Въздишката ми прозвуча като ридание. Определено трябваше да поговоря с някого.
Неферет? Изключено. Нямаше да кажа на възрастен вампир за Лорън. А и трябваше да си призная, че съм пила от кръвта на Хийт, което най-вероятно е довело до Отпечатване. Но не можех. Поне засега. Знам, че е егоистично, но не исках да си създавам проблеми с Неферет точно сега, когато се опитвам да се утвърдя като лидер на «Дъщерите на мрака»
Стиви Рей? Тя беше най-добрата ми приятелка, но ако искам да споделя с нея всичко, ще трябва да й призная, че съм пила кръв. Два пъти. И колко силно искам да пия отново. Тя сигурно ще откачи. Поне аз определено откачам при мисълта. Не мога да приема най-добрата ми приятелка да гледа на мен като на чудовище. А и не мисля, че би могла да ме разбере.
Не можех да кажа и на баба. Определено няма да й хареса, че Лорън е на двайсет и нещо. А и не си представям как й разказвам, че съм лочила нечия кръв.
Каква ирония на съдбата е, че единственият човек, който няма да се ужаси от Жаждата и би ме разбрал за всичко останало, бе Афродита. И колкото и да е странно, част от мен искаше да говори именно с нея, особено откакто разбрах, че виденията й са все още истински. Имах предчувствие за нея, което ми казваше, че тя е много повече от една злобна кучка. Афродита ужасно ядоса Неферет, това е очевидно. Но Неферет й каза с леден и злобен глас, че Никс й е обърнала гръб, а това, както вече разбрах, не беше истина. Тръпки ме полазиха по гърба, когато в ума ми се зароди подозрението, че не мога да се доверя на Неферет напълно.
Положих усилие да се върна обратно на темата, заради която съм дошла, и отворих книгата, а от нея изпадна лист хартия. Вдигнах го, защото си помислих, че някой ученик си е водил записки, и се вцепених, като прочетох името си на него.
Тръпки ме побиха, като прочетох стихотворението. Как, по дяволите, някой, още повече пък Лорън, който би трябвало да е на Източното крайбрежие сега, ще знае коя точно книга ще взема?
Ръката ми трепереше, затова оставих листчето и отново прочетох написаното. Оставих настрана мисълта колко е романтично, че най-добрият мъж поет ми пише стихове, и забелязах нещо не по-малко смущаващо от това, че намерих хайкуто точно в тази книга. «Нощта не може да забули твоя ален копнеж.» Или аз откачам, или звучи, сякаш Лорън знае, че съм пила кръв. И изведнъж стихотворението започна да ми изглежда някак сбъркано, плашещо. Като предупреждение, което не беше точно предупреждение. Започнах да се питам кой ли го е написал. Ами ако не е Лорън? Ако е Афродита? Бях подслушала разговора с родителите й. Предполага се, че ще се опита да ме злепостави по някакъв начин. Дали това се връзва с плановете й? (Пфу, «плановете й»! Разсъждавам като комиксов герой.)
Добре. Афродита ме видя с Лорън, но откъде може да знае за хайкуто? А и как би могла да знае, че ще дойда тук, за да търся точно тази книга. Приличаше по-скоро като нещо, което някой възрастен вампир би могъл да знае, макар че не мога да си представя откъде. Аз самата допреди няколко минути не знаех, че ще избера тази книга.
Нала влезе със скок в помещението и ми изкара всичкия наличен акъл. Замяука жално и започна да се търка в мен.
— Добре, добре. Да се връщаме на работа.
Но докато търсех в книгата заклинания, умът ми продължи да кръжи около темата за стихотворението и за безпокойството, което се беше загнездило дълбоко в мен.
Шестнадесета глава
Взех Нала и напуснах библиотеката. Тя спеше толкова дълбоко, че почти не реагира, когато я грабнах. Погледнах часовника и не можах да повярвам, че са минали няколко часа. Нищо чудно, че задникът ми беше изтръпнал, а вратът — схванат. Но това не ме притесняваше, защото в крайна сметка бях свършила онова, за което бях дошла, и вече имах ясна идея какво ще правя на Ритуала на пълнолунието. Голяма тежест падна от плещите ми, но все още бях нервна. Щях да водя ритуала пред група момичета, които никак няма да са въодушевени, че съм заела мястото на тяхната приятелка Афродита. Трябваше да се концентрирам над самия ритуал и над поразителните усещания, които получавам при призоваването на елементите. Останалото само щеше да се подреди. Надявам се.
