— Приемственост? — избоботи Етелред, седнал на ръба на бюрото.
— Да, знаете — концепцията за създаването на наследник, който да поеме водаческата мантия. Повечето престоли биват загубени заради недостатъчното отделено на това внимание.
— Аз още не съм положил короната на главата си, а вие се оплаквате, че нямам наследник?
Аркадиус въздъхна.
— Не за вашия наследник се притеснявам. Основите на тази империя се коренят във вяра — вярата, че кръвната линия на Новрон отново е на трона. Ако въпросната кръвна линия не бъде продължена, целостта на империята може да се разпадне.
— Какво искате да кажете? — попита Етелред.
— Само това, че ако нещо трагично се случи с Модина, без да е налично дете с нейната кръв, ще загубите най-голямата си ценност. Родът на Новрон ще приключи, а без тази тънка нишка легитимност, отделните парчета на империята ще се разхвърчат. Тази на Гленморган удържа само три поколения. Колко дълго ще издържи империята, начело с обикновен смъртен?
— Какво ви кара да мислите, че нещо ще се случи с императрицата?
Аркадиус се усмихна:
— Да кажем, че зная как се върти светът. Промяната често налага жертви. Тук съм заради страха, че може погрешно да сметнете Модина за ненужна, веднъж щом Етелред поеме короната. Искам да ви призова да не правите ужасна, вероятно фатална, грешка.
Салдур и Етелред се спогледаха, с което потвърдиха правотата на професорската догадка.
— Но няма от какво да се страхувате, господа, тъй като аз ви предлагам решение — Аркадиус ги дари с най-обезоръжаващата си усмивка, която подчертаваше бръчиците край очите му и повдигаше кръглите му бузи, които сигурно още бяха поруменели от пътуването. — Модина вече е родила дете.
— Какво? — попита Етелред. Изправи се, а лицето му изразяваше смес от емоции. — Нима обвинявате моята годеница — императрицата — в непочтеност?
— Казвам само, че ако тя имаше дете — родено преди няколко години, вече независимо от майка си — това може да улесни живота ви. Би осигурило обединеното съществуване на империята под потеклото на Новрон.
— Говори ясно, човече! — избухна Етелред. — Намекваш, че това дете съществува?
— Намеквам, че подобно дете би могло да съществува — огледа лицата им, преди да се фокусира отново върху Салдур. — Модина е Наследник на Новрон, колкото съм и аз, но това не е от значение. Важно е само какво вярват поданиците ѝ. Ако те приемат, че тя има дете, тогава илюзията за наследник може да продължи и масите ще бъдат доволни. След като линията на приемственост е подсигурена, един инцидент с императрицата няма да бъде такава трагедия. Хората със сигурност ще тъгуват за нея, но надежда ще има — надежда във формата на дете, което един ден ще застане на трона.
— Подхващате интересен въпрос, професоре — рече Етелред. — Модина… беше болна напоследък, но съм убеден, че би могла да роди, нали, Саули?
— Не виждам защо не? Да, можем да уредим това.
Професорът поклати глава — сякаш бе чул неправилен отговор от свой обучаем.
— Ами ако тя умре при раждане? Случва се твърде често, рискът за нещо толкова важно е прекалено голям. Наистина ли искате да рискувате всичко постигнато? Едно дете, родено преди императрицата дори да е познавала Етелред, няма да се отрази зле на новия император. Напротив, той би могъл да извлече големи дивиденти от това. Би могъл да обяви, че любовта му към Модина е безгранична. Че е готов да отгледа детето ѝ като свое. Поданиците ще го обикнат.
Аркадиус изчака малко, преди да продължи.
— Вземете някое здраво дете и му преподайте философия, теология, поезия, история и математика. Образовайте го с икономика, култура и цивилистика. Направете от него най-образования водач, когото светът някога е виждал. Представете си възможностите. Представете си потенциала на империя, ръководена от гигант на ума вместо от дръвник с гигантска сопа.
— Ако искате по-добра империя, трябва да създадете по-добър управник. Аз мога да ви осигуря това. Мога да ви предоставя дете, което вече съм започнал да обучавам и ще продължа. Мога да го отгледам в Шеридън, далече от куртоазния живот. Не искаме някое лигаво хлапе, глезено по рождение, да размахва краченца от императорския престол. Нуждаем се от силен, състрадателен лидер, който да не е свързан с благородниците.
