— Както желаете. Хванете ръката ми и ще ви придружа.
Амилия бе изоставила съпротивата и се вкопчи в рицаря. Двамата се отдалечиха от шума и тълпата, след която тя се поокопити. Обърса сълзи и пусна ръката му.
— Благодаря ви, сър Бректън, но не е нужно да ме съпровождате. Дълго време съм живяла в този дворец и зная пътя. Мога да ви уверя, че няма дракони и огрета.
— Разбира се. Простете още веднъж за предположението ми. Помислих си…
Амилия кимна.
— Зная. Просто бях леко замаяна. Не съм свикнала на толкова внимание. Въпреки титлата, аз съм все още просто момиче, а рицарите… те ме ужасяват.
Бректън изглеждаше наранен и отстъпи назад.
— Аз никога не бих ви наранил, милейди.
— Ето пак. Чувствам се толкова глупава — Амилия размаха ръце. — Не зная как да бъда благородна. Всички мои думи са не на място. Каквото направя — или не направя — винаги се оказва грешно.
— Уверен съм, че вината не е ваша, а моя — изтъкна Бректън. — Нямам опит с дворцовия живот. Аз съм войник — открит и прям. Още веднъж моля за прошка и ще ви оставя, тъй като очевидно ви ужасявам.
— Не, не, нищо подобно. Вие сте изключително мил. Другите са… Вие сте единственият… — тя въздъхна. — Моля, за мен ще е чест, ако ме съпроводите.
Бректън отсечено отдаде чест, поклони се, отново подаде ръка. Тихо се изкачиха по стълбите до петия етаж. — Подминавайки дежурните стражници, стигнаха до вратата на спалнята. Бректън кимна и се усмихна на Джерълд, който поздрави — нещо, което Амилия не го бе виждала да прави досега.
— Защитена сте добре — отбеляза Бректън.
— Не аз, това са покоите на императрицата. Винаги я посещавам, преди да си легна. Ако трябва да съм честна, вие дори не трябва да сте на този етаж.
— Тогава ще си тръгна.
Той започна да се обръща.
— Почакайте — тя докосна ръката му. — Вземете — тя свали шала си и му го подаде.
Бректън се усмихна широко.
— Ще го нося гордо на турнира и ще ви представя с чест.
Пое ръката ѝ и внимателно я докосна с устни. Сетне се поклони и се отдалечи. Погледът на Амилия го проследи до стълбището, където той потъна. Извръщайки се, тя видя Джерълд да се усмихва. Амилия повдигна вежда и стражникът отново стана невъзмутим.
Секретарката влезе в спалнята. Както винаги, Модина стоеше край прозореца. Легнала върху камъка, облечена в бялата си нощничка, императрицата изглеждаше мъртва. В тази поза я намираше Амилия повечето пъти. Огледалото още бе непокътнато, Модина просто бе заспала. Но Амилия не можеше да спре да мисли, че един ден… Изхвърли тази мисъл от съзнанието си.
— Модина? — рече тихо, разтърсвайки рамото на императрицата. — Ела, твърде е студено да лежиш там.
Момичето тъжно повдигна очи и кимна. Амилия я отведе до леглото, зави я с одеялото и я целуна по челото, преди да се оттегли.
Ейдриън мачкаше стопен восък между пръстите си и се вслушваше в ритмичното похъркване на графа. Дори сенките му изглеждаха уморени, макар че след новата смяна бяха застъпили други. Чудеше се колко дълго се очаква да остане в залата.
Видя сър Бректън да се появява отново, но вместо да заеме старото си място, рицарят подхвана разговор с Нимбус. Загледа ги за момент, сетне зърна движение край главната трапеза. За свое неудоволствие видя регент Салдур да се приближава към него с бокал в ръка.
— Справи се добре — рече регентът, сядайки срещу Ейдриън. — Или поне така изглеждаше оттам. Страж Гай и лорд Мариус те похвалиха.
— Лорд Мариус? Мерик Мариус ли имате предвид?
— Да, помниш го, нали? Той беше на срещата ни. О, колко глупаво. Може би сме забравили да го представим. Мариус каза, че бил изключително впечатлен от скорошна задача, която ти и партньорът ти сте изпълнили за него. Изглежда е било много трудно. Дори изтъкна, че само вие двамата сте били способни на подобно постижение.
Ейдриън стисна зъби.
