Обаче не последва нищо. Бях си го въобразил. Нямаше друго обяснение. И тъй, подпрях я на ръба на кладенеца и я катурнах вътре. За секунда зърнах как кувертюрата се размотава откъм долния край (където се намираха краката ѝ), след което чух плясъка. Беше доста по-силен от цопването на бълвоча ми, а и за разлика от него бе съпроводен с приглушено жвакащо тупване. Знаех си, че водата на дъното му не е дълбока, ала се надявах, че ще се окаже достатъчно дълбока, за да покрие трупа. Това глухо тупване обаче свидетелстваше, че съм се излъгал.
Изведнъж зад гърба ми се разнесе пронизителен смях. Беше толкова безумен и налудничав, че почувствах как кожата по гърба ми — от цепката на задника ми до тила ми — моментално настръхва. Хенри се бе свестил и се беше изправил на крака. Не, нещо повече — подскачаше сред буренаците зад краварника и се смееше, размахвайки ръце към осеяното със звезди небе.
— Мама е в кладенеца, но на мене не ми пука! — виеше той. — Мама е в кладенеца, но на мене не ми пука, защото вече няма кой да ме тормо-о-ози-и-и!1
Бързо се озовах до него и го зашлевих с всичка сила през лицето, оставяйки кървави отпечатъци върху бузата, която още не знаеше що е бръснач.
— Млъквай! Ще ни издадеш! Какво си се раз… Виж, глупаво момче такова, пак разбуди онова проклето псе!
Рекс излая веднъж, два пъти, три пъти. После притихна. Двамата стояхме неподвижно — бях стиснал сина си за раменете — и се вслушвахме в нощта. По тила ми беше избила студена пот. Кучешкият лай проехтя още веднъж, преди животното да се успокои. Ако някой от Котъри се събудеше, сигурно щеше да си каже, че Рекс е лаел по някой енот. Или поне така се надявах.
— Прибирай се в къщата — наредих на сина си. — Най-лошото мина.
— Наистина ли, тате? — погледна ме с плаха надежда той. — Наистина ли?
— Да. По-добре ли си вече? Смяташ ли отново да припадаш?
— Да не би да съм припаднал?
— Да.
— Вече съм добре. Аз просто… просто не знам защо се смях така. Чувствах се объркан. Сигурно съм изпитвал облекчение. Най-накрая всичко свърши! — Той се захили и побърза да притисне ръка към устата си, сякаш беше малко дете, което неволно е казало лоша думичка пред баба си.
— Да — кимнах. — Всичко свърши. Ще останем тук. Майка ти ни напусна и избяга в Сейнт Луис… или май беше Чикаго… но ние ще останем тук.
— Тя… — Стрелна с поглед кладенеца и дървения капак, подпрян до коловете, които изглеждаха толкова злокобно тази нощ.
— Да, Ханк, тя направи точно това. — Майка му мразеше да го наричам Ханк, защото според нея било селско, но сега не можеше да направи нищо по въпроса. — Внезапно реши и замина. Разбира се, съжаляваме, но междувременно работата не може да чака. Нито пък училището…
— И аз все още мога да съм… приятел с Шанън?
— Естествено — отвърнах и в същия миг пред очите ми изплува картината как средният пръст на Арлет описва похотливи кръгове около чатала ѝ. — Разбира се, че ще можеш. Но ако някога почувстваш остра нужда да ѝ признаеш истината…
Лицето на сина ми мигновено се сгърчи от ужас.
— Никога!
— Радвам се, но така си мислиш сега. Запомни, че ако някога ѝ разкажеш истината, тя ще те напусне.
— Много ясно, че ще го стори — измърмори той.
— Сега влез в къщата и ми донеси две големи кофи от килера. Всъщност най-добре вземи две от кофите, които използваме за доене. Напълни ги от помпата в кухнята и им сложи от оня препарат, който тя държи под умивалника.
— Да загрея ли водата?
Чух гласа на майка си в главата си: „Кръвта се изпира със студена вода, Уилф. Запомни това.“
— Няма нужда — казах. — Аз ще дойда веднага щом наглася капака на кладенеца.
Той понечи да се обърне, но в последния момент се спря и ме хвана за ръката. Пръстите му бяха ледени.
— Никой не бива да узнава! — прошепна хрипкаво в лицето ми. — Никой не бива да узнава какво направихме!
