На земята момчето се мъчеше да си поеме дъх.
— Помогнете му да се изправи! — тя пристъпи към детето, но Нимбус я хвана за ръката.
— Мястото не е подходящо, милейди — очите му указаха тълпата около каретите. Мнозина протягаха врат, за да видят какво се случва. — Днес вече раздразнихте регент Салдур.
Тя спря, сетне погледна към момчето.
— Качете го в каретата — заръча Амилия на пазачите.
Те повдигнаха хлапето и го блъснаха напред. Момчето изпусна вързопа си и го вдигна веднага, вмъквайки се в каретата. Амилия погледна към Нимбус, който сви рамене. Двамата също се качиха.
С ужасено изражение, момчето се бе свило на отсрещната седалка.
Менторът огледа хлапето критично.
— На десет е, най-много на дванадесет. Със сигурност сирак, почти див. Какво според вас носи в торбата? Умрял плъх?
— Престани, Нимбус — смъмри го Амилия. — Естествено, че не. Най-вероятно това е обядът му.
— Именно — съгласи се наставникът.
Амилия го прониза с поглед.
— Тихо, плашиш го.
— Аз? Той е този, който дойде при нас с мистериозната си мръсна торба.
— Добре ли си? — нежно се обърна Амилия към момчето.
То съумя да кимне, макар и едва-едва. Очите му непрекъснато скачаха из вътрешността на каретата, но неизменно се връщаха на Амилия, като че бе омагьосано.
— Съжалявам за пазачите. Отнесоха се ужасно с теб. Нимбус, намират ли ти се медни монети?
Царедворецът изглеждаше безпомощен.
— Съжалявам, милейди. Нямам навика да нося пари.
Разочарована, Амилия въздъхна, сетне се опита да си наложи щастлива физиономия.
— Какво искаше да ми кажеш? — запита тя.
Момчето облиза устни.
— А-аз имам нещо за императрицата — то погледна към чантата.
— Какво е то? — Амилия се опита да не потръпва от вероятните възможности.
— Чух… ами… казват, че тя днес не могла да дойде на турнира, защото била болна. Тогава разбрах, че трябва да ѝ занеса това — то потупа торбата.
— Да ѝ занесеш какво? Какво има там?
— Нещо, което може да я излекува.
— Олеле. Наистина е мъртъв плъх, нали? — Нимбус потръпна, отвратен.
Момчето отвори торбата и измъкна сгъната бляскава роба, каквато Амилия никога не бе виждала.
— Това спаси живота на най-добрия ми приятел — излекува го за една нощ. Тя… тя е вълшебна!
— Реликва? — предположи Нимбус.
Амилия се усмихна на момчето:
— Как се казваш?
— Наричат ме Майнс, милейди. Не мога да кажа как е истинското ми име, но и Майнс става.
— Е, Майнс, това е щедър подарък. Робата изглежда много скъпа. Не смяташ ли, че ти трябва да я задържиш? Със сигурност е по-добре от това, което носиш в момента.
Майнс поклати глава.
— Смятам, че тя иска да я дам на императрицата — да ѝ помогне.
— Тя иска? — запита Амилия.
— Малко е трудно да се обясни.
— Подобни неща определено са — вметна царедворецът.
— Можете ли да ѝ я дадете?
— Може би трябва да му позволиш той да ѝ я даде — предложи Нимбус.
— Сериозно ли? — отвърна тя.
— Искаше да се извиниш за грубостта на пазачите, нали? За такива като него срещата с императрицата ще е повече от достатъчна компенсация. Пък и той е само хлапе. Никой няма да се заинтересува.
Амилия се замисли, загледана в ококореното хлапе.
— Какво мислиш, Майнс? Би ли искал да я връчиш лично на императрицата?
Момчето изглеждаше, сякаш ще припадне.
Модина бе открила мишка в стаята си три месеца по-рано. Запалвайки светлината, животинката бе замръзнала ужасено в средата на помещението. Вдигайки я, бе усетила малките гърдички да се повдигат учестено. Очевидно паникьосана, мишката се взираше в нея с тъмните си очички. Модина си бе помислила, че животното може да умре от страх. Дори след като я остави на пода, мишката отново не помръдна. Едва след като светлината бе угасена, няколко минути по-късно я чу да драска по пода. Мишката повече не се яви — досега.
