— А именно?
— Лейди Амилия заема специално място в сърцето ми. Тя ми е като дъщеря. Сладка девойка е, изглежда отскоро харесва сър Бректън. Той е добър, чувал съм, че е сносен копиеносец, но вероятно ще го надвиете. Не искам да кажа нищо против вас — за човек на моята позиция би било същинска глупост дори да намекне подобно нещо, но…
— Но?
— Някои рицари се стараят да нанесат колкото се може повече поражения, прицелвайки се в забралото и прочие. Ако нещо подобно се случи на Бректън… Просто не искам Амилия да страда. Тя никога не е имала късмет. Идва от бедно семейство, работила е усилено цял живот. Дори и сега онова коп… искам да кажа, регент Салдур, я пришпорва ден и нощ. Но даже и така в последно време тя е щастлива. Бих искал това да се запази.
Ейдриън се беше съсредоточил върху чинията си, обирайки жълтъка с късче хляб.
— Та, ако това е възможно, би било чудесно да не наранявате много Бректън. Зная, естествено, че понякога не зависи от вас. Мили Марибор, зная. Но от разговора с вас разбрах, че сте свестен човек. Ха! Дори не зная защо заговорих за това. Вие ще постъпите правилно. Зная. Дайте да ви налея още бира.
Ибис Тинли се отдалечи, отнасяйки със себе си халбата и апетита на Ейдриън.
В много отношения Амилия се чувстваше като бебе, което Салдур бе акуширал в онзи кухненски ден, когато я издигна в дама. В момента представляваше малко дете, все още опитващо се да усвои прости действия и често допускащо грешки. Никой не казваше нищо. Никой не сочеше, превивайки се от смях, ала имаше многозначителни погледи и полуприкрити усмивки. Чувстваше се изгубена, опитвайки се да избегне многобройните капани и опасности на куртоазния живот, без да разполага с карта.
Когато издокарани благородници се обръщаха към нея с милейди, Амилия се чувстваше неловко. Странно беше да вижда как пазачите застават мирно при приближаването ѝ. Особено същите онези войници, които само година по-рано ѝ се бяха усмихвали похотливо. Бе сигурна, че стражниците все още я оглеждат цинично, а благородниците все още ѝ се присмиват, но сега го правят зад маската на любезност. Според нея единственият начин да избегне тихия присмех бе да се впише в обстановката. Ако не се препъваше, докато ходи, не разливаше вино, не говореше прекалено гръмко, не носеше погрешните цветове, не преценяваше грешно кога да се смее и кога да остане сериозна, може би щяха да забравят, че някога им бе мила чиниите. Всяко общуване с аристократи беше за Амилия мъчение, но когато обстановката бе непозната, направо ѝ прилошаваше. Затова Амилия не закуси в деня на лова.
Целият двор щеше да вземе участие в събитието с продължителност цял ден. Рицари, благородници, дами и слуги се отправиха към гората и полето. Зад тях притичваха кучета. Амилия никога не бе сядала на кон преди. Не бе яздила пони, муле, дори и вол, но на този ден се намери закрепена несигурно на гърба на бял кавалерийски кон. Носеше красивата бяла рокля и съответстващото наметало, предоставени ѝ от лейди Женвиев, които — и това не бе случайно — бяха в тон с покривалото на коня ѝ. Бе седнала настрани, десният ѝ крак бе преметнат между двата лъка на седлото, а левият — опрян на дъсчица. Предизвикателство бе да се задържи на гърба на животното в тази поза. Всяко разтърсване караше сърцето ѝ да подскача, а ръцете ѝ се вкопчваха в сплетената грива. Няколко пъти едва не се прекатури назад. Представяше си, че ако паднеше, щеше да увисне на крака си с обърната над главата рокля, докато конят горделиво пристъпва наоколо. Тази мисъл така я ужасяваше, че тя седеше сковано, впила поглед в земята. Не продума по време на двучасовата езда сред дивотата. Едва когато главният ловец ги призова към внимание, тя се осмели да вдигне очи.
Напуснаха сянката на гората и излязоха на обширно поле. Високи кафяви тръстики се подаваха изпод снега. Блясъкът на утринните лъчи бе отразен от разсяклата пейзажа река. Безветрен, светът беше странно тих. Ловджията ги напъти да се разпръснат с лице към блатото.
