— Качвай се на борда — рече Ейдриън на момчето, което се ухили и се покатери на седлото. Боецът му подаде тренировъчно копие и щита на зелени и бели квадрати, предоставен от регентите.
— Приведи се напред и дръж копието здраво притиснато към себе си. Притисни го с лакът, за да е по-стабилно. Сега язди в кръг, за да мога да те наблюдавам.
Въпреки първоначалния си ентусиазъм, докато се мъчеше да удържи дългото копие и същевременно да направлява коня, момчето не изглеждаше толкова уверено.
— Стремената трябва да са по-стегнати — рече сър Бректън, приближавайки се на коня си.
Бе яхнал силен бял кон, украсен с елегантно покривало на сини и златни ивици. Облечен в излъскана до блясък броня, под мишницата си държеше шлем с перо. На другата си ръка бе вързал син шал.
— Пожелавам ви късмет — обърна се той към Ейдриън.
— Благодаря.
— Ще се сражавате с Муртас, нали? Той е добър копиеносец. Не го подценявайте — Бректън изучаваше Ейдриън. — Носите лека броня. Много храбро от ваша страна.
Ейдриън сведе поглед, объркан. Никога не беше носил толкова тежки доспехи. Опитът му с копие се ограничаваше до истински бой, където целите рядко бяха рицари. И сега се чувстваше неудобно и скован.
— Усилената броня добавя допълнителна защита на най-вероятните места на попадение. А къде е налакътникът ви?
Ейдриън бе объркан за момент.
— А, тази част ли? Накарах ковачът да я махне. Заради нея не можех да притисна здраво копието.
Бректън се изкикоти.
— Осъзнавате, че тази част е предназначена да пристяга дръжката на копието, нали?
Ейдриън сви рамене.
— Преди не съм участвал в турнир.
— Разбирам — сър Бректън кимна. — Ще се обидите ли, ако предложа съвет?
— Не, слушам ви.
— Дръжте главата издигната. Наведете се напред. Опирайте се в стремената, за да нанесете по-силен удар. Поемайте понесените удари с облегалката на седлото си, за да не бъдете съборен от коня.
— Още веднъж ви благодаря.
— Няма за какво, радвам се, че съм от полза. Ако имате някакви въпроси, с най-голямо удоволствие ще отговоря.
— Наистина? — пакостливо отвърна Ейдриън. — В такъв случай онова на ръката ви нечий знак ли е?
Бректън сведе поглед за миг.
— Това е шалът на лейди Амилия от Тарин дол. За нея яздя този ден — за нея и за нейната чест — погледна към полето. — Изглежда турнирът е на път да започне. Виждам Муртас да заема позиция, а вие сте първи. Нека Марибор направлява ръката на достойния.
Бректън кимна почтително и се отдалечи.
Ренуик се върна и слезе от коня.
— Справи се добре — рече му Ейдриън, заемайки мястото на оръженосеца на седлото. Трябва ти само повече практика. Ако оцелея този сблъсък, ще поработим още.
Момчето носеше Ейдриъновия шлем в едната си ръка. Поемайки юздите на коня му в другата, го поведе към полето. Влязоха през портата, прекосиха алеята и спряха пред малка дървена сцена.
Пред Ейдриън се простираше главната арена, която цяла армия работници бяха подготвяли седмици наред, чистейки снега и полагайки пясък. Заобикаляше я море от зрители, разделено на различни сектори по цвят. Пурпурното обозначаваше владетеля и семейството му, синьото беше заделено за висшите благородници, червено — за духовниците, жълто за бароните, зелено за занаятчиите, а най-голям дял бе заделен за простолюдието. Маркиран с бяло, той бе и непокрит.
Бащата на Ейдриън го бе водил на турнири, но не за забавление. Наблюдаването на сражения представляваше част от обучението му. И все пак Ейдриън се бе вълнувал от боевете и бе аплодирал победителите заедно с останалата част от тълпата. Баща му не им отделяше внимание, обсъждайки само загубилите. След всеки бой Данбъри разпитваше Ейдриън, интересувайки се от грешките на победения и по какъв начин последният е могъл да спечели сражението.
Ейдриън не бе обръщал особено внимание. Гледката бе поглъщала почти цялото му внимание — рицарите в бляскави брони, жените в пъстроцветни рокли, невероятните коне. Знаеше, че едно рицарско седло струва повече от дома им и бащината ковачница взето заедно. Колко бляскави изглеждаха те, сравнени с невзрачния му баща. Изобщо не му бе идвало на ума, че Данбъри Блекуотър е можел да победи всеки рицар във всяко съревнование.
