Хенри все още спеше, но се въртеше неспокойно в леглото, сякаш бе измъчван от кошмарни сънища. Значи трябваше да приключа възможно най-бързо с чантата, за да мога да съм до него, когато се събуди. Щом заобиколих краварника, я оставих до кладенеца и вдигнах стария дървен капак за трети път. Слава богу, че Хенри не беше до мен! И слава богу, че не видя онова, което зърнах… Опасявам се, че щеше да изгуби разсъдъка си. Аз за малко да изгубя моя.
Дюшекът се бе отместил настрани. Първата ми мисъл беше, че тя сама го е избутала, преди да се опита да се изкачи по каменната стена. Защото бе все още жива. Все още дишаше. Или поне така ми се стори в първия момент. После, точно когато способностите ми за рационално мислене взеха да надделяват над първоначалния шок — когато започнах да се питам как може някакво си дишане да накара роклята ѝ да се издига и сляга не само на гърдите ѝ, а от яката чак до подгъвите, — челюстите ѝ се размърдаха, сякаш Арлет се опитваше да каже нещо. От зловещо уголемената ѝ уста обаче излязоха не думи, а едрият плъх, който гризеше езика ѝ. Първо се показа опашката му, а после устата ѝ зейна още по-широко, докато гадината отстъпваше заднишком и крачката ѝ драскаха по брадичката на жена ми в търсене на опора.
Плъхът тупна в скута ѝ и в същия миг изпод роклята на Арлет изпълзя цяла армия негови братя и сестри. Забелязах, че един от тях имаше нещо бяло в мустаците си — част от комбинезона или може би пликчетата ѝ. Захвърлих чантата по гадините. Не бях в състояние да мисля — съзнанието ми клокочеше от отвращение и ужас, — така че го направих съвсем инстинктивно. Чантата се приземи на крачетата си. Повечето гризачи — а може би всичките — успяха доста пъргаво да я избегнат. Сетне се втурнаха към кръглия черен отвор, който дюшекът (най-вероятно те самите бяха го изместили при многочисления си щурм) бе закривал, и изчезнаха за секунда. Чудесно знаех какво представлява въпросният отвор; това бе краят на тръбопровода, който пълнеше коритата за водопой в краварника, преди нивото на водата в кладенеца да спадне толкова ниско, че да го направи безполезен.
Роклята ѝ бе измачкана и деформирана до неузнаваемост. Фалшивото дишане, което ми беше изкарало ангелите, беше секнало. Мъртвата ми жена обаче се взираше в мен и онова, което преди бе изглеждало като клоунска гримаса, сега наподобяваше смразяващия взор на Горгона Медуза. Виждах следите от ухапванията на плъховете по бузите ѝ, а долната част на едното ѝ ухо я нямаше.
— Мили Боже! — пророних. — Арлет, ужасно съжалявам.
„Извинението ти не се приема — сякаш казваха мъртвите ѝ очи. — И когато ме намерят в това състояние, с нахапано от плъховете лице и разкъсано и сдъвкано бельо, ще те сложат да седнеш в скута на чичко Електричко в затвора в Линкълн. А последното лице, което ще видиш, ще бъде моето. Ще ме видиш, когато електрическият ток изпържи черния ти дроб и запали сърцето ти, и аз ще се усмихвам доволно.“
Наместих капака и се затътрих към краварника. Там краката ми внезапно ме предадоха и ако се намирах на слънце, със сигурност щях да изпадна в несвяст като Хенри предишната нощ. Обаче бях на сянка и след като поседях няколко минути с приведена между коленете глава, постепенно започнах да идвам на себе си. Добре, значи плъховете я бяха докопали… и какво от това? Нямаше ли да докопат всички ни един ден? Плъховете и буболечките? Рано или късно дори най-здравият ковчег се пропуква и позволява на живота да се храни от смъртта. Така е устроен светът, следователно има ли смисъл да се тормозя? Щом сърцето спре да бие и мозъкът остане без кислород, душите ни или отиват някъде другаде, или просто изчезват. Каквато и да е истината, важното е, че ние вече не усещаме как някой гризе плътта ни и оглозгва костите ни.