Амилия бе доволна, че са пристигнали, а също така горда, че е успяла да направлява коня си без злополуки. Най-сетне неподвижна, тя си позволи да отдъхне облекчено, само за да види соколджията да се приближава към нея.
— Каква птица ще използвате днес, милейди? — попита той, поглеждайки нагоре към нея. Носеше червен койф и дебели ръкавици.
Тя преглътна.
— Ти какво би ми препоръчал?
Соколджията изглеждаше изненадан и Амилия почувства, че вероятно е допуснала поредната грешка.
— Милейди, има много птици, но няма зададени правила. Традицията обикновено запазва исландски сокол за краля, обикновен сокол за принц или херцог, сокол скитник за граф, ястреб за барон, голям ловен сокол за рицарите, ястреб кокошар за благородниците, ястреб-скитник за бедните, ястреб врабчар за духовниците, керкенез за слугите и чучулигар за дамите, но на практика всичко опира до…
— Тя ще използва Убийцата — обяви херцогинята на Рочел, намествайки коня си до тях.
— Разбира се, Ваше Благородие — соколджията се поклони и направи бързо движение с ръка. Притича слуга, върху чиято ръка имаше голяма птица с качулка.
— Ръкавицата ви, милейди — рече соколджията, подавайки ѝ ръкавица от лосова кожа.
— Сложи си я на лявата ръка, скъпа — рече херцогинята с окуражителна усмивка и палаво пламъче в очите.
Амилия усети как сърцето ѝ потрепва, докато нахлузваше ръкавицата.
— Протегни ръка, мила. Далеч от лицето си — напъти я лейди Женвиев.
Соколджията взе хищната птица от слугата и я донесе. Ястребът бе великолепен, заслепен от кожена качулка с късо декоративно перо. Докато бе предавана на Амилия, Убийцата разпери масивните си криле и приплясна два пъти, а мощните нокти се обвиха около ръкавицата. Птицата беше по-лека от очакваното и за Амилия не представляваше проблем да я държи. Но сега страхът от птицата измести този от падане. С ужас гледаше как соколджията омотава ремъка около китката ѝ, привързвайки я към сокола.
— Красива птица — каза някакъв глас.
— Да — отвърна Амилия. Виждайки сър Бректън да застава от лявата ѝ страна, тя си помисли, че ще припадне.
— Принадлежи на херцогинята на Рочел. Тя… — Амилия се обърна. Херцогинята я бе изоставила. Паниката стисна стомаха ѝ с клещите си. Колкото и дружелюбна да беше лейди Женвиев, Амилия започваше да подозира, че жената се наслаждава да я тормози.
Опита се да се успокои, застанала лице в лице с единствения мъж на света, когото искаше да впечатли. Придържаща птицата с едната си ръка, а с другата хванала юздите, Амилия внезапно осъзна, че носът ѝ тече заради студа. Нещата определено не можеха да се развият по-зле. Тогава, като че боговете бяха чули мислите ѝ, те отговориха чрез гласа на главния ловджия.
— Всички напред!
Мили Марибор!
Конят се препъна на замръзналата земя, нарушавайки равновесието ѝ. Рязкото движение стресна и Убийцата, която разпери огромните си криле, за да се спаси. Привързан към китката на Амилия, ястребът дръпна ръката ѝ. Може би щеше да остане в седлото — ако не бе настоятелността на птицата.
Амилия извика, падайки към задницата на коня, превръщайки кошмарите си в реалност. Ала преди да се строполи от седлото, внезапно спря. Сър Бректън я бе уловил през кръста. Макар да не носеше броня, ръката му беше на допир като стомана — солидна и непоклатима. Той внимателно я издърпа обратно. Птицата приплясна още два пъти с криле, сетне се успокои и отново се вкопчи в ръкавицата.
Бректън не каза нищо. Задържа здраво Амилия, докато тя отново се намести стабилно на седлото и опре крак в дъсчицата. Ужасена и поаленяла от срам, тя не го погледна.
Защо точно пред него трябваше да се случи!
Не искаше да открие на лицето му същата снизходителна усмивка, която бе виждала толкова много пъти у другите. На път да се разплаче, отчаяно ѝ се прииска отново да е в двореца, в кухнята, където да мие съдове. В този момент предпочиташе да се изправи срещу Едит Мон — или дори отмъстителния ѝ дух — вместо да се унижава пред сър Бректън. Чувствайки напора на сълзите, тя стисна зъби и пое дълбоко дъх в опит да се задържи.