— И никой никога няма да узнае — заявих му аз, като говорех доста по-уверено, отколкото се чувствах. Нещата вече се бяха объркали и тепърва започвах да си давам сметка, че стореното никога не прилича на онова, което си планирал.
— Тя няма да се върне, нали?
— Моля?
— Няма да ни навестява… като призрак, имам предвид? — Хенри всъщност каза „ненавистява“ — една от онези невинни детски грешчици, при които Арлет неизменно клатеше театрално глава и врътваше възмутено очи. И едва сега, цели осем години след този разговор, аз изведнъж осъзнах колко много прилича тази дума на „ненавист“.
— Не — отвърнах.
Ала грешах.
Надзърнах в кладенеца и въпреки че дълбочината му беше едва шест метра, единственото, което успях да различа в мрака на безлунната нощ, бяха неясните бледи очертания на кувертюрата. А може би това бе калъфката на възглавницата. Върнах дървения капак на мястото му, позакрепих го, колкото можах, и закрачих обратно към къщата. Опитах се да следвам маршрута, по който бяхме минали с ужасния си товар, като нарочно тътрузех крака, за да залича евентуалните следи от кръв. А на разсъмване щях отново да огледам всичко.
Тази нощ открих нещо, което повечето хора никога не се налага да научават — убийството е грях, убийството е проклятие (за съзнанието и духа на извършителя, дори и атеистите да са прави и да няма такова нещо като задгробен живот), ала е също така и труд, изнурителен труд. Двамата с Хенри търкахме пода на спалнята, докато гърбовете ни не бяха пронизани от страшни болки, след което се прехвърлихме към коридора, дневната и верандата. И всеки път, когато си мислехме, че сме приключили, някой от нас зърваше ново издайническо петънце. Когато зората започна да разцъфва, настъпващият ден завари Хенри на колене в спалнята, където търкаше фугите между дъските на паркета, а мен — в дневната, където изследвах всеки квадратен сантиметър от ръчно плетения килим на Арлет за онази капчица кръв, която би могла да ни издаде. Оказа се, че имаме късмет — върху тъканта му нямаше нищо, за разлика от непокритото дюшеме само на крачка встрани. Кръвта, капнала там, беше съвсем малко — все едно съм се порязал, докато съм се бръснал, — ала веднага я почистих и едва тогава се върнах в спалнята, за да проверя как се справя момчето ми. С радост установих, че вече изглежда по-добре, а и аз самият се чувствах далеч по-добре от снощи. Мисля, че донякъде това се дължеше на изгрева, който винаги успява да разпръсне и най-мрачните ни страхове. Обаче щом Джордж, нашият петел, изкукурига за първи път през този ден, Хенри се сепна и подскочи. После се засмя. Смехът му бе някак тих и неестествен, ала не ме ужаси по начина, по който снощният му кикот ми бе изкарал ангелите, когато той се свести между кладенеца и краварника.
— Днес не мога да отида на училище, тате. Твърде съм уморен. И… се страхувам, че хората може да разчетат изражението ми и да се досетят, че е станало нещо. Особено Шанън.
Дори не се бях замислил, че момчето трябва да ходи на училище; поредното доказателство за недоизпипаността на половинчатия ми план. Доколкото изобщо можеше да се нарече план. Едва сега си дадох сметка, че спокойно можех да отложа деянието за лятната ваканция — тя щеше да настъпи само след седмица, което означаваше, че нямаше да се наложи да чакаме кой знае колко.
— Можеш да останеш вкъщи до понеделник — казах му аз. — Тогава ще кажеш на учителя си, че си пипнал грип и не си искал да заразиш целия клас.
— Не е грип, но наистина не се чувствам добре — отвърна Хенри.
Същото важеше и за мен.
Взехме един чист ленен чаршаф от скрина ѝ (колко много неща в тази къща бяха нейни… ала занапред нямаше да е така), постлахме го на пода и струпахме окървавеното спално бельо отгоре му. Дюшекът също беше изцапан с кръв и трябваше да бъде изхвърлен. Добре, че в бараката отзад имах още един, макар и не толкова удобен. Увих спалното бельо с чаршафа, а Хенри се зае с дюшека. Отнесохме ги до кладенеца точно преди слънцето да се покаже над хоризонта. Небето бе идеално чисто, без нито едно облаче. Очертаваше се денят да е чудесен за царевицата.