Бутнах тежката входна врата и се озовах пред един съвсем различен свят. Явно снегът е продължил да вали през цялото време, докато бях в библиотеката. Всичко бе плътно покрито с дебело снежно одеяло. Вятърът духаше силно, а газените лампи едва блещукаха в мрака. Може би трябваше да се върна в сградата и да изляза през другия вход, който бе много по-близо до общежитията, но не исках. Мислех си колко права е Стиви Рей. Снегът наистина е магия. Той променя света, прави го по-мек, по-нежен и мистериозен.
Като новак вече не усещах студа както хората, а това преди ме плашеше. Представях си едно студено и неживо същество, което пие кръвта на живите (доста гадно). Сега вече знаех много по-добре в какво се превръщам, и бях наясно, че не изпитвах студ заради ускорения метаболизъм, а не защото съм нежива.
Вампирите всъщност не са мъртви. Те са Променени. Хората едва ли не си ни представяха като ходещи мъртъвци, което вече ме дразнеше. Както и да е, при всички положения ми беше приятно, че мога спокойно да се разхождам във виелицата, без да се притеснявам, че ще замръзна. Нала нежно се гушна в мен и замърка, а аз я обгърнах с ръце, за да я предпазя от вятъра и студа. Вятърът заглушаваше всичко и за миг ми се стори, че съм сама в свят, където черното и бялото се смесват в уникална комбинация.
След няколко крачки въздъхнах и щях да се плесна по челото, ако не носех котката. Трябваше да се върна до училищния магазин за ритуални и магически пособия, за да взема евкалипт. Според това, което прочетох в книгата, евкалиптът се свързва с лечителство, защита и пречистване — три неща, които смятах за необходимо да призова по време на първия си ритуал. Предположих, че мога да взема евкалипта и утре, но щеше да ми е необходим завързан за въже, като част от заклинанието, което смятах да правя.
В този момент забелязах фигурата. Забелязах я не само защото беше странно друг ученик да е толкова смахнат, че да се разхожда навън в снежната буря. Направи ми впечатление, че не вървеше по пътеката, а направо през поляната. Спрях и присвих очи. Беше с дълго черно наметало и качулка на главата. Желанието да го проследя ме удари с такава сила, че простенах. И сякаш останала без воля, аз се понесох бързо към поляната.
Потръпнах. В момента, в който фигурата стъпи в сенките, започна да се движи с нечовешка скорост. Червено? Видях за миг нещо червено да проблясва под качулката на фона на бялата кожа. Снегът премрежваше погледа ми и не успявах да видя добре, но по памет се ориентирах, че отиваме към източната стена, където имаше пролука за навън. Същото място, на което видях двата призрака или каквото там бяха. Мястото, на което си казах, че повече няма да ходя сама.
Да, трябваше да поема наляво и да се насоча право към общежитията. Естествено, не го направих.
Сърцето ми биеше лудо, а Нала простенваше на ухото ми, когато стигнах до дърветата. Продължих към стената и през цялото време си мислех колко глупаво е да преследвам тази фигура, която в най-добрия случай беше ученик, който се опитва да се измъкне тайно от училище, а в най-лошия — страшен призрак.
Изгубих фигурата от поглед, но знаех, че се доближавам до пролуката, така че забавих ход. Стараех се да оставам скрита в сянката и да се придвижвам, прикривайки се от дърво на дърво.
Все още валеше сняг и двете с Нала бяхме покрити със снежинки. Какво правех тук? Независимо какво ми казваше интуицията, здравият ми разум твърдеше, че правя голяма глупост и трябва веднага да се понеса (заедно с треперещата си котка) към общежитията. Това тук наистина не беше моя работа. Може би някой учител проверява… не знам… иска да се увери, че няма идиоти като мен, които да се шматкат навън в тази буря.
А може би някой се е вмъкнал в училището, след като е убил брутално Крис Форд и е отвлякъл Брад Хиджънс, и ако сега се изправя срещу него, също ще бъда убита.
Да, бе, да. Ега ти развинтеното въображение!
И тогава чух гласовете.
