До ушите ми достигна трясъкът на затръшната врата. Този звук бе последван от далечно, но ясно различимо ридание.
— Ти нарани чувствата му — обърнах се към Арлет.
Тя изрази мнението, че чувствата, също като въпроса дали нечия постъпка е честна или не, са характерни за женчовците и слабаците. После отново ми подаде чашата си. Напълних я с ясното съзнание, че на сутринта тя няма да си спомня нищо от казаното (естествено, ако все още е сред нас, за да посрещне утрото) и яростно ще отрича, в случай че ѝ го напомня. Бях я виждал и преди в такова състояние, макар и преди доста години.
Приключихме с втората бутилка (всъщност тя я изпи) и половината от третата, преди брадичката ѝ да клюмне върху лекьосаната ѝ с вино блуза. Арлет захърка, а звукът, излизащ от стеснения ѝ заради неудобната поза ларинкс, ми напомни ръмженето на зло куче.
Обгърнах с едната си ръка раменете ѝ, а с другата я хванах под мишницата и я изправих на крака. Тя замърмори някакви възражения и ме плесна слабо с едната си воняща ръка.
— Оста’и ме на мира. Искам да спя!
— Така и ще направиш — казах. — Но в леглото си, а не тук, на верандата!
Поведох я през кухнята и после през дневната. Тя залиташе и сумтеше; отгоре на всичко едното ѝ око бе притворено, а другото — замъглено като прозорец в зимна утрин. Вратата на Хенри се отвори и той застана на прага. Безизразното му лице сякаш се бе състарило с няколко години. Той ми кимна. Едно-единствено кимване с глава, ала ми каза всичко, което ми трябваше да зная.
Положих я на леглото, събух обувките ѝ и я оставих да си хърка там — с разтворени крака и висяща на пода ръка. После се върнах в дневната и заварих сина си да стои до радиоприемника, който Арлет ме бе накарала да купя миналата година.
— Тя не може да говори така за Шанън — прошепна ми той.
— Но го направи и ще продължава да го прави — казах. — Такъв е характерът ѝ, такава я е създал Господ.
— И няма да успее да ни раздели с Шанън!
— Ще направи и това — уверих го аз. — Ако ѝ го позволим.
— Не можеш ли… тате, не можеш ли да си намериш адвокат?
— Смяташ ли, че адвокатът, чиито услуги бих могъл да си позволя с малкото пари, които имам в банката, би издържал срещу адвокатите, които „Фарингтън“ ще насъскат срещу нас? Тяхната дума тежи в целия окръг Хемингфорд, а моята дума не тежи дори колкото старата коса, с която кося сеното. Те искат онези сто акра и тя умира от желание да им ги даде. Нямаме друг избор, обаче ще ми трябва помощта ти. Ще ми помогнеш ли, сине?
В продължение на един дълъг, дълъг миг той не каза нищо. Стоеше насред стаята с приведена глава и аз виждах как сълзите му капят върху килима. Накрая промълви:
— Ще ти помогна. Но ако трябва да гледам… Не знам дали ще мога…
— Има начин да ми помогнеш, без да се налага да гледаш. Отиди до бараката и ми донеси един от конопените чували.
Момчето изпълни заръката ми. Аз влязох в кухнята и потърсих най-острия месарски нож на жена си. Когато Хенри се върна с чувала и го видя, пребледня като мъртвец.
— Налага ли се да стане… така? Не можеш ли… с възглавница…
— Така би било твърде бавно и болезнено — отвърнах. — Тя ще се съпротивлява.
Хенри прие на доверие думите ми, сякаш вече бях убил десетина жени преди съпругата си и увереността ми беше плод на собствения ми опит. Обаче истината беше съвсем друга — изобщо не се чувствах уверен. Единственото, което знаех, беше, че в половинчатите си планове — или по-точно казано, кроежите, в които си представях как се отървавам от нея — неизменно се виждах с ножа, който сега държах в ръката си. Ето защо трябваше да стане по този начин. Или ножът, или нищо.
Стояхме там на светлината от керосиновите лампи — до 1928 година в Хемингфорд Хоум нямаше електричество, като изключим генераторите в отделни постройки — и се взирахме един в друг, а безмълвието на нощта бе нарушавано единствено от неприятното хъркане на Арлет. В същото време ми се струваше, че в стаята се долавя и трето присъствие: на несломимата ѝ воля, която сякаш съществуваше извън самата нея (тогава си мислех, че само така ми се струва, а сега, осем години по-късно, вече съм напълно сигурен). И ако изповедта ми е история за призраци, то този призрак бродеше из къщата още преди тялото, на което принадлежеше, да е умряло.