Като млад Ейдриън бе мечтал милиони пъти да се сражава на Полето на съда. За разлика от Замъка на четирите вихъра, това поле за него беше свещено. Битките тук бяха почтителни — не до смърт. Мечовете бяха затъпени, стрелците използваха мишени, а двубоите се провеждаха с Копието на мира. За убийството на съперник се отнемаха точки. Дори нараняването на чуждия кон можеше да доведе до дисквалификация. Това винаги се бе струвало странно на Ейдриън. Дори и след като баща му му бе обяснил, че конят е невинен, той не бе разбрал. Сега вече знаеше.
Едър гръмогласен мъж стоеше на платформа пред пурпурната секция, крещейки:
— … е най-великият олбърнски рицар, син на графа на Фентин, блестящ в турнирите и в кралския двор. Представям ви — сър Муртас!
Тълпата изригна в аплодисменти, тропайки с крака по дъските. Етелред и Салдур седяха от двете страни на трон, който бе останал празен, по подобие на онзи в залата за празненства. В началото на деня бе обявено, че императрицата се чувствала прекалено зле, за да присъства.
— От Ренидд е родом — закрещя мъжът върху платформата, — едва наскоро посветен в рицарски сан сред кървавата касапница на Ратиборската битка. Поля и гори е прекосил, за да достигне този турнир. За пръв път ви представям — сър Ейдриън!
Разнесе се известно ръкопляскане, но то бе предимно от учтивост. В очите на тълпата сблъсъкът вече беше решен.
Ейдриън никога не бе държал Копие на мира. По-леко от бойното, което имаше метален връх, то бе изцяло дървено. Но все пак бе изработено от дъб и не биваше да бъде подценявано. Провери стремената си и стисна коня с крака.
Отвъд обсипаната с пясък алея стоеше сър Муртас, яхнал сивия си дестриер. Конят му бе силен, гневен на вид жребец, покрит с дамасково покривало на черни и бели квадрати и поръбено с пискюли. Муртас държеше ромбоиден щит, бе облечен в съответстващи табард и наметало с бели и черни ромбове. Затръшна забралото си при звука на фанфарите, когато флагът бе издигнат.
Замаян от гледката, Ейдриън плъзгаше поглед от публиката към веещите се знамена и впоследствие към барабанчиците. Ударите им кънтяха като гръмотевици, но ревът на тълпата заглушаваше дори тях. Мнозина скочиха на крака в очакване. Стотици чакаха нетърпеливо, вперили очи в ездачите. Като малък Ейдриън бе държал бащината ръка сред местата за простолюдието, чувствайки същия барабанен тътен. Бе си мечтал да бъде един от чакащите на позиция рицари — чакащи за слава. Желанието беше просто фантазия на незапознато със света хлапе — невъзможна мечта, която не си бе припомнял до този момент.
Барабаните спряха. Флагът падна. В другия край Муртас пришпори коня си и се втурна напред.
Свареният неподготвен Ейдриън изостана с няколко секунди. Пришпори Злонамерен. Публиката скочи на крака, удивена. Някои изкрещяха изплашено. Ейдриън не им обърна внимание, съсредоточен върху задачата си.
Оставяйки се на ритъма на коня, боецът се сля с движението. Натисна пети, облягайки се назад в седлото. Бавно, внимателно занавежда копието, притискайки го към себе си, синхронизирайки движенията си с тези на коня. Прецени спускането му с приближаването на целта.
Вятърът фучеше край ушите му, докато жребецът набираше скорост. Копитата нанасяха безмилостни удари на меката земя, пръскайки пясък. Муртас атакува, развял черно-бялото си наметало. Конете летяха с пълна сила, разперили ноздри, напрегнали мускули, раздрънкали сбруи.
Прас!
Ейдриън усети как копието му подскача и се разцепва. Стигнал края на алеята, захвърли счупеното копие и дръпна юздите. Бе посрамен от закъснелия си старт и не искаше Муртас отново да го изненада. С намерението първи да вземе следващото копие, той обърна коня си и видя животното на Муртас да препуска без ездач. Преследваха го двама оръженосци и един грум. Ейдриън зърна противника си да лежи по гръб. Притекоха му се на помощ, за да му помогнат да се изправи. Ейдриън се огледа за Ренуик, при което забеляза тълпата. Зрителите бяха оживени, всички бяха на крака, ръкопляскайки и свирейки. Някои дори скандираха името му. Ейдриън предположи, че не очакваха да оцелее първия сблъсък.