— Мислех си… След като работата с Бректън приключи, може би службата за империята ще ти се стори за предпочитане пред изгнание с Гаунт. Аз съм прагматик, Ейдриън, мога да видя ползите от такъв като теб. Убеден съм, че си чувал безброй ужасни неща за мен или какво съм направил. Но трябва да осъзнаеш, че се опитвам да отърва нашия свят от проблемите, които тормозят и благородници, и простолюдие. Пътищата тънат в развала. През пролетта не може да се пътува от кал. Шири се престъпност, което затруднява търговията и пречи на просперитета. Всеки град е отпадъчна яма, на пръсти се броят онези с чиста вода за пиене. На север няма достатъчно работа, на юг няма достатъчно работници, а достатъчно храна няма никъде.
Ейдриън видя Бректън и Нимбус да напускат заедно. Малко по-късно Муртас, Елгар и Гилбърт пресушиха чашите си и поеха в същата посока.
— Светът на людете има много врагове — продължи Салдур. — Когато кралчетата воюват помежду си, детинските им спорове отслабват поверените им държави. Глупостта им подканя чужди нашествия. Може и да не знаеш това, но Гхазел и дакките нападат от юг. Не разгласяваме тази информация, така че малцина знаят колко е сериозно същинското състояние на нещата, но те дори са завладели Тур Дел Фур.
Ейдриън го прониза с поглед:
— Ако не сте искали гоблините за съседи, не е трябвало да ги каните.
Салдур го изгледа любопитно за миг, сетне каза:
— Сторих нужното. Докъде бях стигнал? А, да. Не всеки може да запази принадлежностите си, ако искаме нещата да се променят. Трябва да има саможертви. Опитах се да бъда разумен, но ако кракът развие неизлечима инфекция, за доброто на тялото е да бъде ампутиран. Надявам се да видиш отвъд дребните пожертвования и обмислиш големите импликации. Аз не съм лош човек, Ейдриън. Светът ме принуждава да бъда жесток, но не повече от един баща, който принуждава детето си да преглътне неприятно лекарство. Разбираш това, нали?
Салдур се взираше в него с очакване.
— Може ли вече да си ида? — попита Ейдриън. — От пиршеството имам предвид.
Салдур въздъхна и се облегна назад.
— Да, можеш. Трябва да се наспиш добре. Турнирът започва след два дни.
Шишарки и гирлянди от зеленика съпровождаха Ейдриън по пътя към кралското крило. Зад един ъгъл видя Нимбус, превит край стената. Туниката му бе разкъсана, а носът му кървеше. Над него се бе извисил сър Гилбърт и се усмихваше. През вратата на всекидневната Ейдриън видя сър Бректън, който, въоръжен само с декоративния си кинжал, се сражаваше с Муртас и Елгар — и двамата въоръжени с меч и кинжал.
— Виж кой се присъедини към веселбата — рече Гилбърт.
— С оглед на ситуацията — обърна се Ейдриън към Нимбус, — точно колко щедрост трябва да предложа на тези рицари?
Муртас замахна към Бректън, който пресрещна меча с късото си острие и отби удара.
— С оглед на ситуацията — бързо каза Нимбус, — въпросната добродетел не е приложима.
— Така е! — изкрещя Бректън. — Те не са достойни за почтено отношение.
Ейдриън се усмихна:
— Това изключително улеснява нещата.
Светкавично изтегли кинжала си. Миг по-късно Гилбърт рухваше на колене, втренчен невярващо в забилия се в бедрото му нож. Изрева. Ейдриън го удари по лицето и противникът му се строполи. Вземайки своя и неговия кинжал, боецът се втурна към тримата сражаващи се.
Елгар го посрещна със зловеща усмивка, оставяйки Муртас да се оправя с Бректън.
— Надявам се с копие да си по-добър, отколкото с меч — рече Ейдриън.
— Още не сме се били, глупако — изрева Елгар.
— Не е и нужно. Хванал си меча като жена. Не, вземам си думите назад. Познавам жени, които умеят да се фехтуват. Истината е, че си отвратителен.
— Каквото не ми достига в стил, компенсирам със сила — Елгар вдигна меч високо над глава и атакува, оставяйки гръдта си незащитена. Обучението на Ейдриън инстинктивно го накара да премери един-единствен удар, който щеше да убие Елгар на място. Но се възпротиви на изкушението. Салдур и Етелред нямаше да одобрят. Пък и Елгар беше пиян. Затова Ейдриън отскочи встрани, протягайки крак. Елгар падна, удряйки главата си в камъка.