— Добре, тате. Ще я… изпратим на Небето. — Лицето на Хенри се оживи при тази мисъл. Сега сърцето ми се свива при този спомен, особено когато се замисля какво се случи с момчето ми.
— Ще стане съвсем бързо — уверих го аз. Бях клал деветдесеткилограмови прасета, ето защо си мислех, че сега няма да е по-различно. Обаче грешах.
Ще го разкажа набързо. В нощите, когато не мога да спя — а те са много — преживявам всичко отново и отново. Всяко движение, всеки удар, всяко хъхрене и всяка капка кръв се повтарят болезнено бавно в паметта ми, затова ще го разкажа набързо.
Влязохме в спалнята — аз вървях отпред с месарския нож в ръка, а синът ми ме следваше с конопения чувал. Пристъпвахме на пръсти, макар че спокойно можеше да нахълтаме с духов оркестър и тя пак нямаше да се събуди. Дадох знак на Хенри да застане вдясно от мен, до главата ѝ. Ясно чувахме тиктакането на будилника „Биг Бен“ на нощното ѝ шкафче, както и хъркането ѝ, и ненадейно бях осенен от любопитна мисъл: навярно изглеждахме като лекари, дошли на смъртния одър на важен пациент. Обаче си мисля, че лекарите, които посещават смъртноболните, рядко треперят от чувство на вина и страх.
„Дано да няма много кръв! — помислих си аз. — Дано всичко попие в торбата. А най-добре Хенри да се разплаче сега, в последната минута!“
Обаче не се разплака. Сигурно си е помислил, че ще го намразя, ако прояви подобна слабост. Може и да бе повярвал, че майка му ще иде в рая, а може и да си е спомнил за онзи вулгарен среден пръст, описващ кръгове около слабините ѝ. Не зная. Знам само, че прошепна: „Сбогом, мамо“ и нахлузи чувала на главата ѝ.
Арлет изсумтя и се помъчи да се освободи. Възнамерявах да пъхна ножа под чувала, за да свърша работата си, ала момчето го натискаше с две ръце надолу, за да го задържи, ето защо не успях. Видях, че носът ѝ изпъква под тъканта, подобно на перка на акула, зърнах и паниката, която вече се изписваше на лицето на сина ми, и си дадох сметка, че не разполагам с много време.
Подпрях се с коляно на леглото и я сграбчих за рамото. После срязах с ножа си чувала и гърлото (както се надявах) под него. Жена ми изпищя и започна да се мята като обезумяла. Кръвта шурна през прореза в конопената тъкан. Ръцете ѝ се изстреляха нагоре и заудряха по завивката. Хенри също извика и отстъпи назад. Опитах се да я удържа. Арлет се помъчи да махне задушаващия я чувал и аз замахнах с ножа към пръстите ѝ, клъцвайки три от тях до костта. Тя отново изпищя — крясъкът ѝ бе остър и пронизителен като дращене на сребро върху лед — и ръката ѝ тупна, гърчейки се, върху леглото. Тогава направих още един разрез през чувала, после още един и още един… На петия жена ми ме изблъска със здравата си ръка и дръпна силно чувала нагоре. Обаче не можа да го махне изцяло — косата ѝ се беше заплела в него — и той остана на главата ѝ като качулка.
Бях срязал гърлото ѝ още с първите два удара, като първата рана беше толкова дълбока, че се виждаше хрущялът на трахеята. С последните два бях успял да обезобразя бузата и устата ѝ и сега на лицето на Арлет се мъдреше зловеща клоунска усмивка. Тя се простираше чак до ушите ѝ и оголваше зъбите ѝ. Жена ми нададе задавено, гърлено ръмжене, наподобяващо звуците, които лъвовете издават по време на хранене. Кръвта бе оплискала цялата завивка и капеше на пода. Помня как си казах, че прилича на виното в чашата на Арлет, когато я вдигна срещу последните лъчи на залязващото слънце.
Жена ми се мъчеше да стане от леглото. Това първо ме изуми, а после ме вбеси. През целия ни брак ми бе създавала проблеми и не спираше да го прави и сега, по време на кървавия ни развод. Но нима бях очаквал нещо друго?
