— Мога да го направя.
— Благодаря ти.
— Но нека преди това направим нещо по-приятно. Деймиън е взел «Мулен Руж» от видеотеката, а Близначките са се докопали до истински чипс и недиетичен сос. — Тя хвърли поглед на часовника си с лика на Елвис. — Най-вероятно вече ни чакат долу и се ядосват, че се бавим.
Харесва ми, че мога да споделя и най-разтърсващата новина със Стиви Рей. Тя първо реагира бурно, после заговаря за нещо съвсем обикновено като филми и чипс. С нея се чувствах нормална и земна, сякаш не всичко бе чак толкова заплетено и объркано. Усмихнах й се.
— «Мулен Руж»? Това май значи Юън Макгрегър?
— Определено. Тъкмо ще се порадваме на хубавия му задник.
— Ти го каза. Да тръгваме. И не забравяй…
— Ей, знам, знам. Да не казвам нищо на никого. — Тя се усмихна дяволито: — Чакай да го кажа за последно: Лорън Блейк е хлътнал по теб!
— Сега готова ли си?
— Да.
— Надявам се някой да се е сетил да ми вземе кола.
— Зи, побъркваш се с тази кола.
Засмях се и се почувствах по-добре, докато слизахме по стълбите към общото помещение. Деймиън и Близначките се бяха настанили пред един от телевизорите и ни помахаха. Стиви Рей се оказа права. Те набиваха истински чипс и се бяха омазали с калоричен сос с лук. Знам, че звучи гадно, но всъщност е много вкусно. Стана ми още по-приятно, когато Деймиън ме посрещна с чаша кола.
— Хора, много се забавихте — укори ни той и ни направи място на дивана.
— Съжалявам — каза Стиви Рей и добави с усмивка към Ерин: — Наложи се да облекча нуждите на храносмилателната си система.
— Чудесен пример за наричане на нещата с истинските им имена — отвърна доволно Ерин.
— Моля ви, просто пуснете филма — настоя Деймиън.
— Момент, дистанционното е у мен.
— Чакай! — извиках. Звукът беше изключен, но аз видях, че дават новините по 23-ти канал. Лицето на водещата беше тъжно и сериозно. Долу на екрана имаше надпис «Тялото на момчето е намерено» — Пусни звука.
— И ето водещата ни новина от сутринта. Тялото на изчезналия футболист Крис Форд беше намерено в късния петъчен следобед от двама гребци на каяк. Тялото е било заклещено край скалите покрай шлеповете с пясък, използвани в района на двайсет и първа улица за направата на по-спортни завои в реката. Източниците ни твърдят, че момчето е починало от кръвозагуба, причинена от множество разкъсвания, като най-вероятно е било нападнато от животно. Ще имаме повече информация след официалната медицинска експертиза.
Тъкмо се бях успокоила и стомахът отново ме сви. Почувствах ужасен студ. Но лошите новини не бяха приключили.
— На фона на тази трагедия научихме, че още едно момче от отбора на «Съюза» е в неизвестност. — Картината превключи на снимка на друг футболист в червено-бял екип. — Брад Хиджънс е бил видян за последен път в петък след училище на площад «Утика» където е разлепвал снимката на изчезналия преди това Крис Форд. Брад е не само съотборник на Крис, но и негов братовчед.
— О, боже! Футболистите на «Съюза» започнаха да измират като мухи възкликна Стиви Рей. Тя ме погледна и пребледня. — Зоуи, как си? Не изглеждаш много добре.
— И него го познавам.
— Това е странно — промълви Деймиън.
— Те двамата бяха винаги заедно по купони. Всички ги познаваха, защото са братовчеди, въпреки че Крис е чернокож, а Брад бял.
— На мен ми звучи съвсем нормално — каза Шуони.
— И на мен така, сестра ми.
Едва ги чувах, защото главата ми бучеше.
— Трябва да се поразходя.
— Ще дойда с теб — веднага заяви Стиви Рей.
— Не, ти остани тук и гледай филма. Аз… аз просто имам нужда от малко свеж въздух.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Няма да се бавя особено. Ще се върна навреме, за да видя задника на Юън.
Имах чувството, че усещам в гърба си притеснения поглед на Стиви Рей (и чувах как Близначките спореха с Деймиън дали наистина ще видят задника на Юън). Побързах да напусна общежитието и излязох навън в студената ноемврийска нощ.
