— Знаеш ли, да имаш скапани родители не е оправдание за такъв гаден характер като твоя — казах след нея.
Тя се спря за миг, после се обърна. Очите й бяха присвити от злоба.
— Ти пък какво знаеш за това!?
— За твоите родителите ли? Не много. Само това, че те контролират и че майка ти е истински кошмар. Или имаш предвид за скапаните родители по принцип? За тях знам много. Живея с такива, откакто майка ми се омъжи повторно преди три години. Гадно е, но не е оправдание да бъдеш кучка.
— Пробвай не три, а осемнайсет години, и то много по-кошмарни от това, което си видяла, и тогава може да добиеш представа. Просто нищо не си видяла. — И после, също като старата Афродита, която добре познавах и не можех да понасям, тя се фръцна и си тръгна с типичната походка, включваща въртене на задника.
— Проблеми. Това момиче има сериозни проблеми.
Седнах на пейката и започнах да ровя в чантата си за мобилния телефон. Бях доволна, че винаги го нося със себе си, дори когато съм принудена да го държа с изключен звук и без вибрация. Причината си има име — Хийт. Той е почти бившето ми гадже и откакто с вече бившата ми най-добра приятелка Кайла дойдоха да ме «измъкнат от тук» (точно така се изразиха идиотите), Хийт се влюби още по-непоправимо в мен. Вината не е само негова. Аз бях тази, която опита кръвта му и започна цялата работа с Отпечатването. Както и да е. Дори когато съобщенията от него намаляха от милиони (имам предвид двайсетина) на ден до към две-три, пак предпочитам да държа звука на телефона си изключен, за да не ми досажда. Естествено, като го отворих, видях няколко пропуснати повиквания, всички от Хийт. Нямаше съобщения. Явно започваше да схваща.
Баба звучеше сънена, когато вдигна телефона, но щом позна, че съм аз, веднага се зарадва.
— О, Зоуи! Толкова е приятно да се събудя от твоя глас.
Усмихнах се:
— Липсваш ми, бабо.
— И ти ми липсваш, съкровище.
— Бабо, причината да ти се обадя е малко странна, но трябва да ми се довериш.
— Разбира се, че ти се доверявам — отвърна тя без колебание.
Тя е толкова различна от майка ми, че просто се чудя как е възможно да са роднини.
— Добре, значи днес следобед планираш да отидеш до Тулса, за да напазаруваш, нали така?
След кратко мълчание тя се засмя.
— Явно не е възможно да се скрие изненада за рождения ден от един вампир.
— Трябва да ми обещаеш нещо, бабо. Обещай ми, че никъде няма да ходиш днес. Няма да се качваш на колата. Няма да караш. Просто стой вкъщи и си почивай.
— Какво има, Зоуи? — Поколебах се за миг, защото не знаех как да й го кажа. Тогава тя, със своята вродена способност да ме разбира перфектно, продължи: — Не забравяй, че можеш да ми кажеш всичко, Зоуи. Аз ти вярвам.
Не бях забелязала, че съм затаила дъх, преди да чуя това.
— Мостът Ай-40, който се намира на река Арканзас, близо до водопада Уебър, ще се срути. Предполага се, че ти ще си там в този момент и ще загинеш. — Казах последната част тихо, почти шепнешком.
— О! О, боже! По-добре да седна.
— Бабо, добре ли си?
— Предполагам, че да, но се чувствам леко замаяна от новината. — Сигурно бе взела вестник, защото чувах как си вее с нещо. — Как разбра за това. Имаш видения ли?
— Не аз. Афродита.
— Момичето, което беше лидер на «Дъщерите на мрака»? Мислех, че вие двете не сте близки.
— Не сме. Определено не сме. Но я видях случайно, докато получаваше видението, и разбрах за какво се отнася.
— Вярваш ли на това момиче?
— Ни най-малко, но вярвам в силата й. И я видях точно по време на видението. Беше… беше сякаш е там, с теб. Беше ужасно. Тя видя как колата пропада и онези малки момчета загиват… — Затаих дъх. Внезапно осъзнах случващото се. Баба наистина можеше да загине днес.
— Чакай. Значи има и други хора в тази катастрофа?
— Да. Когато мостът се срутва, няколко коли пропадат в реката.
— А как ще ги спасим?
— Аз ще се погрижа за това. Ти само си остани вкъщи.
— Дали пък да не отида до моста, за да помогна?