— Мъртъв ли е? — попита Нимбус, гледайки как Ейдриън обръща мъжагата по гръб.
— Не, но май е пукнал плочките. Това се казва корава глава.
— Не трябва ли да помогнете на сър Бректън?
Ейдриън погледна как Муртас атакува за пореден път.
— Не смятам това за необходимо, пък и не е подобаващо да се намесвам в чужд бой. Обаче…
Вдигайки меча на Елгар, Ейдриън викна „Бректън!“ и му подхвърли оръжието. Рицарят го улови и Муртас отстъпи назад, вече не толкова уверен.
— Проклет да си! — викна Муртас, замахвайки за последно, преди да избяга.
Ейдриън не можа да се въздържи да не препъне и него. Муртас падна, бързо се изправи на крака, сетне изчезна.
— Благодаря — Бректън леко кимна на Ейдриън.
— Муртас трябва да ми благодари — отвърна той.
Бректън се усмихна.
— Така е.
— Не разбирам — обади се Нимбус. — Муртас загуби. Защо да ви благодари?
— Още е жив — обясни Ейдриън.
— О — каза Нимбус.
Ейдриън успя да спре кървенето на Нимбус. Носът на ментора не изглеждаше да е счупен. Но никой от тях не гореше от желание да се завърне в залата за пиршества. Ейдриън и Бректън придружиха Нимбус до стаята му, където слабоватият мъж благодари на рицарите за помощта им.
— Биете се добре — рече Бректън, докато двамата с Ейдриън поемаха обратно към рицарското крило.
— Защо ви нападнаха?
— Бяха пияни.
— Там, откъдето идвам, пияните пеят фалшиво и спят с грозни жени. Не нападат рицари и царедворци.
Бректън помълча за миг, сетне попита:
— Откъде идвате, сър Ейдриън?
— Салдур обясни…
— Някои от хората, воювали с лорд Дърмонт и оцелели Ратиборската битка, се присъединиха в армията ми. Капитан Лоуел бе един от тях. Разказът му по нищо не прилича на приказката, която регент Салдур описа. Не бих посрамил регента или вас публично, но сега, след като сме сами…
Ейдриън не отвърна нищо.
— Лоуел каза, че цялата имперска армия била изненадана в съня си в едно дъждовно утро. Повечето от тях дори не сварили да си окачат меч, камо ли да оседлаят кон.
— Беше много объркващ ден — отвърна Ейдриън.
— Така казвате вие, но може би изобщо не сте били там. Приписващият си чужди заслуги рицар е особено безчестен.
— Мога да ви уверя, че бях там — искрено рече Ейдриън. — И че яздих през калното поле, водейки хора в боя.
Бректън спря пред прага на стаята си и няколко мига изучава лицето на събеседника си.
— Моля да ме извините за грубостта ми. Вие ми помогнахте, а аз отвърнах с обвинения. Не подхожда на един рицар да обвинява друг без доказателства. Не ще се случи отново. Лека нощ.
Поклони се отсечено на Ейдриън и го остави сам в коридора.
Глава 12
Въпрос на приемственост
Слънцето бе запладнило, а Аркадиус Винтариус Латимър, преподавателят по магия в университета Шеридън, все още чакаше в огромно фоайе на имперския дворец. Бе идвал тук и преди, но тогава постройката представляваше домът на най-могъщия крал в Аврин и носеше името на кралството — замъкът Уоррик. Сега тук се помещаваше седалището на Новата империя. Имперският герб, издълбан в белия мраморен под, не позволяваше това да бъде забравено. Аркадиус прочете обгърналия емблемата надпис, поклащайки отвратено глава.
— Написали са „чест“ неправилно — рече на глас, макар да беше сам.
Най-сетне към него се приближи стюард и му направи знак да го последва.
— Регент Салдур ще ви приеме, сър.
Една стъпка по-близо, помисли си Аркадиус, вървейки към стълбите. Чак на четвъртия етаж прислужникът се усети, че посетителят е стигнал едва до втория етаж.
— Поднасям извинения — викна към него преподавателят, облягайки се на парапета. Свали очила, за да обърше чело. — Сигурен ли си, че трябва да се кача чак горе?
