината пред мен експлодира и прекъсна думите ми.
Устните ми се отвориха за писък, докато мислите ми се лутаха от ужасните червени хлапета към нещо още по-лошо — гарваните-демони. Но ръката на Ерик обгърна раменете ми и ме издърпа встрани от пътя на половин дузина прилепи, които профучаха покрай нас.
— Ти ги изплаши точно колкото и те теб — каза той и побърза да свали ръката си веднага, след като опасността отмина.
Потръпнах и се опитах да възвърна нормалния ритъм на сърцето си.
— Няма начин да са се уплашили колкото мен. Прилепите са плъхове с криле.
Той се засмя и ние продължихме напред.
— Аз пък си мислех, че гълъбите са плъхове с криле.
— Прилепи, гълъби, гарвани… точно в момента не ми пука за разликите. Всички летящи и размахващи криле същества са ми противни.
— Ясно — усмихна се той. Усмивката му не донесе успокоение нито на мислите, нито на сърцето ми. И през целия път напред мога да се закълна, че усещах топлината от допира му по раменете си. След няколко стъпки се натъкнахме на сектор, толкова красив, колкото и изненадващ. Спряхме и зяпнахме от удивление.
— Уау! Това е супер готино! — смаях се аз.
— Наистина — съгласи се Ерик. — Трябва да е работа на онова момиче, Жерарти. Нали Стиви Рей ни я представи като художничка, която украсява тунелите?
— Да, но не очаквах да е толкова красиво.
Забравила за прилепите, прокарах ръце по прекрасните нарисувани по стените цветя, сърца, птици и всякакви заврънкулки, вплетени една в друга така, че да образуват светла и ярка мозайка, която вдъхваше живот на този мрачен потискащ тунел и го превръщаше в сцена от вълшебна приказка.
— Хората — и човеците, и вампирите — биха платили цял куп пари за това изкуство — отбеляза Ерик. Не добави «ако изобщо светът някога научи за червените хлапета и вампири», но беше ясно, че си го мисли.
— Надявам се да стане така — промълвих замечтано. «Ще бъде прекрасно, ако останалият свят разбере за червените хлапета» си казах и веднага си добавих наум, че ако излязат на светло, въпросите за тяхната реална сила и тенденциите в развитието им, които се въртяха в главата ми, може би най-после щяха да намерят отговори. Но на глас казах само:
— Според мен хората и вампирите трябва да заздравят връзките помежду си.
— Както ти и твоето човешко гадже ли? — попита Ерик. Зададе въпроса си тихо, без нотка на сарказъм.
Вдигнах глава и го погледнах открито.
— Вече не съм с Хийт.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
— Добре — беше всичко, което чух.
Продължихме напред, мълчаливи, потънали в собствените си мисли. Тунелът зави леко надясно към посоката, която трябваше да следваме, и малко след това видяхме в стената малък сводест вход, покрит със завеса. Беше отляво на тунела. Завесата беше черна, имитираше кадифе с долнопробна щампа на образа на Елвис в бял концертен костюм.
— Сигурно е стаята на Далас — предположих аз. Ерик се поколеба, но само за няколко секунди, после протегна ръка, повдигна края на одеялото и ние надникнахме любопитно вътре. Стаята не беше голяма и Далас нямаше легло, а няколко матрака, сложени един върху друг направо на пода. Имаше и яркочервен юрган, а калъфките на възглавниците му бяха в същия цвят (под юргана имаше голяма подутина — явно спящият Далас). Имаше и маса, отрупана с всякакви неща, но светлината беше мътна и не успях да ги разгледам добре. Видях и два черни стола. На неравната стена над леглото имаше плакат на… примижах, за да видя по-добре…
— Джесика Алба?
— Джесика Алба е страхотна актриса — прошепна Ерик, за да не събудим Далас.
Сбърчих нос.
— Какво? Да не би стаята да е моя? — вдигна той рамене.
— Хайде да настигнем другите — измърморих и забързах напред.
— Хей — чух гласа му след известна пауза. — Дължа ти едно «благодаря».
— На мен? За какво? — извърнах се към него.
— Защото не ме остави в онзи ужас горе и ме спаси — срещна погледа ми той.
— Не те спасих аз. Ти тръгна с нас по собствена воля.
Той поклати глава.
— Не, абсолютно съм сигурен, че ти ме спаси, защото не мисля, че ако те нямаше, волята ми щеше да бъде свободна.
Ерик пристъпи към мен, хвана ръката ми и ме обърна към себе си. Взрях се в прекрасните му сини очи, оградени от татуировката на възрастен вампир — сложен мотив, който създаваше впечатление за маска и го правеше направо неустоим, нещо средно между Кларк Кент в Супермен и Зоро, направо да се побъркаш. Но Ерик беше много повече от супермен. Той беше талантлив и наистина добър човек и аз страдах, че вече не бяхме заедно. И особено страдах, че причината да скъсаме съм аз. Въпреки всичко станало между нас, аз исках да бъда неговото момиче. Исках да си върна доверието му и тъгувах, тъгувах толкова много…
— Липсваш ми — чух се да казвам, преди да реша дали искам да го кажа.
Очите на Ерик се разшириха и устните му се извиха в усмивка.
— Аз съм до теб.
Усетих, че лицето и врата ми стават червени като домат, и бях сигурна, че това ме загрозяваше.
— Нямах предвид просто да си тук — измънках смутено.
Усмивката му стана още по-голяма.
— Не те ли интересува как точно ме спаси от Калона?
— Да, интересува ме, разбира се — имах нужда да размахам пред лицето си нещо, ръка или ветрило, все едно, за да махна част от червенината от него.
— Ти ме спаси, защото вместо за магнетичната сила на Калона аз мислех за теб.
— Наистина ли?
— Имаш ли представа колко невероятно красива беше, докато построяваше кръга?
Поклатих глава, омаяна от яркосините му очи. Затаих дъх. Не исках да дишам. Не исках да правя нищо, което би могло да развали вълшебния миг между нас.
— Ти беше… фантастична — красива, силна и самоуверена. Не можех да откъсна поглед от теб.
— Аз… порязах ръката ти — беше всичко, което успях да изрека.
— Трябваше да го направиш. Това беше част от ритуала — той повдигна ръката си и я обърна с дланта нагоре, за да видя тънката червена ивица, която разполовяваше месестата й част и се губеше някъде към палеца.
Нежно прокарах пръст по нея.
— Не исках да те наранявам.
Той взе ръката ми и я обърна така, че сапфирената татуировка, която покриваше дланите ми, да се вижда ясно. После направи същото, което аз бях направила преди малко — прокара пръст по кожата ми. Потреперих, но не отдръпнах ръката си.
— Не почувствах никаква болка — каза тихо той. — Усещах единствено твоето присъствие. Топлината на тялото ти. Ароматът ти. Ръцете ти върху моите. Затова онези зловещи същества не успяха да ме омагьосат. Затова не повярвах на Неферет. Ти наистина ме спаси, Зоуи.