Позволи си да се усмихне и тълпата избухна в още по-силни овации.
— Сър! — Ренуик надвика рева, дотичвайки до Ейдриън. — Не си сложихте шлема!
Оръженосецът му подаде шлема с перо.
— Съжалявам — извини се Ейдриън. — Забравих. Не очаквах да започнат толкова бързо.
— Съжалявате? Но… никой не се дуелира без шлем — рече Ренуик с удивено изражение. — Той можеше да ви убие!
Ейдриън погледна през рамо към Муртас, който накуцваше, облегнат на двамина, и сви рамене.
— Оцелях.
— Оцеляхте? Оцеляхте? Та Муртас изобщо не ви докосна, а вие го унищожихте. Това е много повече от обикновено оцеляване. А и го направихте без шлем! Никога не съм виждал подобно нещо. И само как го ударихте! Така го блъснахте от коня, сякаш бе ударил стена. Вие сте удивителен!
— Късметът на новака, предполагам. Приключих за днес, нали?
Ренуик кимна и преглътна няколко пъти.
— Ще участвате във втория тур вдругиден.
— Добре. Какво ще кажеш да видим как ще се справиш с карусела и стълба с мишената? За него трябва да внимаваш особено много. Ако не удариш чисто, торбата ще се завърти и ще те повали от седлото.
— Зная — отвърна Ренуик, но изражението му показваше, че все още е шокиран. Местеше очи ту към Ейдриън, ту към Муртас, ту към ликуващата тълпа.
Амилия никога преди не бе виждала турнир. Докато седеше на трибуните осъзна, че не е напускала двореца повече от година. Наслаждаваше се въпреки студа. Седнала на дебела кадифена възглавница, тя бе увила топъл килим около краката си, а между дланите си стискаше чаша топъл сайдер. Всичко беше толкова красиво. Толкова много пъстри цветове изпълваха инак монотонния зимен свят. Навсякъде около нея привилегированите бяха групирани според ранга. От другата страна на полето се бяха струпали бедните, затворени зад огради. Свеждаха се до сива маса, почти сляла се със снега. Лишени от пейки, те стояха прави в кишата, пристъпвайки от крак на крак с мушнати в ръкавите ръце. И все пак изглеждаха щастливи да присъстват, щастливи да наблюдават спектакъла.
— Стават три счупени копия за принц Рудолф! — изквича херцогинята, аплодирайки ентусиазирано. — Отличен пример за добро имперско забавление. Не че представянето му може да се сравнява с онова на сър Ейдриън. Всички си мислеха, че бедничкият човек е обречен. Още не мога да повярвам, че тръгна без шлем! А какво причини на сър Муртас… Е, със сигурност тазгодишният турнир ще бъде вълнуващ, Амилия, изключително вълнуващ.
Лейди Женвиев дръпна Амилия за ръкава и посочи.
— Виж там. Изваждат златно-синьото знаме. Това са цветовете на сър Бректън. Той е на ред. Да, да, ето го там. И виж — виж на ръката му. Носи твоя шал. Колко вълнуващо! Останалите дами със сигурност точат лиги. О, не поглеждай сега, мила, те всички са вперили очи в теб. Ако очите бяха кинжали… — тя замлъкна, очевидно Амилия трябваше да е разбрала думите ѝ. — Всички виждат завоеванието ти, мила, и те мразят. Колко чудесно.
— Така ли? — попита Амилия, забелязвайки колко много от дамите я гледат. Тя сведе глава и се загледа в скута си. — Не искам да бъда мразена.
— Глупости. Рицарите не са единствените сражаващи се в тези турнири. Всеки идва тук в качеството си на претендент, а победителят може да е само един. Единствената разлика е, че рицарите се сражават денем, а дамите се съревновават на светлината на свещи. Очевидно спечели първия тур, но сега остава да видим дали си завладяла правилния избор, тъй като победата зависи от неговото умение. Бректън ще се сражава с Гилбърт. Това ще е интересен сблъсък. Гилбърт уби човек преди няколко години. Беше инцидент, естествено, но това все пак му предоставя предимство пред опонентите му. Макар да се носят слухове, че преди две нощи си е наранил крака, така че ще видим.
— Убил? — Амилия усети стомахът ѝ да се свива при звука на тромпета и спускането на флага.