— Под вашия контрол — обвинително каза Луис Гай.
Аркадиус се изкикоти.
— Истина е, че подобно дете би било привързано към мен, но макар да зная, че изглеждам превъзходно за годините си, вече съм доста възрастен. Скоро ще напусна този свят. Твърде вероятно е да умра много преди детето да е достигнало възраст, в която да си сложи короната.
— Трябва да изтъкна, че не възнамерявам да бъда единственият наставник на детето. Нито трябва да бъда, ако искаме да имаме успех. Подобно начинание изисква намесата на историци, лекари, инженери, дори търговци. Можете да пратите колкото пожелаете от собствените си инструктори. Бих се надявал вие, регент Салдур, да сте един от тях. Подозирам, че вие сте създали голяма част от визията за Новата империя. След като сватбата приключи, можете да се присъедините към нас в Шеридън. Тя ще изисква обучение, каквото само вие бихте съумели да предоставите.
— Тя? — попита Етелред.
— Моля? — Аркадиус отново надникна над очилата си.
— Казахте „тя“. За момиче ли говорите?
— Да. Момичето, което имам предвид, е младо сираче, за което се грижа от известно време. Изключително е умна и на пет години вече може да чете. Тя е прекрасно момиче и обещава много.
— Но… момиче? — рече презрително Етелред. — Каква полза?
— Страхувам се, че моят сърегент е прав — рече Салдур. — Щом се омъжи, съпругът ѝ ще поеме властта, обезсмисляйки цялото обучение. Виж, ако беше момче…
— Не е като да страдаме от липса на изоставени момчета — обяви Етелред. — Намерете някое красиво и ще сторим същото с него.
— Предложението ми важи само за това момиче.
— Защо? — попита Гай.
В този въпрос Аркадиус долови тон, който не му се понрави.
— Защото усещам, че тя притежава качествата на великолепен управник, такъв, който…
— Но тя е момиче — повтори Етелред.
— Значи твърдите, че отказвате да наставлявате друго дете? Някое, посочено от нас? — запита Салдур.
— Да — Аркадиус изрече думата с непоколебимата увереност на ултиматум. Надяваше се ценността на знанията му да е достатъчна да ги убеди, но видя отговора, още преди да бъде изговорен.
Салдур поне бе почтителен и учтиво му благодари, задето е насочил вниманието им към този проблем. Не го поканиха да остане за празниците, а погледът на Луис Гай го караше да се чувства неудобно, докато напуска кабинета.
Бе се провалил.
Ройс чакаше търпеливо.
Онази сутрин бе на площада, разговаряйки с търговци, доставящи редовно в двореца, когато бе зърнал старата очукана карета. Ройс я бе разпознал моментално.
В градината на замъка нямаше достатъчно място за всички посетители. Скоро каретата се върна и спря край външната стена. Старото купе с олющени колела, обрулени врати и окъсани завеси, изглеждаше не на място сред каляските.
Стори му се, че минаха часове, преди възрастният мъж да излезе от двореца.
— Какво по… — заговори Аркадиус. Бе сепнат от гледката на разположилия се в каретата Ройс.
Крадецът повдигна пръст до устните си.
— Какво правиш тук? — прошепна Аркадиус, качвайки се и затваряйки вратата след себе си.
— Исках да ти задам същия въпрос — отвърна тихо Ройс.
— Накъде, професоре? — викна кочияшът, докато се качваше. Каретата подскочи от тежестта му.
— Ами… би ли обиколил града, Джъстин?
— Града ли, сър?
— Да. Бих искал да го разгледам, преди да напуснем.
— Разбира се, сър.
— Е? — настоя Ройс след потеглянето на каретата.
— Канцлер Ламбърт се разболя ден преди заминаването си. Тъй като не можеше да присъства на празненствата, сметна за наложително да се извини. Избра точно мен да предам посланието му. Ами ти?
— Намерихме наследника.
— Така ли?
— Да, а ти каза, че намирането му щяло да е проблем — Ройс отметна качулката си и започна да си маха ръкавиците пръст по пръст. — След като Ейдриън узна, че е Пазител на Наследника, знаеше много точно какво иска за подарък — свой собствен Наследник на Новрон.