— Ох, тате, накарай я да спре! — изкрещя Хенри. — Накарай я да спре, тате, моля те, в името на Бога, накарай я да спре!
Хвърлих се отгоре ѝ като пламнал от страст любовник и я съборих върху подгизналата от кръв възглавница. От разкъсаното ѝ гърло се разнесоха още хриптящи гъргорения. Очите ѝ се въртяха диво в орбитите си и от тях бликаха сълзи. Сграбчих я за косата, отметнах главата ѝ назад и за пореден път прерязах шията ѝ. После съдрах завивката от своята страна на леглото и я омотах около главата ѝ, за да се предпазя от фонтана, изригнал от югуларната ѝ вена. Обаче не се оказах достатъчно бърз и първият му изблик опръска лицето ми, в резултат на което от брадичката, носа и веждите ми започна да капе гореща кръв.
Зад мен виковете на Хенри бяха престанали. Обърнах се и видях, че Бог се бе смилил над него (стига да приемем, че Всевишният не бе извърнал лицето Си, щом е узнал какво сме намислили) — момчето бе изгубило съзнание. Същевременно и съпротивата на Арлет бе започнала да отслабва. Най-накрая лежеше неподвижно… ала аз продължавах да съм отгоре ѝ, притискайки плувналата в кръв завивка към лицето ѝ. Напомних си, че жена ми никога не вършеше нещата по лесния начин. И бях напълно прав. След трийсет секунди (чух как полученият по пощата часовник ги отброи с металическото си тиктакане) тя отново понечи да се надигне, като този път изви гърба си с такава сила, че за малко да ме отхвърли. „Давай, каубой!“ — помислих си аз, а нищо чудно и да съм го изрекъл гласно. Не мога да си го спомня, Бог да ми е на помощ. Всичко друго си го спомням, ала не и това.
Тялото ѝ се отпусна. Отброих още трийсет металически тиктакания, след което още трийсет — за всеки случай. На пода зад гърба ми Хенри се размърда и изстена. Понечи да се надигне, но явно размисли, защото пропълзя в далечния ъгъл на стаята, където се сви на топка.
— Хенри? — извиках го аз.
Никакъв отговор от сгърчения силует в ъгъла.
— Хенри, тя е мъртва. Мъртва е и се нуждая от помощ.
Тишина.
— Хенри, твърде късно е да се отказваш сега. Делото е сторено. Ако не искаш да влезеш в затвора, а баща ти да седне на електрическия стол, ела тук и ми помогни.
Той се изправи и се затътри, олюлявайки се, към леглото. Перчемът му падаше пред очите му и те блещукаха през сплъстените от пот кичури като очите на подплашено животно, криещо се в храсталака. Той облиза нервно устните си.
— Не стъпвай върху кървавите петна. Оплескахме я повече, отколкото предполагах, но знам, че ще успеем да се погрижим за всичко. Стига, естествено, да не разнесем кръвта навсякъде из къщата.
— Трябва ли да гледам към нея? Тате, трябва ли да гледам!
— Не. Никой от нас не трябва да я гледа.
Увихме я в завивката, превръщайки я по този начин в неин саван. След като всичко бе свършило, осъзнах, че не можем да я пренесем през къщата по този начин; в половинчатите си планове и кроежи си бях представял едва забележима струйка кръв върху завивката там, където се намираше разрезът на гърлото, а той самият трябваше да е един-единствен, чист и прецизен като след хирургическа намеса. Изобщо не бях предвидил какво ще се случи в действителност и не бях отчел вероятността от подобен развой на събитията. Реалността обаче бе неумолима — бялата завивка изглеждаше черно-лилава в сумрачната стая и от нея се процеждаше кръв, сякаш имахме пред себе си огромна подгизнала гъба.
Сетих се, че в дрешника има бродирана кувертюра, и в същия миг съзнанието ми бе прорязано от светкавичната мисъл какво ли ще си помисли майка ми, ако можеше да види за какво щях да използвам ушития ѝ с толкова любов сватбен подарък. Разстлах я на пода и двамата катурнахме Арлет отгоре ѝ. После я омотахме като мумия.
— Бързо — наредих аз. — Преди кръвта да е успяла да се просмуче. Не… почакай… донеси ми лампа!
Той толкова се забави, че започнах да се боя, да не би да е избягал. После зърнах светлинната да подскача по късия коридор между неговата стая и спалнята, която двамата с Арлет споделяхме. Бяхме споделяли. Забелязах, че по восъчнобледото му лице се стичат сълзи.