— Има ли си име?
Думите на сър Бректън бяха тъй неочаквани, че Амилия ги прехвърли двукратно в ума си, преди да разбере питането му.
— Убийца — отвърна тя, благодарейки на Марибор, че поне гласът ѝ прозвуча стабилно.
— Звучи… подобаващо — настъпи кратка пауза, преди да продължи. — Прекрасен ден, нали?
— Да — тя възложи на мозъка си да измъдри още реплики, но той не роди нищо.
Защо говори така? Защо се интересува от времето?
Рицарят въздъхна дълбоко.
Поглеждайки го, тя откри, че той не се усмихва, а изглежда тормозен от нещо. Очите им неочаквано се срещнаха, докато тя изучаваше лицето му и той моментално погледна настрана. Пръстите му барабаняха маршов ритъм по лъка на седлото.
— Но е студено — рече той, добавяйки бързо. — Би могло да бъде и по-топло, не смятате ли?
— Да — отвърна тя, осъзнавайки, че звучи като идиот с еднословните си отговори. Искаше да каже повече неща. Искаше да блесне като остроумна и интелигентна, но умът ѝ бе не по-малко застинал от земята.
Амилия го улови да поглежда отново към нея. Този път той поклати глава и въздъхна още веднъж.
— Какво? — запита уплашено тя.
— Не зная как го правите — рече той.
Искрената възхита в очите му само я обърка допълнително.
— Яздите странично боен кон с огромен ястреб, кацнал на ръката ви, а пак съумявате да ме накарате да се чувствам като оръженосец в дуел. Милейди, вие сте немислимо чудо. Възхитен съм.
Амилия се вторачи в него. Осъзнавайки това, тя нареди на очите си да се извърнат, ала те нея послушаха. Бе лишена от думи, с които да говори. Ала това не бе от особено значение, тъй като не ѝ бе останал и дъх, с който да отговори. Дишането не изглеждаше важно в този момент. Насилвайки се да поеме въздух, Амилия осъзна, че се е усмихнала. Секунда по-късно знаеше, че и сър Бректън е забелязал това, защото рязко спря да барабани с пръсти и се намести на седлото.
— Милейди — рече соколджийският прислужник, — време е да пуснете птицата си.
Амилия погледна към ястреба, чудейки се как точно да стори това.
— Бих ли могъл да помогна? — попита сър Бректън. Той свали качулката на Убийцата и я развърза.
С жест слугата ѝ показа какво се очаква от нея и Амилия повтори движението му, рязко вдигайки ръка нагоре. Убийцата разпери огромните си криле, оттласна се и се издигна. Ястребът не спря да набира височина, докато не остана да кръжи директно над главите им. Докато проследяваше с поглед птицата, Амилия забеляза погледа на Бректън върху себе си.
— Вие нямате ли птица? — попита тя.
— Не. Не очаквах ловът да бъде със соколи. Ако трябва да съм честен, не бях ловувал от години. Бях забравил радостта — до този момент.
— Значи умеете?
— Разбира се. Като млад ловувах из полетата на Чадуик. Баща ми, брат ми Уесли и аз по цели седмици преследвахме птици и гризачи.
— Ще си помислите ли зле за мен, ако ви кажа, че това беше първият ми път?
Лицето на Бректън стана сериозно, което я хвърли в ужас, продължил докато той не каза:
— Милейди, ще си помисля зле за вас в деня, в който слънцето не изгрее, реките спрат да текат, а ветровете — да веят.
Тя се опита да скрие нова усмивка. Този опит също се провали — и още веднъж Бректън я забеляза.
— Вероятно можете да ми помогнете, защото всичко това ме обърква — Амилия обхвана с размах околностите.
— Просто е. Птиците изчакват — вият се в небето и очакват атаката. До голяма степен подобно на войниците, които се подготвят за битка. Враговете ни са хитри. Те се крият в полето между нас и реката. Оформяйки линия с конете, ловджията се е подсигурил, че плячката няма да дойде насам, което, естествено, тя би сторила — би подирила безопасността на дърветата — ако ние не бяхме тук.
— Но как ще открием тези скрити врагове?
— Те трябва да бъдат изтеглени, в нашия случай изтласкани. Виждате ли там? Главният ловджия е събрал кучетата.