Тръгнах към къщата и тъкмо бях достигнал стъпалата на верандата, когато една друга мисъл ме спря. Ами онова помръдване, което бях почувствал? Ами ако Арлет е била все още жива, когато я хвърлих в кладенеца? Ако е била все още жива — макар и парализирана и неспособна да помръдне нещо повече от някой обезобразен пръст, — когато плъховете са излезли от тръбата и са започнали угощението си? Ако е почувствала как онази гадина се шмугва в удобно разширената ѝ уста и започва да…
— Не! — прошепнах. — Не го е усетила, защото нямаше никакво помръдване. И никога не е имало. Тя беше мъртва, когато я хвърлих вътре.
— Тате? — извика сънено Хенри от стаята си. — Тате, ти ли си?
— Аз съм!
— С кого говориш?
— С никого. Говоря на себе си.
Влязох вътре. Синът ми седеше на кухненската маса само по фланелка и гащета. Изглеждаше объркан и нещастен. Щръкналата му коса ми напомни за хлапето, което някога тичаше и се смееше из двора, гонейки пиленцата заедно с кучето си Бау (което отдавна бе умряло).
— Ще ми се да не го бяхме направили — каза Хенри, когато седнах срещу него.
— Стореното си е сторено и няма връщане назад — отвърнах. — Колко пъти съм ти го казвал, момчето ми?
— Около милион. — Той сведе глава и остана така в продължение на няколко секунди, след което вдигна очи и погледите ни се срещнаха. Очите му бяха зачервени и кървясали. — Ще ни хванат ли? Ще ни пратят ли в затвора? Или…
— Не. Имам план.
— Според предишния ти план изобщо нямаше да я боли! А виж какво стана!
Изведнъж усетих как ръката ме засърбява да го ударя, ето защо побързах да я удържа с другата. Сега не му беше времето за взаимни обвинения. Освен това беше прав. Всичко, което се бе объркало, беше по моя вина. „С изключение на плъховете — си казах. — За тях не съм виновен.“ Макар че това беше лъжа. Естествено, че беше лъжа. Ако не бях отнел живота ѝ, тя щеше да си е до фурната и да приготвя вечерята. Навярно щеше да продължава да опява за ония сто акра — със сигурност! — но щеше да е жива и здрава, а не да лежи на дъното на стария кладенец.
„Плъховете най-вероятно са се върнали — прошепна един глас дълбоко в съзнанието ми. — Върнали са се и я ядат. Първо ще изгризат най-хубавите и най-вкусните части — деликатесите, — а после ще минат на…“
Хенри се протегна през масата и докосна сключените ми пръсти. Сепнах се.
— Съжалявам — каза той. — Двамата сме заедно в това.
Сърцето ми трепна при тези думи.
— Всичко ще бъде наред, Ханк. Ако действаме разумно, няма да имаме никакви проблеми. Сега ме изслушай внимателно.
Момчето така и направи. По някое време започна да кима. Когато привърших, ми зададе един-единствен въпрос: кога ще запълним кладенеца?
— Не още — гласеше отговорът ми.
— Не е ли малко рисковано?
— И още как.
Два дни по-късно, докато поправях част от оградата на около половин километър от фермата, зърнах голям облак прах да се издига над черния път, отклоняващ се от магистралата Омаха — Линкълн. Изглежда щяхме да имаме посещение от света, към който Арлет нямаше търпение да се присъедини. Закрачих обратно към къщата, както си бях с дърводелската престилка (в джобовете ѝ дрънкаха пирони) и затъкнат в колана чук. Хенри не се виждаше наоколо. Навярно бе отишъл да се изкъпе на потока, а нищо чудно и да спеше в стаята си.
По времето, когато влязох в двора и седнах на дънера, който ползвах за цепене на дърва, вече бях разпознал превозното средство, вдигащо пушилката — това бе товарният пикап „Ред Бейби“ на Ларс Олсън. Ларс беше ковачът на Хемингфорд Хоум, както и селският млекар. Освен доставки на мляко той вършеше услуги и като превозвач на пътници, и точно тази функция явно изпълняваше в този юнски следобед. Пикапът влезе в нашия парцел, карайки Джордж, нашия зъл и раздразнителен петел, да се разхвърчи из двора, следван от малкия си кокоши харем. Преди двигателят да спре да се дави до смърт, от купето излезе едър, представителен мъж, облечен със сив шлифер. Той свали очилата си, при което разкри големите (и смешни) бели кръгове около очите си, и пристъпи към мен.
— Уилфред Джеймс?