— Не мога да погледна вътре, тате.
— Няма нужда — успокоих го и отново повдигнах дървения капак. Укорих се, че трябваше да оставя кладенеца отворен — „Мисли няколко хода напред и пести усилията си“, както обичаше да казва баща ми, — макар и да знаех, че за нищо на света не бих могъл да го сторя. Не и след като бях усетил (или си бях помислил, че усещам) онова последно нейно помръдване.
Вече виждах дъното далеч по-добре и онова, което видях, направо ме ужаси. Трупът на Арлет явно се бе приземил в седнало положение, като краката ѝ бяха под торса. Калъфката за възглавница се бе съдрала и сега лелееше в скута ѝ. Завивката и кувертюрата се бяха разхлабили и се разстилаха върху раменете ѝ като екзотична наметка. Картината се допълваше от конопения чувал, който се бе заплел в косата ѝ и я опъваше назад, подобно на мрежичка за коса. Ако човек не знаеше, че Арлет е мъртва, навярно би си казал, че се е наконтила за специална нощ в града.
„Да! Точно така! Специална нощ в града! Ето защо съм толкова щастлива! Ето защо усмивката е от едното ухо до другото! Виждаш ли колко яркочервено е червилото ми, Уилф? Никога не бих отишла така на църква, нали? Не, такова червило жените си слагат, когато възнамеряват да правят онова ужасно нещо с мъжете си! Защо не слезеш тук долу при мен, Уилф? Хайде, ела! Не ти трябва стълба, направо скачай! Покажи ми колко силно ме желаеш! Ти направи ужасното нещо с мен, нека сега и аз да направя ужасното нещо за теб!“
— Тате? — Хенри стоеше с гръб към кладенеца и с лице към краварника. Раменете му бяха отпуснати като на хлапе, което очаква да го напердашат. — Всичко наред ли е?
— Да — кимнах и запратих долу ленения вързоп, надявайки се, че ще уцели главата ѝ и ще закрие тази отвратителна усмивка, ала вместо там се озова в скута ѝ. Сега Арлет изглеждаше така, сякаш седи сред някакъв странен кървав облак.
— Вече покрита ли е? Покрита ли е, тате?
Грабнах дюшека от ръцете му и хвърлих и него в кладенеца. Тесният му край цопна в застоялата вода и горната част се опря в каменната стена, след което дюшекът бавно се прегъна на две и се спусна отгоре ѝ като импровизиран заслон. Проклетата ѝ кървава усмивка и килнатата ѝ на една страна глава най-накрая се скриха.
— Сега вече е покрита — казах на сина си и върнах дървения капак на мястото му, давайки си сметка, че ми предстои още много работа — кладенецът тепърва трябваше да бъде запълнен. Както и да е, отдавна бях закъснял с изпълнението на тази задача; единственото, което бях предприел, за да огранича опасността от падане в дупката, бе ограждението от колове около нея. — Да влезем в къщата и да закусим нещо.
— Не мога да сложа и залък в устата си!
Обаче го направи. И двамата го направихме. Опържих яйца, бекон и картофи и двамата ометохме всичко до последната хапка. Усилният труд изостря апетита. Всеки ще ви го каже.
Този ден Хенри спа чак до късния следобед. Аз обаче останах буден. Част от тези часове прекарах на кухненската маса — пиех чаша след чаша силно турско кафе. А през останалото време се разхождах из царевичната нива. Тръгвах по един от редовете, заслушан в шумоленето на листа, а щом стигнех до края му, се връщах по друг ред. През юни, когато новата реколта всеки момент ще узрее, тя сякаш ти говори. Това, изглежда, смущава някои хора (а има и глупаци, които твърдят, че този звук всъщност се дължи на растежа на царевицата), но аз винаги съм го намирал за успокояващо. По някакъв начин този едва доловим шепот успява да пречисти съзнанието ми. Сега, докато седя в тази хотелска стая насред големия град, това шумолене ми липсва. Градският живот не е за хората, свикнали да живеят сред природата; за тях това си е живо мъчение и проклятие.
Явно изповедта, също както и извършването на самото престъпление, не е никак лесна работа…
И така, крачех бавно по редовете, заслушан в шепота на царевичните класове, и се мъчех да измисля наистина добър план какво да правя оттук нататък. И този път наистина успях. Може би защото нямах друг избор — все пак не само моят живот бе заложен на карта.