Без да се замислям се отклоних от основната пътека, която води към сградата на училището, защото нямах желание да срещам никого. Положих усилия да дишам нормално. Какво, по дяволите, ставаше с мен? Гърдите ме боляха, а стомахът ми беше на топка. Бученето в ушите ми като че ли утихна, но нямаше никакво спасение от паниката, която ме обгръщаше като плащ. Всичко в мен крещеше: Нещо не е наред! Нещо не е наред! Нещо не е наред!
Както се разхождах, ми направи впечатление, че небето вече не е ясно и обсипано със звезди. Заоблачи се, нежният хладен ветрец се превърна в силен студен вятър и листата на дърветата започнаха да капят като дъжд върху мен. Миризмата на земя и въздух се смесваше с тази на мрака… по някакъв начин това ме успокои и шумът от гонещите се мисли и притеснения отстъпи място на разума и ми даде възможност да помисля.
Тръгнах към конюшните. Ленобия ми беше казала, че мога да ходя при Персефона винаги, когато имам нужда да помисля и да бъда сама. Определено имах нужда от това.
Наближих конюшните и тъкмо започна да ме обзема спокойствие, когато дочух някакъв звук. В началото не разбрах какво е, защото бе доста приглушен. После си помислих, че сигурно е Нала. Най-вероятно ме беше проследила. Огледах се и я повиках.
Звукът стана по-отчетлив… и не го издаваше котка. Някакво движение близо до плевнята привлече погледа ми и забелязах, че близо до входната врата има някой.
Тъмната фигура отново помръдна… Приличаше на вампир или новак. Седеше, но някак прегърбено. Звукът отново се появи. От това разстояние вече чувах, че звучи като ридание, сякаш страдаше.
Изпитах инстинктивно желание да побягна, но не можех. Нямаше да е правилно. Освен това го почувствах нещо отвътре ми казваше, че не бива да си тръгвам. Каквото и да се случваше тук, трябваше да се изправя срещу него.
Поех си дълбоко дъх и се приближих:
— Хей, добре ли си?
— Не! — прошепна фигурата зловещо.
— Мога ли да ти помогна? — попитах.
Опитвах се да разпозная в сенките кой стои там. Мисля, че започнах да различавам светла коса и ръце, закрили лицето…
— Водата! Водата е толкова студена и дълбока! Не мога да изляза… не мога да изляза!
Тя махна ръце от лицето си и погледна към мен, но аз вече се бях досетила коя е. Познах гласа й. Освен това познах какво се случваше. Приближих я бавно. Тя ме гледаше втренчено, а лицето й беше цялото в сълзи.
— Хайде, Афродита. Имаш видение, трябва да те заведа при Неферет.
— Не! — изпъшка тя. — Не ме води при нея. Тя няма да ме послуша. Тя… тя не ми вярва вече.
Спомних си какво беше казала Неферет за Афродита — че Никс е отнела дарбата й. Защо изобщо трябва да се забърквам в това? Кой знае какво е намислила. Сигурно прави опит да привлече внимание, а аз нямах време за такива глупости.
— Добре. Да кажем, че и аз не ти вярвам. Стой си тук и си получавай видението. Аз си имам други неща за правене.
Обърнах се и тръгнах към конюшнята, но тя ме сграбчи за китката с треперещата си ръка.
— Трябва да останеш! — каза тя, а зъбите й тракаха. Очевидно й беше трудно да говори. — Трябва да изслушаш видението.
— Не, не трябва. — Освободих се от хватката й. — Каквото и да става, то не ме засяга. Оправяй се сама с него.
Този път се обърнах и тръгнах да се отдалечавам по-бързо. Но не достатъчно бързо. Следващите й думи ме пронизаха:
— Трябва да ме изслушаш. Ако не го направиш, баба ти ще умре.
Девета глава
— За какво, по дяволите, говориш!? — извиках аз.
Тя дишаше тежко, на пресекулки и от време на време забелваше очи. Дори в този мрак различавах снежнобялото на очите й. Хванах я за раменете и я разтърсих.
— Кажи ми какво виждаш!
Полагайки усилие да се контролира, тя кимна едва-едва.
— Ще ти кажа. Просто остани с мен.
Седнах зад нея на пейката и я оставих да сграбчи ръката ми, без да ми прави впечатление, че я стискаше толкова силно, сякаш ще я счупи, и че адската кучка всъщност ми е враг. Без да обръщам внимание на нищо, освен на това, че баба може би е в опасност.