Той не беше същата мишка, обаче изглеждаше точно като нея. Нямаше козина, опашка и мустаци, но очите не можеха да бъдат сбъркани. Стоеше застинал от страх, единственото движение предизвикано от треперенето му.
— Мишка ли каза, че се казвал?
— Майнс май беше — поправи я Амилия. — Майнс, нали?
Момчето не каза нищо, притискайки торбата към гърдите си.
— Срещнах го на турнира. Иска да ти даде подарък. Хайде, Майнс.
Вместо да каже нещо, Майнс рязко протегна чантата напред.
— Иска да ти даде това, защото Салдур оповести, че си прекалено болна, за да посетиш турнира. Казва, че имало лечебни сили.
Модина взе чантата, отвори я и извади робата. Макар че бе набутана в стария мръсен чувал, одеждата сияеше — отгоре ѝ нямаше никакви петна или гънки.
— Красива е — откровено рече тя, разгръщайки подаръка и гледайки как светлината играе върху плата. — Напомня ми за един познат. Ще я пазя грижливо.
Чувайки тези думи, момчето се насълзи. Падайки на колене, то докосна лице в пода.
Объркана, Модина погледна към Амилия, но секретарката само сви рамене. Императрицата се взря в хлапето за миг, сетне каза:
— Изглежда умрял от глад.
— Да го заведа ли в кухнята?
— Не, остави го тук. Прати да донесат храна.
След като Амилия напусна стаята, Модина положи робата на един стол и приседна на ръба на леглото, гледайки момчето. То не бе помръднало, все още коленичило с опряно в пода чело. След няколко минути Майнс погледна нагоре, но не каза нищо.
Модина нежно заговори:
— Аз също много добре умея да мълча. Можем да седим в мълчание с дни.
Устните на момчето потрепнаха. То отвори уста, сетне спря.
— Не се притеснявай, говори.
Веднъж заговорило, думите му избликнаха, сякаш се нуждаеше да изговори всичко на един дъх.
— Просто исках да се оправите, това е. Наистина. Донесох ви робата, защото тя спаси Кайн. Излекува го за една нощ, наистина. Той умираше, на сутринта сигурно щеше да е умрял. Обаче робата го накара да се почувства по-добре. А днес казаха, че ви било зле. Знаех, че трябва да ви я донеса, разбирате ли?
— Съжалявам, Майнс, но една роба не може да ме излекува.
Момчето се навъси.
— Но… тя излекува Кайн, а устните му бяха посивели.
Модина отиде и седна на пода пред него.
— Зная, че си имал благородно намерение, подаръкът е чудесен, но някои неща не могат да бъдат поправени.
— Но…
— Без но. Трябва да спреш да се притесняваш за мен, разбра ли?
— Защо?
— Трябва. Ще направиш ли това за мен?
Момчето повдигна глава и срещна погледа ѝ.
— Бих направил всичко за вас!
Покъртиха я искреността и убедеността на тона.
— Обичам ви — додаде то.
Тези две думи я разтърсиха. Макар да седеше на пода, императрицата протегна ръка, за да се успокои.
— Не — рече тя. — Не можеш. Ти току-що ме ви…
— Напротив.
Модина поклати глава.
— Не! — сопна се тя. — Никой не ме обича!
Момчето се сви като ударено. Отново погледна към пода и добави:
— Но аз ви обичам. Всички го правят.
Императрицата се взираше в него.
— Какво искаш да кажеш с „всички“?
— Всички — рече момчето, объркано. Посочи към прозореца.
— Имаш предвид хората в града?
— И тях, но не само. Навсякъде. Всички ви обичат — повтори момчето. — Отвсякъде в града се стичат хора. Чувам ги да говорят. Идват да ви видят. Всички казват как светът щял да бъде по-добър заради вас. Как щели да умрат заради вас.
Замаяна, Модина бавно се изправи.
Тя се обърна и отиде до прозореца, където зарея поглед в далечината — над покривите, към хълмовете и към заснежените планини отвъд.
— Нещо лошо ли казах? — попита Майнс.
Тя се извърна.
— Не. Нищо подобно. Просто — Модина спря. Отиде до огледалото и прокара пръсти по стъклото. — Остават още десет дни, нали?
— Да, защо?
— Защото ти ми даде подарък и бих искала да ти дам нещо в замяна, а изглежда, че все още имам време.
Тя отиде до вратата и я отвори. Отвън, както винаги, Джерълд стоеше на пост.