— Не! Стой далече оттам. Ще се погрижа никой да не пострада. Обещавам. Но трябва да съм сигурна, че ти ще си в безопасност.
— Добре, миличка, вярвам ти. Не се притеснявай за мен. Ще бъда на сигурно място вкъщи. Ти се погрижи за каквото трябва и ако се нуждаеш от мен, обаждай се. По всяко време.
— Благодаря ти, бабо. Много те обичам.
— Аз също те обичам, у-вет-си а-ге-хут-са.
След като затворих телефона, постоях малко там, опитвайки се да се успокоя и поне да спра да треперя. Планът вече се зараждаше в главата ми и нямах никакво време за губене. Трябваше да се залавям за работа.
Десета глава
— Защо не кажем на Неферет? Тя ще оправи всичко само с няколко телефонни обаждания, като миналия месец, когато Афродита получи видение за самолетната катастрофа на летището в Денвър предложи Деймиън.
Прибрала се бях в общежитието по най-бързия начин и събрах групичката, за да им разкажа видението на Афродита.
— Тя ме накара да й обещая, че няма да казвам на Неферет. Двете са в доста кофти отношения в момента.
— Въпрос на време беше Неферет да забележи каква кучка е Афродита — каза Стиви Рей.
— Гадна крава — допълни Шоуни.
— Адска вещица — пригласяше й Ерин.
— Да, да. Няма голямо значение каква е точно. Сега се интересуваме от виденията й и хората, които трябва да спасим.
— Чух, че виденията й вече не са достоверни, защото Никс й е обърнала гръб — каза Деймиън. — Може би това е причината, поради която не иска да ходите при Неферет. Сигурно си е скалъпила цялата история и иска да ти изкара акъла, за да направиш някоя глупост, с която да те компрометира и да ти докара проблеми.
— И аз бих си помислила същото, ако не я бях видяла по време на видението. Не си измисляше, сигурна съм.
— Но дали ти казва цялата истина? — попита Стиви Рей.
Замислих се за секунда. Афродита ми беше намекнала, че може да прикрие части от виденията си пред Неферет. Какво ме караше да си мисля, че не може да ги скрие и от мен? Тогава си спомних пребледнялото й лице, силата, с която стискаше ръката ми, и паниката в гласа й, когато последва баба ми в смъртта. Побиха ме тръпки.
— Да, каза ми цялата истина. Налага се да се доверите на интуицията ми. — Погледнах приятелите си. Никой от тях не беше доволен от създалата се ситуация, но бях сигурна, че до един ми имат доверие и мога да разчитам на тях. — Така, ето какво ни предстои. Вече се обадих на баба да я предупредя да си стои вкъщи, но на моста ще има няколко други коли. Трябва да намерим начин да спасим тези хора.
— Афродита ти е казала, че шлеп се удря в моста и го събаря, нали така? — попита Деймиън. — Кимнах. — Тогава казваш, че си Неферет и се обаждаш където тя би се обадила — на някоя служба, която отговаря за транспорта по река Арканзас. Обясняваш, че една от твоите ученички е получила видение за трагедията. Хората се доверяват на Неферет, защото тя не един път е предотвратявала истински трагедии. Не биха се осмелили да не й повярват.
— Помислих си за това, но няма да стане, защото Афродита не успя да види лодката ясно. Тя даже не беше сигурна, че е шлеп. Така че изобщо не знам кого да потърся и на кого да се обадя, за да го предотвратим. А и не мога да се престоря на Неферет. Това е много нередно. Само си помислете как ще загазя. А и как да сме сигурни, че човекът, на когото ще се обадя, после няма да й звънне, за да я попита още нещо или за да й докладва как вървят нещата. Тогава адски ще загазя.
— Представям си много грозна сцена — каза Шоуни.
— Освен това Неферет ще разбере, че вещицата пак е имала видение и обещанието ти ще се прецака — добави Ерин.
— Добре, значи спирането на лодката отпада, представянето за Неферет също. Остава ни само затварянето на моста като вариант — каза Деймиън.
— И аз за това си помислих.
— Бомбена заплаха! — извика внезапно Стиви Рей.
Всички я зяпнахме.
— А? — погледна с недоумение Ерин.
— Я обясни — подкани я Шоуни.
— Ще се обадим, както правят онези откачалки, които казват, че има бомба.