— Никъде няма да ходя — уверих я. После си спомних как Неферет я подканваше. — Кажи ми какво виждаш, Афродита?
— Вода! Ужасно е… толкова тъмна и толкова студена. Всичко се обърка… Не мога… не мога да отворя вратата на проклетия «Сатурн»
Стомахът ме сви. Колата на баба беше точно «Сатурн». Купи си я, защото се смяташе за изключително сигурна кола, която може да ти помогне да оцелееш при всякакви обстоятелства.
— Но къде е колата, Афродита? Каква е тази вода?
— Река Арканзас. Мостът… пропаднал е. — Тя се разрида ужасено. — Колата пред мен пада и се удря в шлепа. Цялата гори! Вътре са малките момчета… те са в колата!
Преглътнах тежко.
— Добре, кой мост? Кога?
Афродита се напрегна и затрепери.
— Не мога да изляза! Не мога да изляза! Водата е… — Тя издаде ужасяващ звук, сякаш се давеше, и се отпусна на пейката.
— Афродита! — Отново я разтърсих. — Събуди се! Трябва да ми кажеш какво видя!
Клепачите й бавно се раздвижиха. Този път не се показа бялото, а очите й изглеждаха нормално. Тя издърпа грубо ръката си от моята и закри лицето си с коса. Забелязах, че цялата е изпотена. Примигна още няколко пъти, преди да срещне погледа ми. Не можех да разчета нищо друго, освен изтощение в погледа и гласа й.
— Добре е, че остана — обади се тя най-после.
— Кажи ми какво видя. Какво се случи с баба ми?
— Мостът, по който минаваше с колата си, се срути, тя падна в реката и се удави — каза Афродита равнодушно.
— Не, не, това няма да се случи. Кажи ми кой е мостът. Кога се случва? Как? Аз ще го спра.
Устните на Афродита се разтеглиха в лека усмивка.
— О, да не би изведнъж да ми повярва?
Страхът за баба беше като изгаряща болка в мен. Хванах я за ръката и я задърпах да стане.
— Хайде, да тръгваме.
Тя се опита да се издърпа от мен, но беше прекалено отпаднала и не успя.
— Къде?
— При Неферет, разбира се. Тя ще оправи тази гадост, а ти определено ще й разкажеш всичко.
— Не! — изкрещя Афродита. — Не, няма да й кажа нищо. Заклевам се, че няма. Ще кажа, че не помня нищо, освен моста и водата.
— Неферет ще изкопчи цялата информация от теб.
— Не, няма да може. Ще разбере, че лъжа и че крия нещо, но няма да знае какво. Ако ме заведеш при нея, баба ти ще умре.
Почувствах се толкова зле, че започнах да треперя.
— Какво искаш, Афродита? Искаш ли отново да си лидер на «Дъщерите на мрака»? Готово, отстъпвам ти мястото. Само ми кажи подробностите за инцидента.
Следа от болка премина по бледото лице на Афродита.
— Ти не можеш да ми го върнеш, Неферет трябва да го направи.
— Тогава какво искаш?
— Искам да ме слушаш и да разбереш, че Никс не е отнела дарбата ми. Да повярваш, че виденията ми са истински. — Тя ме погледна в очите. Гласът й беше тих и решителен. — Освен това искам да ми дължиш услуга. Някой ден ти ще станеш могъща и силна Висша жрица, много по-силна дори от Неферет. Някой ден аз може би ще се нуждая от закрила и тогава ще ми върнеш дължимото.
Понечих да кажа, че няма начин да я защитя от Неферет. Не и сега. А може би дори никога. Няма и да искам. Афродита сама се провали, а аз вече съм виждала колко себична и зла може да бъде. Не исках да й дължа услуга. Не исках да имам нищо общо с нея.
Но също така нямах избор.
— Добре. Няма да те водя при Неферет. Сега ми кажи какво видя.
— Първо ми дай думата си, че ще ми дължиш услуга. И имай предвид, че това не е празно обещание като при хората. Когато вампир даде думата си, независимо дали новак или възрастен, той се обвързва да изпълни обещаното.
— Ако ми кажеш как да спася баба си, ти обещавам, че ще ти дължа услуга.
— По мой избор — каза тя лукаво.
— Каквато и да е.
— Трябва да го кажеш и да се закълнеш както трябва.
— Ако ми кажеш как да спася баба, ти давам думата си, че ти дължа услуга по твой избор.
— Беше изречено. Така и ще бъде извършено — прошепна тя.