Забавих крачка, на практика ходех на пръсти. Най-после ги съзрях. Имаше две фигури, които стояха до пролуката в стената. Присвих очи, за да видя по-добре през падащия сняг. Фигурата, която досега преследвах, стоеше по-близо до стената и понеже сега не тичаше с ненормална скорост, можех да забележа, че стои леко прегърбена. Преместих поглед върху другата фигура и почувствах как невероятният хлад на снега, който досега брулеше кожата ми, потъна в душата ми.
Там стоеше Неферет.
Тя изглеждаше мистериозна и властна с развяващата се от вятъра кестенява коса. Сняг покриваше черната й рокля. Беше обърната с лице към мен, така че виждах суровото й изражение, докато говореше ядосано на човека с наметалото. Възможно най-тихо се приближих, доволна, че съм облечена изцяло в черно и се сливам със сенките на дърветата. От новото си място успявах да дочуя откъслечни фрази от това, което Неферет казваше.
— … внимаваш повече какво правиш! Аз няма да…
Напрегнах се да чуя и останалото, но вятърът заглушаваше думите. Изведнъж усетих миризмата — вонеше на нещо като мухъл, на нещо, което не е на мястото си в този студен и влажен ден.
— … прекалено опасно — казваше Неферет. — Подчини се или…
Не чух останалата част от изречението. Фигурата отвърна с грухтящ звук, който приличаше повече на животински, отколкото на човешки.
Нала, която досега като че ли спеше, надигна рязко глава. Скрих се по-внимателно зад дървото, когато тя измяука уплашено.
— Ш-ш-т! — прошепнах й и се опитах да я успокоя, за да не вдига шум. Тя млъкна, но забелязах, че козината й е настръхнала, а очите й са присвити гневно, докато гледаше към човека с наметалото.
— Обещахте!
От гъргорещия му глас и аз настръхнах. Надникнах иззад дървото навреме, за да видя как Неферет вдигна ръка, сякаш се кани да го удари. Той се извърна към стената и качулката падна от главата му, а стомахът така ме сви, че за малко да повърна.
Беше Елиът. Мъртвото момче, чийто дух ни нападна с Нала миналия месец. Неферет не го удари. Тя повиши глас и всяка нейна дума достигна до мен:
— Не ти се полага повече! Не е сега моментът. Не разбираш от тези неща и няма да ме разпитваш. А сега си върви! Ако още веднъж си позволиш да не ми се подчиниш, ще почувстваш гнева ми, а гневът на богинята е ужасяващ.
Елиът се присви и изхленчи:
— Да, богиньо.
Той беше. Сигурна бях. Въпреки че гласът му звучеше така грубо, нямаше съмнение, че е той. Някак си не е умрял и не е извършил Промяната. Беше нещо различно. Нещо ужасяващо.
Отвращаваше ме до краен предел и забелязах с изненада как изражението на Неферет омекна.
— Не искам да бъда лоша с децата си. Знаеш, че вие сте най-голямата ми радост.
С погнуса наблюдавах как тя се доближи до него и го помилва по лицето. Очите му заблестяха с цвета на стара кръв и дори от това разстояние виждах как тялото му трепери. Елиът беше нисък, тантурест и непривлекателен тип, с прекалено бяла кожа и морковеночервена коса, която винаги стърчеше на всички посоки. В момента той беше всичко това, плюс прегърбена стойка и хлътнали бузи. Така че на Неферет й се наложи да се наведе, за да го целуне. Съвсем отвратена, чух как той изстена от удоволствие. Неферет се изправи и се засмя. Беше дълбок и съблазнителен смях.
— Моля ви, богиньо! — изхленчи Елиът.
— Знаеш, че не го заслужаваш.
— Моля ви! — повтори той, целият разтреперан.
— Добре тогава. Но запомни, че това, което богинята дава, може и да си вземе обратно.
Неспособна да отместя поглед, видях как Неферет вдигна ръка и запретна ръкава си. После прокара нокът по кожата си, който остави алена диря. Усетих непреодолимо привличане. Когато тя поднесе ръката си към Елиът, аз се притиснах към дървото, заставяйки се да остана спокойна. Той падна на колене пред нея и със сумтящи стенания започна да пие от кръвта й. Откъснах очи от него и погледнах Неферет. Тя беше отметнала глава назад с леко разтворени устни, сякаш отвратителният Елиът й доставяше истинско сексуално удоволствие, докато пие от кръвта й.