— И къде е тази мистична химера?
— Точно под носа ни, както се оказа. Все още го издирваме, но най-вероятно Гаунт се намира в тъмниците на двореца. Ще бъде екзекутиран на фестивала. Планирахме да го отмъкнем преди това.
— Наследникът е Дигън Гаунт?
— Иронично, нали? Водачът на националистите, който се опитва да унищожи империята, всъщност е избран да я оглави.
— Говореше в минало време… вече не възнамерявате ли да го спасите?
— Не. Ейдриън е сключил някаква сделка с регентите. Дали са му рицарски сан. Ако победи в турнира, смятам, че са обещали да пуснат Гаунт. Ала аз не бих им се доверил.
Каретата се заизкачва по един хълм и конете забавиха крачка. Един от вързопите на Аркадиус падна на пода, присъединявайки се към компанията на дрехите му, куп книги, обувките и одеяла.
— Някога през живота си подреждал ли си нещо? — попита Ройс.
— Никога не съм виждал смисъла в това. Само ще трябва да го търся пак. Значи Ейдриън е в двореца — но ти какво търсиш тук? Чух, че Медфорд бил опожарен. Не трябва ли да се грижиш за Гуен?
— Сторих го вече. Тя е добре, отседнала е в Уиндското абатство. Което ми напомня… добре ще е да се навърташ наоколо. Ако всичко се подреди, може да дойдеш на сватбата.
— Чия?
— Моята. Най-накрая предложих на Гуен и тя прие, ако щеш вярвай.
— Така ли? — рече Аркадиус, навеждайки се, за да увие краката си с одеяло.
— Да, а и двамата мислехме, че е по-умна. Представяш ли си ме като баща и съпруг?
— Баща? И за деца ли сте говорили?
— Тя иска. Дори им е подбрала имената.
— Тъй? А ти какво мислиш по въпроса? Да уседнеш с вресливи деца може да е по-голямо предизвикателство от всички досегашни — възрастният мъж наведе глава, за да го изгледа над върха на стъклата си, леко отворил уста. — Убеден ли си, че искаш това?
— С години ми врънкаш да си намеря добра жена, а сега си седнал да намираш кусури на Гуен? Зная, че по-добра не ще срещна.
— Не, не става дума за това. Просто те познавам. Не съм сигурен, че ролята на семеен човек ще те задоволи.
— Опитваш се да ме сплашиш? Мислех, че искаш да кротна. Пък и тогава бях съвсем различен.
— Помня — замислено рече магьосникът. — Беше като бясно куче, хапейки всичко и всеки. Очевидно догадката ми да ви събера с Ейдриън е сторила чудеса. Знаех, че благородното му сърце евентуално ще смекчи твоето.
— Е, да, като пътуваш с някого прекалено дълго, прихващаш лошите му навици. Нямаш си представа колко пъти едва не го убих в началото. Не си правех труда, защото смятах, че мисиите ще свършат това, но той все някак успяваше да оцелее.
— Радвам се да видя, че нещата и за двама ви са се подредили. Гуен е прекрасна жена, прав си — няма да намериш по-добра.
— Значи ще изчакаш?
— Уви, не. Бе ми наредено да се върна незабавно.
— Но после ще дойдеш в манастира, нали? Без теб все едно ще съм без ба… е, поне чичо.
Аркадиус се усмихна, но изглеждаше напрегнат. След миг тишина усмивката му изчезна.
— Какво има? — попита Ройс.
— Моля? А, нищо.
— Виждал съм този поглед и преди. Какво има, дърти глупако?
— Вероятно нищо.
— Казвай.
— Току-що се срещнах с регентите. С тях имаше страж на име Луис Гай и още един мълчалив човек. Никога не съм го виждал преди, но името му ми беше познато. Ти често говореше за него.
— За кого?
— Представиха ми го като лорд Мерик Мариус.
Глава 13
Къщата на улица Пирен
Майнс умираше от студ.