— На вашите услуги — кимнах и се изправих. Бях напълно спокоен. Навярно нямаше да се чувствам така, ако бе дошъл с общинския форд с голямата звезда отстрани. — А вие сте…
— Андрю Лестър — отвърна той. — Адвокат.
И той подаде ръка. Аз се замислих.
— Преди да ви стисна ръката, няма да е зле да ми кажете чий адвокат сте, господин Лестър.
— В момента работя за животновъдна компания „Фарингтън“, базирана в Чикаго, Омаха и Де Мойн.
„Да — помислих си, — без съмнение е така. Обаче се обзалагам, че името ти дори не е написано на вратата. На големите шефове в Омаха не им се налага да гълтат селски прахоляк, за да си изкарат насъщния, нали? Дай им да си седят с качени върху бюрата крака, да пият кафе и да се любуват на хубавичките глезени на секретарките си.“
А онова, което изрекох на глас, беше:
— В такъв случай, господине, по-добре приберете ръката си и продължете нататък. Без да се обиждате.
Той направи точно това и на лицето му разцъфна типичната адвокатска усмивка. Потта се стичаше по страните му, косата му беше сплъстена и разрошена от пътуването. Минах покрай него и се насочих към Ларс, който бе свалил единия калник на пикапа и бърникаше нещо по колелото. Подсвиркваше си щастлив и безгрижен като птичка. Завиждах му за това. Помислих си, че двамата с Хенри може и да имаме щастливи дни — в динамичен и променлив свят като днешния всичко е възможно, — но не и през лятото на тази година. Нито пък през есента.
Здрависах се с шофьора и го попитах как е.
— Горе-долу добре — отвърна той, — но устата ми е пресъхнала. С удоволствие бих я наквасил.
Посочих към източната стена на къщата.
— Знаеш къде да се обслужиш.
— Тъй си е — кимна той и натисна силно калника, за да го закрепи на мястото му. Металическото изщракване, което последва, беше толкова силно, че отново подплаши кокошките, които тъкмо бяха събрали кураж да се върнат. — Сладка и ледена както винаги, нали?
— Гарантирам ти го — казах и си помислих: „Но ако решиш да пийнеш водица от другия кладенец, Ларс, не мисля, че ще ти пука особено за вкуса.“ — Опитай и сам ще се увериш.
Той закрачи към сенчестата стена на къщата, където се намираше външната помпа. Господин Лестър се загледа подире му, след което се обърна към мен. Беше разкопчал шлифера си. Костюмът, който носеше под него, непременно трябваше да отиде на химическо чистене, щом се върнеше в Линкълн, Омаха, Деланд или където там закачаше шапката си, когато не вършеше мръсната работа на Коул Фарингтън.
— И аз бих пийнал глътка вода, господин Джеймс.
— Аз също. Поправянето на оградата си е изморителна работа. — Изгледах го от глава до пети. — Макар и не толкова изморителна като да се друсаш трийсет километра в пикапа на Ларс!
Той се почеса по хълбока и отново ме дари със стандартната си адвокатска усмивка. Този път обаче в нея се долавяше и капчица съжаление. Виждах как погледът му се стрелка тук, там, навсякъде… Може би не трябваше да подценявам този човек само защото важните клечки са му наредили да се тресе трийсет километра по прашните селски пътища в този горещ летен ден.
— Четирибуквието ми никога няма да е същото.
В малкия заслон, където бях монтирал помпата, висеше голям черпак, закрепен с верига за стената. Ларс го напълни и жадно го надигна, при което изпъкналата му адамова ябълка се размърда нагоре-надолу. Сетне отново го напълни и го предложи на Лестър. Той му хвърли изпълнен със съмнение поглед (по същия начин и аз бях изгледал протегнатата му за ръкостискане длан) и се обърна към мен:
— Какво ще кажете да я изпием вътре, господин Джеймс? У вас със сигурност е по-хладничко, отколкото тук…
— Така е — потвърдих, — но както не пожелах да се ръкувам с вас, така и не желая и да ви каня в дома си.
Ларс Олсън усети накъде духа вятърът и без да губи време, закрачи обратно към пикапа си. Преди това обаче успя да връчи черпака на Лестър. Направи ми впечатление, че за разлика от шофьора той не пиеше жадно, а на претенциозни малки глътки. С други думи, като адвокат. В този момент мрежестата врата против насекоми изтрака и Хенри излезе от къщата само по работен гащеризон. Беше бос. Той ни хвърли бегъл поглед, в който — добро момче! — имаше безразличие, и отиде там, където всяко селско момче би отишло: да зяпа как Ларс бърника пикапа си и ако има късмет, да научи туй-онуй.