— Джерълд — рече тя, — би ли ми направил една услуга?
Глава 15
Ловът
— Честит празник, сър Ейдриън — жизнерадостно рече момиче, когато той надникна извън стаята. Тя бе една от кикотещите се камериерки, които му се усмихваха и му правеха реверанс след първия ден на турнира. След второто съревнование пажовете бяха започнали да му се покланят, а войниците му кимаха. Третата победа, макар чиста като останалите, бе най-лоша, защото му бе спечелила вниманието на всеки благородник и рицар в двореца. След всеки двубой му се предоставяше избор да остане в стаята си или да посети залата за пиршества. Предпочитайки да бъде сам, Ейдриън обикновено избираше първото.
И това утро, без разлика от другите дни, Ейдриън се разхождаше безцелно из двореца. Няколко пъти видя Албърт отдалеч, но никой от двамата не се опита да подхване разговор. Нямаше следа от Ройс. Прекосявайки фоайето, той поспря. Стълбището се издигаше нагоре, украсено със свещи и боядисани дървени орнаменти. Четири етажа по-нагоре момичето, което някога познаваше като Тракия, сигурно все още спеше в леглото си. Постави крак на първото стъпало.
— Сър Ейдриън? — заговори го мъж, когото не разпознаваше. — Отличен двубой направихте снощи. Нанесохте на Лоудън удар, който скоро няма да забрави. Даже по високите пейки се чу пукотът. Казват, че ще му трябва нов нагръдник и че сте му пукнали две ребра! Това се казва удар! Това се казва удар! Заради вас загубих доста в първите три двубоя, но оттогава си върнах всичко. Ще заложа на вас за финала. Направихте вярващ от мен. Накъде сте се отправили?
Ейдриън бързо отдръпна крака си.
— Никъде. Просто се разтягам.
— Просто исках да ви кажа да продължавате в същия дух. Ще викам за вас.
Мъжът напусна през главния вход, оставяйки Ейдриън на дъното на стълбите.
Какво ще направя, ще вляза в покоите ѝ неканен? Не съм говорил с нея над година. Дали ще ме мрази, задето не съм я посетил по-рано? Ще ме помни ли изобщо?
Отново погледна към стълбите.
Възможно е да е добре, нали? Това, че никой не я вижда, не е задължително да означава нещо.
Модина бе императрицата. Нямаше как да се отнасят зле с нея. Беше щастлива, когато живееше в Далгрен, а това беше мизерно малко селце, жителите на което биваха избивани нощем от чудовище.
Колко по-лош може да бъде животът в двореца?
За последен път се огледа наоколо и зърна двете сенки да се облягат небрежно край арката към тронната зала. Въздъхвайки, Ейдриън се отправи към слугинското крило, загърбвайки стълбището.
Слънцето още не бе изгряло напълно, обаче кухнята гъмжеше от активност. Огромни тенджери бълваха толкова гъст пушек, че чак стените плачеха. Касапи сечаха върху дъските си, издавайки заповеди. Момчета с кофи търчаха наоколо, крещейки в отговор. Момичета миеха прибори и съдове. Миризмите бяха силни и разнообразни. Някои, като тази на печен хляб, бяха великолепни, а други се носеха задушливи и неприятни. Тук, зад сцената, празникът се бе свел до охлаждане на тави захаросани ябълки и сладки във формата на снежинки.
Удивен, Ейдриън пристъпи в кухнята. Още при прекрачването на прага се извърнаха глави, работата забави обороти, сетне всичко спря. В помещението стана толкова тихо, че можеше да се чуе капенето на един мокър черпак, в добавка с кипящата вода и огньовете, весело хрупащи цепеници. Целият персонал се взираше в него — сякаш влезлият имаше две глави или три ръце.
Ейдриън приседна край една маса. Скромността на това кътче предполагаше, че тук кухненският персонал се храни. Боецът се опитваше да изглежда небрежно спокоен, но при цялото това внимание бе невъзможно.
— Какво има пък сега? — прогърмя гласът на едър брадат готвач, който около очите си имаше бръчици. Забелязвайки Ейдриън, въпросните очи се стесниха рязко. Показа — макар и само за миг — че има и друга страна, както игриво куче внезапно може да заръмжи към непознат.
— Мога ли да ви помогна, сър? — запита той, приближавайки се към Ейдриън със сатър в ръка.