Амилия проследи с поглед тълпа оживени кучета, водени от дузина момчета от замъка. След като бяха пуснати, хрътките изчезнаха сред храсталаците. Само тук-таме се промятаха вдигнатите им опашки, докато мълчаливо се стрелкаха из заснеженото поле.
Ловджията сигнализира със син флаг на соколджията, който на свой ред помаха към ездачите. Посочи, че трябва бавно да се отправят към реката. Без птицата за Амилия бе по-лесно да насочва коня си и не изостана от другите. Всички бяха утихнали. Амилия беше развълнувана, макар да нямаше представа какво предстои да се случи.
Соколджията вдигна ръка и ездачите спряха. Вдигайки глава, Амилия видя, че птиците са ги последвали. Соколджията размаха червен флаг и ловджията наду свирка, при който звук кучетата се втурнаха напред. Полето избухна от птици. С гръмък плясък пъдпъдъците се понесоха към небето. Улисани да избегнат чудовищните кучета, пропуснаха да видят очакващата ги там летяща смърт. От слънцето се изсипаха ястреби, стоварвайки се върху жертвите си като камъни и поваляйки ги на земята. Един отнесе плячката си чак до реката, където и ястреб, и пъдпъдък удариха водата.
— Това беше Убийцата! — викна ужасено Амилия. Втрещено осъзна, че е убила ценната птица на лейди Женвиев. Без да мисли, пришпори коня си, втурнал се напред. Прекоси полето и наближавайки реката зърна куче да се гмурва в ледените води. Друго бързо го последва. Двете птици отчаяно пляскаха на повърхността, разхвърляйки пръски.
Точно преди Амилия да насочи животното си към водата, Бректън улови юздата на коня ѝ и ги задържа.
— Спрете!
— Но… птицата! — можа да промълви Амилия. Очите ѝ се спряха на плясъка.
— Всичко е наред — увери я той. — Гледайте.
Първото куче достигна Убийцата и без колебание пое ястреба в уста. Захапала хищната птица, хрътката се обърна и пое към сушата. В същия миг второто куче улови повалената плячка. Пъдпъдъкът се съпротивляваше, но Амилия бе удивена да види, че ястребът се остави кучето да го захапе.
— Виждате ли — рече Бректън. — Кучетата и птиците са обучени да си имат доверие и да се защитават взаимно. Точно като войници.
Хрътката излезе от водата, все още понесла ястреба. Амилия и Бректън слязоха от седлата, докато кучето се отправяше към тях. Животното внимателно разтвори челюсти и Убийцата още веднъж се настани върху ръката на Амилия. Разтърси криле, пръскайки вода.
— Тя е добре! — рече Амилия, удивена.
При нея притича момче, понесло вързана за краката умряла птица.
— Пъдпъдъкът ви, милейди.
При второто посещение на Ейдриън Ибис Тинли му бе приготвил доста повече от една чиния. Цялата маса бе отрупана с различни видове месо, сирене и хляб. Кухнята бе разчистена — излишните чували бяха преместени, рафтовете бяха почистени, а подът бе измит. На масата бяха поставени нови свещи, а по-голям стол с тапицерия бе заменил невзрачния такъв. Предположи, че не всичко от това е дело на Ибис. Вероятно посещението му се бе разчуло. В кухнята имаше двойно повече персонал в сравнение със сутринта — повечето от тях стояха без работа.
Този път главният готвач не си говори с Ейдриън. Тинли беше изключително зает с обработката на изобилието дивеч, донесен от днешния лов. Слугините скубеха множеството пъдпъдъци, фазани и патици, обезглавени и окачени из помещението като гирлянди. Имаше толкова много работа, че самият Ибис одираше зайци и катерици. Въпреки очевидната си заетост, готвачът моментално спря при влизането на Амилия.
— Ибис! Виж! Улових два! — викна тя, държейки птиците над главата си. Влезе облечена в прекрасна бяла рокля и съответстващо наметало.
— Дай ги тук, девойче. Да видим тези съкровища.
Ейдриън бе виждал лейди Амилия отдалеч на пиршествата, но сега за пръв път откакто се бе преструвал на вестоносец я виждаше отблизо. Беше по-красива, отколкото си спомняше. Дрехите със сигурност бяха по-добри. Дали беше заради начина на пристъпване или руменината на бузите от студа, тя изглеждаше по-оживена.