Копитата разтресоха земята, паника обля Амилия. Стисна очи.
Прас!
Тълпата изрева.
Отваряйки очи, Амилия видя Гилбърт все още на седлото, но олюляващ се. Сър Бректън препусна до своя пункт непокътнат.
— Едно копие за Бректън — рече Лио, без да се обръща към някого конкретно.
Херцогът седеше от другата страна на Женвиев, изглеждащ по-оживен от когато и да било. Херцогинята бърбореше с часове наред, говорейки за каквото ѝ дойде на ума, но Леополд почти не говореше. А когато го правеше, думите бяха тъй тихи, че Амилия ги определяше като предназначени единствено за Марибор.
От дясната страна на Амилия седеше Нимбус, често поглеждайки към нея. Изглеждаше напрегнат.
— Този Гилбърт. Виж само как го крепят — говореше херцогинята. — Наистина не трябва да язди. О, взема копие — колко храбро от негова страна.
— Трябва да изправи върха — отбеляза Леополд.
— О, да, Лио. Прав — както винаги. Няма сила. И виж как Бректън изчаква търпеливо. Виждаш ли как сияе слънцето върху бронята му? По принцип не я чисти. Той е боец, а не турнирен рицар, но нареди да я почистят така, че и самият вятър да може да се огледа в нея. Защо му е на човек, който не си е решил косата от месеци, да прави подобно нещо?
Амилия се чувстваше ужасена, засрамена и щастлива отвъд границите на смятаното от нея за възможно.
Тромпетът изрева и конете отново се впуснаха един срещу друг.
Пропука копие, Гилбърт падна, а Бректън още веднъж остана невредим. Тълпата заликува. За своя изненада Амилия се намери на крака с останалите. На лицето си имаше усмивка, която не искаше да се махне.
Бректън се увери, че Гилбърт е добре, сетне препусна до трибуните и спря до отделението на благородниците пред мястото на Амилия. Захвърли счупеното си копие, свали шлем, изправи се на стремената и ѝ се поклони. Без да мисли, тя слезе към оградата. Пристъпвайки извън платнището под слънчевите лъчи, ликуванията се засилиха, особено откъм простолюдието.
— За вас, милейди — рече сър Бректън.
В отговор на негов знак конят му също се поклони и тълпата зарева. На сърцето ѝ беше леко, умът ѝ бе празен, а целият ѝ живот бе изчезнал, оставяйки само този момент под слънцето. Почувствала докосването на Нимбус, тя се обърна и видя Салдур да се мръщи.
— Не е разумно да стоите на слънцето твърде дълго, милейди — предупреди я менторът. — Може да изгорите.
Изражението на Салдуровото лице блъсна Амилия обратно в реалността. Тя се върна на мястото си, забелязвайки отровните погледи, които ѝ хвърляха останалите благородници.
— Мила — рече ѝ херцогинята в несвойствен за нея шепот, — за човек, който не е запознат с играта, днес си неотразима като сър Ейдриън.
Амилия преседя тихо останалите сблъсъци, от които почти нищо не видя. Когато днешните съревнования приключиха, напуснаха трибуните. Нимбус вървеше напред, а херцогинята крачеше до нея, хванала я под ръка.
— Ще дойдеш с нас на лова, нали мила Амилия? — попита я лейди Женвиев, докато се отправяха към чакащите карети. — Просто трябва да присъстваш. Ще накарам Лоис да работи цяла седмица, за да ти спретне зашеметяваща бяла рокля и зимно наметало, така че да имаш нещо ново. Къде може да намерим снежнобяла кожа за яката? — тя поспря за момент, сетне отпъди тази мисъл с махване на ръка. — О, ще оставя това на нея. Ще се видим. Целувки! — и тя се сбогува с Амилия.
Момчето стоеше неподвижно.
То чакаше от другата страна, внезапно разкрито от потеглилата карета. Мърлявото дребосъче се взираше в Амилия, изглеждайки едновременно ужасено и изпълнено с увереност. В ръцете си носеше замърсена торба. То улови погледа ѝ и решително пристъпи към нея.
— Ми-милейди Ами… — можа да изрече момчето, преди един войник да го блъсне грубо. Момчето се сви в снега, изглеждайки отчаяно. — Лейди, моля ви, аз…
Пазачът го изрита в стомаха и момчето се сви. Друг войник го изрита в гърба, карайки очите му да се присвият от болка.
— Спрете! — викна Амилия. — Оставете го!
Войниците спряха, объркани.