— Не искам да преча на работата. Просто се надявах да намеря малко храна.
Готвачът го огледа внимателно.
— Рицар ли сте, сър?
Ейдриън кимна.
— Станали сте рано. Ще наредя да донесат желаното от вас в залата за пиршества.
— Всъщност бих предпочел да се нахраня тук. Това проблем ли ще представлява?
— Извинете? — рече готвачът, объркан. — Ако позволите да попитам, защо му е на благородник като вас да се храни в горещата, мръсна кухня, заобиколен от тракането на съдове и бъбренето на слугини?
— Просто се чувствам по-удобно тук — рече Ейдриън. — Смятам, че човек трябва да е спокоен, когато се храни. Разбира се, ако това ще ви затрудни… — той се изправи.
— Вие сте сър Ейдриън, нали? Не успях да намеря време да посетя турнирите, но както можете да се убедите сам, по-голямата част от персонала ми го е сторила. Вие сте доста известен. Чувал съм много истории за вас и за неотдавнашната ви сполука. Истина ли са те?
— За историите не мога да кажа, но се казвам Ейдриън.
— Приятно ми е. Аз съм Ибис Тинли. Седнете, сър. Веднага ще ви приготвя нещо.
Той се извърна, гълчейки хората си да пристъпят отново към работа. Много от слугите продължиха да поглеждат към Ейдриън, хвърляйки по едно око тайно от главния готвач. Скоро Ибис се завърна с чиния пилешко, пържени яйца, сухари и халба тъмна бира. Пилето беше толкова горещо, че опари Ейдриъновите пръсти, а сухарите димяха, когато ги разчупи.
— Оценявам това — каза Ейдриън на Ибис, захапвайки един сухар.
Ибис го изгледа изненадано, сетне се изкикоти.
— Велики Мар! Благодарите на готвач за храната! Историите са истина, нали?
Ейдриън сви рамене.
— Случва се да забравя, че съм благородник. Докато бях от простолюдието, винаги знаех какво е да си благороден, но не и сега.
Готвачът се усмихна.
— Лейди Амилия има същия проблем. Хубаво е да видя свестни хора да се издигат. Казват, че вие сте помитали наред всички изправили се срещу вас рицари. Дори чух, че на откриването на турнира сте яздили срещу сър Муртас без шлем!
Ейдриън кимна с пълна уста пиле, което местеше наляво-надясно, за да не си изгори езика.
— Когато някой стори нещо подобно — продължи Ибис — и идва от калта като всички нас, то той спечелва сърцата на долните класи. Тъй е. Онези от нас с мърляви лица и потни гърбове ужасно се вълнуваме от подобните на вас, сър.
Ейдриън не знаеше как да отговори и се задоволи да преглътне пилешкото. Бе яздил, съпровождан от оглушителен рев при всяка своя поява, но не участваше заради аплодисментите. Целта му бе мрачна, тайна, недостойна за аплодиране. Бе повалил петима рицари, според правилата на турнира — придобивайки собственост над конете им. Ейдриън бе отказал. Не само не се нуждаеше от конете — не ги заслужаваше. Искаше само да спаси Ариста и Гаунт. В ума му цялата работа бе омърсена. Вземането на нещо друго от победите — дори удоволствието от успеха — щеше да бъде погрешно. Ала тълпите продължаваха да ликуват гръмко, смятайки го за скромен и добродетелен, вместо за онова, което бе в действителност — изчакващ убиец.
— Сега ще се сражавате с Бректън, нали? — попита Ибис.
Ейдриън кимна мрачно.
— Утре. Днес има някакъв лов.
— О, да, ловът със соколи. Днес ще опека много дивеч. Значи вие няма да участвате?
— Тук съм само за турнира — успя да рече Ейдриън, макар устата му отново да бе пълна.
Ибис наклони глава.
— За рицар, който почти е спечелил турнира на Зимния фестивал, не изглеждате особено щастлив. Надявам се не е заради храната.
Боецът поклати глава:
— Храната е страхотна. Надявам се, че ще мога и да обядвам тук.
— Заповядайте по всяко време. Ха! Звуча като гостилничар или лорд. Аз съм просто готвач — посочи с палец над рамото си. — Да, онези мелези треперят от гласа ми, но вие сте рицар. Можете да ходите, където си поискате. Но… ако след храната ми сте в настроение за малко щедрост, бих ви помолил за една услуга.