Седнах върху камарата трупи, които държахме до стената под едно брезентово платнище.
— Предполагам, че сте дошли тук по работа. Свързана с жена ми.
— Така е.
— Е, утолихте жаждата си, така че най-добре да минаваме направо на въпроса. Все още имам куп задачи, а вече е три следобед.
— Трудите се от изгрев до залез, фермерският занаят не е шега работа — въздъхна той, сякаш имаше някаква представа какво е да си фермер.
— Да, и една своенравна съпруга никак не го прави по-лесен. Предполагам, че тя ви е изпратила, но не знам защо — ако става въпрос за някакви юридически консултации, и заместникът на шерифа би могъл да ме навести и да ми връчи документа.
Той ми хвърли изненадан поглед.
— Не ме е изпращала съпругата ви, господин Джеймс. Всъщност аз дойдох тук, за да говоря с нея.
Диалогът ни беше като пиеса — ето че сега беше мой ред да го изгледам изненадано. А после да се изхиля, понеже такива бяха сценичните закони.
— Това обяснява всичко.
— Какво обяснява?
— Когато бях хлапе във фордис, имахме съсед — един противен дърт негодник на име Брадли. Всички го наричаха Поп Брадли.
— Господин Джеймс…
— От време на време баща ми имаше вземане-даване с него и понякога ме взимаше със себе си. Става въпрос за ония години, когато още нямаше автомобили и се придвижвахме само с каруци. Тогава двамата разменяха основно зърно за посев, особено през пролетта, но нерядко си даваха назаем и инструменти. По онова време нямаше каталог за поръчки и доставки по пощата, ето защо един инструмент можеше да обиколи целия окръг, преди да се върне при собственика си.
— Господин Джеймс, наистина не виждам връзката между…
— И всеки път, когато отивахме да видим тоя старец, мама ме съветваше да си запушвам ушите, понеже почти всяка дума, която излизаше от устата на Поп Брадли, беше или ругатня, или някаква мръсотия… — Противно на очакванията ми срещата с адвоката започваше да ме забавлява. — Както може да се предположи, аз, естествено, правех точно обратното — наострях уши, за да не пропусна нито дума от бисерите на Поп. Та един от любимите му изрази беше: „Никога не яхай кобила без юзда, защото не знаещ накъде ще ѝ скимне да запраши.“
— И какво трябва да означава това?
— Накъде според вас ѝ е скимнало на моята кобила да запраши, господин Лестър?
— Да не намеквате, че съпругата ви е…
— Точно така, господин Лестър. Напусна ме. Офейка. Обра си крушите. Плю си на петите. Би ми дузпата. Като страстен читател и поклонник на съвременния жаргон подобни синоними ми хрумват от само себе си. Ларс обаче — и повечето местни — просто ще кажат: „Тя избяга и го заряза“, когато мълвата се разпространи. И в този случай навярно ще добавят: „Заряза и мъжа си, и детето си.“ Аз пък си мислех, че е отишла при големите си дружки от компанията „Фарингтън“ и следващото известие от нея ще бъде уведомлението, че продава бащиния си парцел.
— Както и смята да направи.
— Подписала ли е вече договора? Защото се боя, че и аз ще трябва да си потърся адвокат, ако го е сторила.
— В интерес на истината не е. Но когато го направи, отсега ви съветвам да си спестите разноските по дело, което със сигурност ще изгубите.
Изправих се. Едната презрамка на работния ми гащеризон бе паднала от рамото ми и аз я вдигнах с палец.
— Е, след като съпругата ми не е тук, май се изправяме пред нещо, което адвокатската колегия нарича „спорен въпрос“, нали? На ваше място бих я потърсил в Омаха — заявих усмихнато. — Или в Сейнт Луис. Не спираше да говори за Сейнт Лу. — Направих кратка пауза. — Имам чувството, че накрая ѝ е писнало от вас, както ѝ бе писнало и от мен и сина, който ми роди. И е решила да започне нов живот. „По дяволите нека да вървят и двете ви семейства!“ Това е Шекспир, между другото. „Ромео и Жулиета.“ Една пиеса за любовта.