Беше ми много трудно да потисна зародилото се у мен желание. Искаше ми се да порежа някого и да…
Не! Скрих се изцяло зад дървото. Няма да се превръщам в чудовище. Нямаше да бъда изрод. Не мога да допусна това да ме контролира. Бавно и тихо се промъкнах обратно по пътя, по който бях дошла, без да поглеждам назад към тях.
Седемнадесета глава
Все още бях разтърсена, объркана и стомахът ме болеше, когато стигнах до общежитието. В общата стая имаше няколко групи момичета, които гледаха телевизия. Настаних се до Стиви Рей, Деймиън и Близначките и започнах да милвам Нала в ръцете си. Стиви Рей не забеляза, че съм необичайно мълчалива. Беше прекалено заета да ми разказва за хода на битката със снежни топки, която след вечеря преминала в истинска война, докато някой не уцелил по невнимание прозореца на Дракона. А той не е вампир, когото си струва да ядосваш.
— Дракона сложи край на войната — заливаше се от смях Стиви Рей. — Но дотогава беше много забавно.
— Да, Зи. Изпусна феноменална битка — каза Ерин.
— Направо смачкахме Деймиън и гаджето му — допълни въодушевено Шоуни.
— Той не ми е гадже! — възрази Деймиън, но усмивката му добавяше едно недоизказано «все още»
— Както… — започна Шоуни.
— … и да е — довърши Ерин.
— Аз го намирам за готин — включи се Стиви Рей.
— И аз — отвърна Деймиън и се изчерви.
— А ти какво мислиш, Зоуи? — попита ме Стиви Рей.
Примигах неразбиращо срещу нея. Имах чувството, че съм попаднала в тайфун, а всички останали около мен се наслаждават на хубавото време.
— Всичко наред ли е, Зоуи? — попита Деймиън.
— Деймиън, можеш ли да ми донесеш малко евкалипт? — казах най-неочаквано.
— Евкалипт?
— Да, малко връхчета и листа — кимнах аз. — Ще са ми необходими за утре по време на ритуала.
— Няма проблем — отвърна той и ме погледна учудено.
— Подготви ли всичко за ритуала? — поинтересува се Стиви Рей.
— Така ми се струва. — Замълчах и си поех дълбоко дъх. После срещнах въпросителния поглед на Деймиън. — Имало ли е някога случай на ученик, който е починал, после да е бил видян жив?
За щастие той не ме попита дали не съм си загубила ума. Но Стиви Рей и Близначките ме гледаха така, сякаш току-що съм съобщила, че смятам да участвам в публичен стриптийз. Обърнах се към Деймиън. Всички знаем, че той е много прилежен в ученето и помни страшно много подробности. Ако някой знаеше отговора на странния ми въпрос, то това бе той.
— Ако тялото на някой ученик започне да отхвърля Промяната, няма връщане назад. Така пише във всички книги, това ни каза и Неферет. — Никога не го бях чувала да говори с толкова сериозен тон. Какво има, Зоуи?
— Моля те, моля те, моля те, кажи ми, че не ти е лошо — извика Стиви Рей.
— Не, не е нищо такова. Добре съм, заклевам се.
— Тогава какво става? — попита Шоуни.
— Изкара ни ангелите — каза Ерин.
— Не исках. Е, добре. И без това всичко е много странно, но мисля, че видях онзи Елиът.
— Моля?
— Какво? — възкликнаха Близначките едновременно.
— Не разбирам — намеси се Деймиън. — Елиът умря прели месец.
Очите на Стиви Рей изведнъж се разшириха.
— Като Елизабет! — И преди да реагирам, тя изрече на един дъх: — Миналия месец Зоуи видя духа на Елизабет до източната стена, но не ви казахме нищо, за да не ви плашим.
Отворих уста, за да им разкажа за Елиът… и Неферет. И я затворих. Осъзнах, че не мога да споделя нищо за Неферет. Вампирите имат много силна интуиция, което в най-голяма степен важи за Висшата жрица. Тя буквално може да чете мисли. Не мога да допусна приятелите ми да се разхождат из училището и Неферет да разбере от уплашените им мисли, че съм я видяла с Елиът. Ще се наложи да запазя за себе си това, което видях днес.