От гласа й ме полазиха тръпки.
— Слушам те.
— Първо трябва да поседна. — Тя отново започна да трепери и се свлече на пейката.
Седнах до нея и зачаках нетърпеливо да се съвземе. Когато заговори, се ужасих. Усещах, че видението е истинско. Ако Никс бе ядосана на Афродита, поне тази вечер не го показваше.
— Този следобед баба ти ще тръгне към Тулса. — Тя млъкна и завъртя леко глава настрани, сякаш слушаше какво ще й каже вятърът. — Имаш скоро рожден ден. Тя ще иде до града, за да ти купи подарък.
Изненадах се. Афродита беше права, през декември имам рожден ден. Имам нещастието да съм родена на двайсет и четвърти декември и никога досега не съм си празнувала рождения ден както трябва. Всички винаги го бъркаха с Коледа. Дори миналата година, когато ставах на шестнайсет и трябваше да си направя най-готиното парти, не се получи нищо особено. Много е досадно… Поклатих глава. Сега не бе моментът да се оплаквам от лошия си късмет с рождения ден.
— Добре, значи тя идва до града този следобед и какво се случва?
Афродита присви очи, сякаш се опитваше да види нещо в мрака.
— Странно е. Обикновено мога да кажа съвсем точно защо се случват тези инциденти. Като самолетът, който имаше технически проблем, и т. н. Но този път толкова се бях концентрирала върху баба ти, че не знам защо мостът се срути. — Тя ме погледна. — Може би защото за пръв път имам видение, в което умира някой, когото разпознавам. Това ме разконцентрира.
— Тя няма да умре! — отсякох.
— Тогава не бива да стига до моста. Забелязах часовника на таблото в колата, показваше три и петнайсет, затова съм сигурна, че ще се случи този следобед.
Машинално погледнах часовника си. Показваше шест и десет, след час щеше да се съмне (а аз щях да съм в леглото), което значи, че баба ще е будна. Тя се събужда по изгрев-слънце и излиза да се поразходи. След това се прибира в уютната си къщичка и си приготвя лека закуска, преди да се заеме с работата по лавандуловата ферма. Ще й се обадя и ще й кажа да си остане вкъщи, за да е сигурно, че никъде няма да ходи с колата в този ден. Всичко с нея ще е наред. Ще се погрижа за това. После се сетих нещо друго. Погледнах към Афродита.
— А другите хора? Ти спомена за някакви деца и че колата им е пропаднала и се е запалила.
— Да.
— Какво «да»?! — извиках насреща й.
— Гледах от позицията на баба ти и видях как няколко други коли покрай мен пропаднаха и се разбиха. Всичко стана много бързо и не мога да кажа точно колко бяха.
Тя не каза нищо повече и аз поклатих глава с отвращение.
— А как ще ги спасим? Ти спомена, че сред загиналите има малки момчета!
Тя вдигна рамене.
— Видението ми беше объркващо. Не мога със сигурност да кажа къде се случва, а само кога, защото видях датата и часа на таблото в колата на баба ти.
— Значи просто ще оставиш всички тези хора да умрат?
— Какво ти пука? Нали баба ти ще се спаси?
— Отвращаваш ме, Афродита! Интересуваш ли се от някой друг, освен от себе си?
— Какво значение има, Зоуи? Ти да не би да си перфектна? А на теб пука ли ти за някой друг, освен за баба ти?
— Естествено, че съм най-притеснена за нея! Обичам я! Но не искам и другите да пострадат. А това няма да се случи, ако имаме повече информация. Така че трябва да се постараеш да видиш за кой мост става дума.
— Казах ти вече на коя река е мостът. Но не мога да кажа кой точно мост.
— Замисли се по-сериозно! Какво още видя?
Афродита затвори очи. Гледах я как сви вежди.
— Чакай, виждам знак. Това е мост Ай-40, който се намира веднага след бариерата близо до водопада Уебър. — Тя отвори очи. — Вече знаеш къде и кога. Не мога нищо повече да ти кажа. Струва ми се, че някаква лодка, подобна на шлеп, се удря в моста, но това е всичко, което знам. Не виждам нищо, с което да идентифицирам лодката. Така че как смяташ да го предотвратиш?
— Не знам още, но ще го направя.
— Е, докато обмисляш как да спасиш света, аз ще се прибера в стаята си, за да си оправя ноктите. Неизрядният маникюр е нещо, което никак не понасям.