— Сложи я върху нощното шкафче.
Хенри я постави до книгата, която четях напоследък — „Главната улица“ на Синклер Луис. Така и не можах да я дочета; нямах сили да я дочета. На светлината на лампата посочих на сина си петната от кръв по пода и локвичката от дясната част на леглото.
— Кувертюрата също започва да пропуска — отбелязах. — Ако знаех колко много кръв има в тялото ѝ…
Измъкнах калъфката на възглавницата си и я подпъхнах в единия край на кувертюрата, подобно на чорап над кървящ глезен.
— Ти я хвани за краката — наредих на сина си. — Трябва незабавно да свършим с това. И моля те, недей да припадаш отново, Хенри, защото няма да се справя сам.
— Как ми се иска всичко това да е сън… — изрече момчето, ала се наведе и повдигна омотания като вързоп труп на майка си. — Смяташ ли, че може да се окаже сън, тате?
— Само след година вече всичко ще ни се струва като сън — успокоих го аз. И част от мен действително го вярваше. — Сега бързо! Преди калъфката да е протекла. Или останалата част от кувертюрата.
Понесохме я първо по коридора, а после през дневната, и я изкарахме навън през предната врата на къщата. Отстрани сигурно сме изглеждали като мъже, мъкнещи увита в одеяло мебел. Щом слязохме по стъпалата на верандата, вече задишах по-леко — кръвта на двора можеше да бъде заличена далеч по-лесно.
Хенри се държа мъжки до момента, в който не завихме зад краварника, и пред очите ни се появи старият кладенец. Бях го оградил с колове, за да не може някой по погрешка да стъпи върху дървения капак, който го покриваше. Тази ограда от заострени пръти изглеждаше мрачна и зловеща под мъждивото сияние на звездите над нас и при вида ѝ синът ми нададе сподавен вик.
— Това не е гроб за ма… ма… — бе единственото, което можа да промълви, след което припадна върху обраслата с треви земя зад обора. В следващия миг вече сам-самичък държах трупа на жена си. Замислих се дали да не пусна гротескния вързоп на земята — не стига, че се беше разпарцаливил, ами и накълцаната ръка на Арлет вече се подаваше навън, — и да се помъча да свестя момчето. Накрая обаче реших, че по-милостиво ще е да го оставя да си лежи. Ето защо я довлякох до кладенеца, оставих я до стената му и вдигнах дървения капак. Докато го подпирах на оградата от колове, диханието на кладенеца ме лъхна право в лицето и аз подуших неописуемото зловоние на застояла вода и гниещи растения. Помъчих да се сдържа да не повърна и изгубих неравната битка. Като се държах за два пръта, за да не изгубя равновесие, се наведох рязко надолу и избълвах вечерята си и малкото вино, което бях изпил. Чух я как пльосва в тинестата вода и как ехото от плясъка отеква в каменните стени. Това ехо заедно с мисълта „Давай, каубой!“ се спотайваха в паметта ми през последните осем години. Често се будех посред нощ със спомена за този плясък, усещайки как треските от коловете се забиват в пръстите ми, впити като пиявици в грапавата дървена повърхност.
Отстъпих крачка назад и се спънах в омотаното тяло на Арлет. Залитнах и се строполих на земята. Обезобразената ѝ ръка се оказа на сантиметри от очите ми. Натиках я обратно под кувертюрата и потупах мъртвата си жена по рамото, сякаш за да я успокоя. Хенри продължаваше да лежи сред избуялите плевели с ръка под главата си. Приличаше на дете, заспало след изнурителен ден по време на жътва. Над главите ни звездите сияеха, хиляди или десетки хиляди на брой. Различих няколко съзвездия — Орион, Касиопея, Голямата и Малката мечка, — които баща ми ми бе показвал навремето. Някъде в далечината Рекс, кучето на семейство Котъри, излая веднъж. Помня как си казах: „Тази нощ никога няма да свърши.“ И това се оказа съвсем вярно. Що се отнася до съдбовните неща, тя така и не приключи.
Обгърнах вързопа с ръце, повдигнах го от земята и в същия миг почувствах как той се размърда. „Не, абсурд да съм го усетил!“ — мина ми през ума. Спрях се и зачаках движението да се повтори. Или по-скоро ръката ѝ да се изтръгне навън и да сграбчи китката ми с накълцаните си пръсти.