— Това може да свърши работа — каза Деймиън. — Когато има бомбена заплаха в някоя сграда, винаги я евакуират. Което значи, че ако има бомбена заплаха за мост, той ще е затворен поне докато разберат има ли наистина бомба или не.
— Ако звънна от мобилния, дали ще прихванат кой се обажда? — попитах аз.
— О, моля те! — Деймиън поклати глава възмутено. — Естествено, че могат да проследят мобилен телефон. Не сме в миналия век.
— Тогава какво да правим?
— Пак ще използваш телефон, но такъв за еднократна употреба.
— Какво значи телефон за еднократна употреба?
— Ти откъде падаш? — възмути се Шоуни.
— Да, кой не е чувал за еднократни телефони! — добави Ерин.
— Е… аз не съм — призна си Стиви Рей.
— Именно — казаха Близначките в един глас.
— Ето. — Деймиън ми подаде една идиотски изглеждаща «Нокиа» — Използвай моя.
— Ти защо имаш еднократен телефон? — Разгледах го внимателно, изглеждаше съвсем като нормален.
— Взех си го, когато родителите ми разбраха, че съм гей. От тогава, до деня, когато бях белязан, непрекъснато ме тормозеха. Не че очаквах да ме затворят в някой гардероб или нещо подобно, но е хубаво човек да е подготвен. От тогава винаги си нося един с мен.
Никой от нас не знаеше какво да каже. Беше много гадно, че родителите на Деймиън са такива психопати.
— Благодаря ти, Деймиън.
— Няма за какво. След като се обадиш, го изключи и ми го върни, за да го унищожа.
— Добре.
— Кажи им, че бомбата е сложена под водата. Така ще им отнеме повече време да претърсят, защото трябва да пратят и водолази.
Кимнах.
— Това е добра идея. Ще им кажа, че бомбата ще избухне точно в три и петнайсет, това е часът, който Афродита видя на таблото в колата на баба.
— Не знам колко време отнемат тези неща, но според мен е добре да се обадиш около два и половина. Така ще имат време да затворят моста и в същото време няма да са успели да проверят, че заплахата е фалшива, за да пуснат отново колите — каза Стиви Рей.
— Хм, момичета? На кого точно мислите да се обадите? — попита Шоуни.
— Мамка му, нямам идея! — Усетих, че стресът ме обзема и скоро ще имам ужасно главоболие.
— Провери в «Гугъл» — предложи Ерин.
— Не! Не трябва да оставяме следи в компютъра каза Деймиън. Трябва да се обадите в местната служба на ФБР. Те знаят какво да правят, когато им звънят откачалки със заплахи.
— Като например да проследят обаждането и да ги вкарат в затвора за цяла вечност — изрекох мрачно.
— Не, няма да те хванат. Ти не оставяш никакви следи. Няма причина да мислят, че може да е някой от нас. Обади се в два и половина. Кажи им, че си поставила бомба под моста, защото… — Деймиън се поколеба.
— Заради замърсяването! — изчурулика Стиви Рей.
— Замърсяване? — Шоуни повдигна вежди.
— Не мисля, че трябва да е заради замърсяването. По-скоро трябва да е, защото ти е писнало от намесата на правителството в частния сектор — изтърси Ерин.
Примигнах объркано. Какво, по дяволите, каза?
— Браво, сестра ми! — поздрави я Шоуни.
Ерин се ухили:
— Ето че говоря като баща си. Той би се гордял. Не с това, че се каним да отправим бомбена заплаха, де.
— Разбрахме те, сестра ми.
— Аз все пак смятам, че трябва да е заради замърсяването. Замърсяването е реален проблем — заинати се Стиви Рей.
— Добре, какво ще кажете да бъде заради намесата на правителството и замърсяването в реките? — Те ме гледаха нерешително. Въздъхнах. — Остава заради замърсяването.
— Жалко… — казаха Близначките в един глас.
— От нас ще станат само терористи-загубеняци — изхили се Стиви Рей.
— Това всъщност не е лошо — каза Деймиън.
— Значи се разбрахме. Аз се обаждам на ФБР, а всички си мълчим за видението на Афродита.
Те кимнаха.
— Добре. Мисля, че ще намеря номера на ФБР в указателя и…
С периферното си зрение долових някакво движение. Обърнах се и видях Неферет да придружава до общежитието двама мъже в костюми. Всички внезапно млъкнахме и чух шепот «Те са хора» да се носи из помещението. Но нямах време нито да помисля, нито да се заслушвам, защото идваха директно към мен.