— Регентът помоли да дойдете в кабинета му.
Старият професор кимна.
— Много добре, сега идвам.
Още една положителна проява.
Макар да бе малко вероятно Салдур да се съгласеше, Аркадиус утрояваше вероятността си за успех с всеки изкачен ред стъпала. Не искаше да говори в приемната зала, пълна с клюкари. Не че се надяваше особено, без значение къде подхванеше темата. Но ако срещата се развиеше добре, щеше да се отърве от вината си и от тежестта на отговорността. Среща на четири очи с регента щеше да е идеална. Салдур беше интелектуалец, Аркадиус оценяваше почитта му към образованието. Ала когато стигна кабинета му, регентът не беше сам.
— Естествено, че се нуждаем от защита на юг — казваше Етелред, когато стюардът отвори вратата. — Сега там си имаме държава от гоблини. Ти не си ги видял, Саули. Не знаеш… да? Какво има?
— Позволете ми да представя Аркадиус Винтариус Латимър, професор по магия от Шеридънския университет — оповести пажът.
— А, да, учителят — рече Етелред.
— Той е малко повече от това, Ланис — поправи го Салдур.
— Нищо подобно, нищо подобно — рече с оживена усмивка Аркадиус. — Напътствието на млади умове е най-благородното ми дело. За мен е чест.
Поклони се на четиримата присъстващи. Освен регентите, в стаята имаше още двама, които не разпознаваше. Но един от тях бе облечен в униформата на серетски страж.
— Изминали сте дълъг път, професоре — обърна се към посетителя си Салдур иззад огромното си бюро. — За празниците ли дойдохте тук?
— Не, Ваша милост. На моята възраст се изисква повече от звъна на камбани и изкусителни лакомства, за да се откъсна от топлите стаи посред зима. Не зная дали сте обърнали внимание, но навън има огромни преспи.
Аркадиус отдели момент да огледа помещението. По рафтовете имаше стотици книги, заключени зад стъклени витрини с малки ключалки. Красив килим с някак размътени цветове покриваше пода, отчасти закрит от бюрото на регента. Сцената върху него изобразяваше завладяващия света Марибор, докато Новрон напътстваше меча му.
— Кабинетът ви е толкова… чист — отбеляза професорът.
Салдур повдигна вежда и се изкикоти.
— О, да, помня, че веднъж ви посетих. Не смятам, че можах дори да прекося прага ви.
— Имам уникална система за категоризация.
— Професоре, не искам да бъда груб, но ние сме доста заети — рече Етелред. — Какво точно ви е довело чак тук в този студ?
— Ами — заговори Аркадиус, усмихвайки се на Салдур, — Ваша милост, възнамерявах да поговоря с вас — насаме — указа с поглед към двамата мъже, които не познаваше. — Дошъл съм да обсъдим деликатен въпрос, касаещ бъдещето на империята.
— Това е страж Луис Гай, а това е лорд Мерик Мариус. Приемам, че вече познавате скорошния император, Етелред. Желаете ли да обсъждате бъдещето на империята, тези са хората, с които трябва да говорите.
Аркадиус поспря замислено, сваляйки очилата си, след което бавно почиствайки ги с ръкав.
— Много добре — възрастният мъж си сложи отново очилата и отиде до един от фотьойлите. — Нещо против? Стоенето прав не се отразява добре на краката ми.
— Но разбира се — саркастично рече Етелред. — Чувствайте се като у дома си.
Аркадиус седна с въздишка, пое си дълбоко дъх.
— Мислех си за Новата империя, която установявате, и трябва да кажа, че я одобрявам.
Етелред изсумтя.
— Е, Саули, вече можем да спим спокойно.
Аркадиус го изгледа над очилата си.
— Искам да кажа, че идеята за централизираната власт е добра, ще сложи край на междуособиците, подреждайки хаоса в хармония.
— Но? — подкани го Салдур.
— Какво но?
— Просто усетих, че се каните да изтъкнете недостатък — рече Салдур.
— Така е, но ще ви помоля да не избързвате — това разваля ефекта. Няколко дни съм се друсал над заледената земя, за да стигна до тази среща, така че заслужавате да изпитате пълния ефект.
Професорът си оправи ръкавите и изчака точно толкова време, колкото по негова преценка бе необходимо, за да изостри вниманието им.
— Любопитен съм относно приемствеността.