Хапещият вятър с лекота се промушваше през грубия чувал, изпълняващ ролята на негова риза, като през рибарска мрежа. Носът му течеше. Ушите му бяха замръзнали. Вкочанените му преди пръсти — сега мушнати под мишниците — пламтяха. Повечето от виелиците съумяваше да избегне, прикривайки се във входа на една шапкарница, ала краката му затъваха из дълбоките преспи, защитени единствено от сгънати в два ката парцали. Щеше да си струва, ако бе узнал кой живее в къщата отсреща и ако името съвпадаше с онова, за което бе питал качулатият непознат.
Мистър Грим — или беше мистър Балдуин — бе обещал пет сребърни на момчето, което му намереше търсения човек. Предвид наплива на посетители заради празника, намирането на една-единствена личност бе трудно, но Майнс познаваше града много добре. Мистър Грим — май Грим беше — бе обяснил, че онзи трябва да е умен човек, който често посещавал замъка. Това веднага подсказа на Майнс да търси в Хълмистия окръг. Елбрайт проверяваше странноприемниците, а Бранд наблюдаваше портата на замъка, но Майнс бе убеден, че тъкмо улица Пирен е мястото за човек с връзки в палата.
Майнс погледна към отсрещната къща. Само на два етажа, доста тясна, тя бе сгушена между две други. Не беше тъй натруфена като останалите, но пак я биваше. Изцяло от камък, тя имаше няколко стъклени прозореца, от онези, през които действително се вижда нещо. Такива бяха повечето къщи на улица Пирен. Тази се отличаваше единствено по изгравирания над портата кинжал с дъбово листо и липсата на украшения за празника. Останалите домове бяха потънали в знаменца и гирлянди, но тази къща не беше украсена. Преди принадлежеше на лорд Дърмонт, загинал миналото лято в Ратиборската битка. Майнс запита просещите деца дали знаят кому принадлежи сега къщата. Можеха да му кажат само, че стопанинът се возел в хубава карета с кочияш в имперска ливрея и имал трима слуги. И господарят, и прислугата били мълчаливи, отскоро дошли в Акуеста.
— Това трябва да е — промърмори Майнс, запращайки във въздуха малко облаче. Залозите бяха високи. Той трябваше да спечели парите — заради Кайн.
Майнс беше сам откакто бе на шест. Тогава милостинята не беше проблем, но нещата се влошаваха с всяка изминала година. В града винаги имаше много конкуренция, особено сега с всички тези бежанци. Елбрайт, Бранд и Кайн бяха онези, които го държаха жив. Елбрайт имаше нож, а Бранд бе убил друго дете заради туника — другите не се забъркваха с тях — обаче именно Кайн, най-добрият им джебчия, бе и най-добрият му приятел.
Кайн се бе разболял преди няколко седмици. Започна да повръща и да се поти, сякаш е лято. И тримата му даваха от храната си, но той не се подобряваше. През последните три дни не бе напуснал Гнездото. Всеки път, щом Майнс го видеше, Кайн изглеждаше по-зле — по-блед, по-слаб, по-обринат, треперещ — винаги треперещ. Елбрайт бе виждал тази болест преди и бе казал да не хабят повече храна за Кайн, направо да го пишели мъртъв. Майнс все още му даваше от хляба си, ала приятелят му ядеше рядко. Нямаше никакъв апетит.
Майнс прекоси улицата. За да избяга от немилостивия вятър, той се сви край стълбите на верандата. Кракът му неочаквано потъна и с размахани ръце момчето падна няколко стъпала надолу. Приземи се по гръб сред облак сняг, за момент заслепил очите му. Ръцете му напипаха панти. Последващото му търсене откри и голям катинар.
Изправи се и се отръска. Тогава забеляза пролука под стълбите, някакъв отвор за оттичане, зейнал при падането му. Чувайки колата на касапина да наближава, Майнс бързо се шмугна в пролуката.
— Какво ще желаете днес, сър?
— Гъше.
— А говеждо? Или може би свинско?
— Утре започва Кървавата седмица, тъй че ще изчакам.
— Намират ми се вкусни гълъби, както и няколко пъдпъдъка.
— Ще взема пъдпъдъците. Гълъбите си ги задръж.
Майнс не се беше хранил от миналото утро, така че този разговор за храна изпълни устата му със слюнка.
— Много добре, господин Дженкинс. Убеден ли сте, че не желаете нищо друго?
— Това е всичко.
Дженкинс, помисли си Майнс, това вероятно е името на прислужника, а не на стопанина.