— Зоуи, ето къде си. — Неферет ми се усмихна с обичайната си топлота. — Тези двама джентълмени искат да говорят с теб. Мисля, че можем да отидем в библиотеката. Няма да отнеме много време.
Неферет ни подкани с жест да я последваме и от голямото общо помещение (където всички погледи бяха втренчени в нас) ние се преместихме в малка стаичка, която наричахме библиотеката на общежитието. Тя беше нещо като стая за учене, с няколко компютъра, удобни столове и лавици с книги по стените. Вътре имаше само две момичета, но Неферет ги отпрати с едно махване на ръката. Те побързаха да излязат и тя нетърпеливо заключи вратата след тях, след което се обърна към нас. Погледнах часовника на стената. Показваше 7:06 в събота сутрин. Какво ставаше?
— Зоуи, това са детектив Маркс тя посочи по-високия от двамата мъже — и детектив Мартин от отдел «Убийства» Искат да ти зададат няколко въпроса за убитото момче.
— Добре — отвърнах аз, като се чудех какви точно въпроси искат да ми зададат. По дяволите, аз нищо не знаех. Дори не го познавах кой знае колко добре.
— Госпожице Монтгомъри…
— Редбърд — елегантно го поправи Неферет.
— Моля?
— Тя промени името си на Редбърд, когато стана пълноправен ученик в нашето училище. Всички наши възпитаници имат това право.
Ченгето кимна сдържано. Не можех да определя дали е раздразнен или не.
— Госпожице Редбърд — продължи той. — Имаме информация, че сте познавали Крис Форд и Брад Хиджънс. Вярно ли е?
— Аха, искам да кажа да — бързо се поправих. Сега не беше моментът да отговарям като глупава тийнейджърка. — Познавам… т. е. познавах ги.
— Какво искате да кажете с «познавах»? — попита настоятелно детектив Мартин, по-ниският от двамата.
— Искам да кажа, че вече нямам контакти с човешки младежи, но и преди да бъда белязана, не се срещах с Брад и Крис особено често.
Първоначално се зачудих защо полицаят реагира толкова остро, но после се сетих, че понеже Крис беше мъртъв, а Брад — изчезнал, миналото време, което използвах, явно е прозвучало доста лошо.
— Кога за последен път видяхте двете момчета? — попита детектив Маркс.
Прехапах устни и се замислих.
— Преди няколко месеца, в началото на футболния сезон… после сме се засичали няколко пъти на партита.
— Значи не сте били с някое от момчетата?
— Не. Аз излизах с един от нападателите на «Счупена стрела» Това е причината да познавам тези момчета — усмихнах се в опит да разведря обстановката. — Хората смятат, че играчите от «Съюза» мразят тези от «Счупена стрела», но това не е вярно. Много от тях са израснали заедно и все още са приятели…
— Госпожице Редбърд, от колко време сте в «Дома на нощта»? — прекъсна ме ниският, все едно не се бях постарала да бъда учтива.
— Тя е с нас от почти месец — отговори Неферет.
— И през този месец случвало ли се е Брад или Крис да ви посетят тук?
— Не! — отвърнах аз с изненада.
— Твърдите ли, че никакви човешки младежи не са ви посещавали тук през последния месец? — Детектив Мартин изстреля въпроса си бързо.
Хваната натясно, аз зяпнах като идиот и сто процента съм изглеждала много виновна. За щастие Неферет ме спаси.
— Двама приятели на Зоуи я посетиха през първата й седмица тук, но не мисля, че бихте нарекли това официално посещение. — Тя им се усмихна сърдечно, сякаш им казваше: «Децата са си деца.» После кимна окуражително към мен. — Хайде, разкажи им за приятелите си, които решиха, че ще е много забавно да се изкатерят по стената на училището ни.
Зелените очи на Неферет срещнаха моите. Бях й разказала как Хийт и Кайла се покатериха на стената с безумната идея да ме спасяват. Най-вероятно е било идея на Хийт. Кайла, моята бивша най-добра приятелка, искаше просто да съм наясно, че има намерения към Хийт. Разказах на Неферет всичко това, а и останалото. Как почти случайно опитах от кръвта на Хийт, как Кайла ни хвана и тотално откачи. Взрях се в очите на Неферет, напълно сигурна, че тя очаква от мен да не споменавам за този инцидент, което напълно ме устройваше.