Имало е времена, и то само преди двайсетина години, когато един мъж в моето положение не е имал никакви причини да се тревожи; в онези дни никой не се е бъркал в работата на мъжа, особено ако е бил уважаван фермер — човек, който плаща данъците си, ходи на църква в неделя, подкрепя бейзболния отбор „Хемингфорд Старс“ и гласува за републиканците. Мисля, че в онези дни в стопанствата в „средните щати“, както ги наричаме, са се случвали най-различни неща. Неща, които са оставали незабелязани и никой не си е пъхал носа в тях. В онова не толкова далечно време съпругата на един мъж си е била изцяло негова работа и ако случайно е изчезнела… точка по въпроса и толкова.
Тези дни обаче безвъзвратно са отминали, а дори и да не бяха… пак си оставаше въпросът със земята. Онези сто акра. Компанията „Фарингтън“ си ги искаше за проклетата си свинекланица, а Арлет бе успяла да ги убеди, че ще си ги получат без проблеми. Това означаваше опасност, а опасността на свой ред означаваше, че играта е загрубяла и половинчатите кроежи и планове вече нямат място в нея.
Когато следобед се прибрах в къщата, бях уморен, но най-накрая бях спокоен и с ясен ум. В обора кравите мучаха, защото сутрешното им доене се бе забавило с часове. Свърших тази работа и ги изведох на пасището, където ги оставих чак до залез-слънце, вместо да ги върна в краварника за традиционното доене след вечеря. Животните не възразиха; хубавото на кравите е, че приемат живота такъв какъвто е. Ако и Арлет бе като тях, щеше все още да е жива и да ме моли за нова пералня от каталога на „Мънки Уорд“. И аз най-вероятно щях да ѝ я купя. Тя винаги успяваше да ме убеди и да направи така, че да стане на нейното. С изключение на въпросите, засягащи земята. Там трябваше да си направи по-добре сметката. Земята си е мъжка работа.
Хенри все още спеше. През следващите седмици щеше да спи повечко от обикновеното и аз гледах да не го будя рано, въпреки че обикновено всяко лято след края на срока го натоварвах с най-различни задачи в стопанството. Вечерите момчето прекарваше или във фермата на семейство Котъри, или в разходки по черния път в компанията на Шанън. Често ги виждах как се държат за ръце и се любуват на изгрева на луната. Когато не се целуваха, естествено. Надявах се, че стореното от нас няма да помрачи сладостните му изживявания, макар че вътрешният ми глас ми нашепваше обратното. Нашепваше ми още и че ако някой е виновен, това съм аз. За съжаление този глас се оказа прав.
Както и да е, побързах да прочистя главата си от подобни мисли, напомняйки си, че най-важното в момента е, че момчето спи. Трябваше отново да отскоча до кладенеца и беше за предпочитане да го направя сам. Семейното ни ложе буквално крещеше, че тук е станало убийство. Отидох до дрешника и се заех да преравям дрехите ѝ. Жените имат толкова много дрехи, нали? Рокли, поли, блузи, пуловери, бельо… особено бельото, което понякога изглежда толкова необичайно и украсено с такива финтифлюшки, че един мъж никога не би могъл да каже коя е лицевата му страна например. Би било грешка да взема всичките ѝ дрехи, защото старият пикап още стоеше в обора, а фордът ни — модел Т — бе паркиран както обикновено под бряста. А Арлет бе заминала пеша и беше взела само онова, което можеше да носи… Защо не е заминала с форда? Защото щях да чуя запалването на двигателя и да я спра навреме. Да, това звучеше правдоподобно… Следователно бе отпрашила с ръчна чанта и нищо друго.
Натъпках въпросната чанта с всички онези неща, които според мен една жена би взела на всяка цена със себе си. Хвърлих вътре няколко скъпи бижута и фотографията с позлатена рамка на родителите ѝ. Зачудих се дали да добавя и тоалетните ѝ принадлежности от банята, ала прецених, че ще взема само пулверизатора с парфюм „Флориент“ и роговата ѝ четка за коса. На нощното ѝ шкафче лежеше джобното издание на Новия завет, подарено ѝ от пастор Хокинс, обаче нито веднъж не я бях виждал да го чете, така че го оставих на мястото му. За сметка на това пъхнах в чантата шишенцето таблетки с желязо, които тя гълташе по време на цикъл.