Извъртайки се, той отвори вратата.
— Не — каза тихо Амилия.
Салдур застина. Бавно, той затвори вратата и се обърна. Прониза я с поглед.
— Какво каза?
— Няма да карам Модина да лъже за сър Бректън. Това пише, нали? — тя погледна към пергамента и зачете: — „Мои верни поданици…“ — пропусна част. — „Бяха открити доказателства… сър Бректън и сър Ейдриън… извършили предателство към империята… виновни в най-долното престъпление, познато на бога и човека, и трябва да платят за злината си.“ — Амилия вдигна очи. — Няма да я карам да чете това.
— Как се осмеляваш? — Салдур се изправи в цял ръст и я изпепели с поглед отвисоко.
— Вие как се осмелявате? — предизвикателно отвърна тя. — Сър Бректън е велик човек. Верен, внимателен, мил, досто…
Салдур силно я зашлеви през лицето, запращайки я на пода. Нимбус понечи да се приближи към нея, но спря. Салдур не му обърна внимание.
— Ти беше миячка на чинии! Или си забравила? Аз те създадох! Хареса ли ти да се правиш на дама? Хареса ли ти да носиш хубави рокли и да яздиш на лов, където рицари ти се умилкваха? Убеден съм в това, но няма да позволя чувствата към сър Бректън да ти размътват главицата. Това не е игра, трябва да бъдеш по-внимателна. Разбирам, че си разстроена. Разбирам, че го харесваш. Но нищо от това няма значение. Аз изграждам империя! Съдбата на идните поколения е в нашите ръце. Не можеш да захвърлиш това, само защото си си паднала по някого, според теб изглеждащ зашеметяващо в броня. Искаш рицар? Ще уредя да получиш когото и да е рицар в кралството. Обещавам. Дори мога да уредя брак с престолонаследник, ако това е, към което се стремиш. Как ти се струва? Достатъчно възвишено ли е за теб, Амилия? Би ли искала да станеш кралица? Сторено. Важното сега е да спасим империята от срутване. Дадох ти власт, защото ми харесва коварството ти. Но това не подлежи на обсъждане. Не и сега. Сега може и да има само няколкостотин бунтовници — рече Салдур, посочвайки към прозореца ѝ, — но нещата ще се разчуят и след ден-два може да ни застраши гражданска война. Това ли искаш? Искаш да ме принудиш да пратя армията да избие стотици граждани? Искаш да опожаря града? Няма да стане. Чуваш ли?
Салдур ставаше все по-разгневен.
— Харесвам те, Амилия. Ти ми служи добре. По-умна си от десет благородника наведнъж. Наистина възнамерявам да те възнаградя богато за служенето ти. Говоря сериозно за коронясването ти. Нуждая се от верни, интелигентни монарси, които да управляват имперските провинции. Ти си доказала, че мога да разчитам на теб, а също и че можеш да мислиш самостоятелно. Ценя тези качества. Одобрявам духа ти, но не сега. Ще ми се подчиниш, Амилия, или, кълна се в Марибор, ще бъдеш екзекутирана с останалите!
Амилия се тресеше. Долната ѝ устна трепереше. Все още държаща пергамента, тя стисна юмруци и задиша дълбоко, сякаш опитвайки се да се овладее.
— В такъв случай по-добре издигнете още една клада — рече тя, разкъсвайки пергамента на две.
Той се взря в нея за миг, сетне отвори вратата. Влязоха двама серети.
— Отведете я!
Глава 17
Последният мрак
Джаспър се появи отново.
Ариста лежеше настрана, опряла буза в камъка. Чу плъха да цвърчи нейде в тъмнината. От звука я побиха тръпки. От лежането на пода всичко я болееше. И което бе най-лошо, крайниците бяха безчувствени почти през цялото време. Понякога я събуждаше усещането за движение по крака ѝ — единствената индикация, че Джаспър го гризе. Ужасена, тя се опитваше да ритне, само за да открие, че помръдва едва забележимо. Беше твърде слаба.
Много дълго време не ѝ бяха носили храна, чудеше се колко ли дни вече е на принудителна диета. Беше толкова немощна, че дори дишането налагаше усилие. Вече приветстваше мисълта за предстоящите пламъци. Това щеше да е за предпочитане пред бавната гибел да бъде изядена от плъх, когото познаваше по малко име.
Отвратителни идеи нахлуха в изтощения ѝ, беззащитен ум.
Колко ли време е необходимо на един плъх, за да ме изгризе? Колко дълго ще остана в съзнание? Ще се задоволи ли с крака ми или щом осъзнае, че не мога да се защитавам, ще се насочи към по-мекото месо? Жива ли ще бъда, когато изяжда очите ми?
Шокирана от реализацията за съществуването на съдба, по-лоша от изгарянето жива, Ариста се надяваше Салдур да не я забравил. Принцесата се напрегна, ослушвайки се за пазачите и молейки се на Марибор да пристигнат скоро. Ако разполагаше с нужната сила, Ариста с радост щеше сама да подпали кладата.
Чу тропане, продраскване по пода, тракането на нокти. Сърцето ѝ заби ускорено. Джаспър се приближаваше към главата ѝ. Тя зачака.
Троп-троп-троп — дойде по-близо.
Опита се да вдигне ръка, но крайникът не се подчини. Понечи да надигне глава, но тя бе прекалено натежала.
Троп-троп-троп — още по-близо.
Чу как Джаспър я души. Никога не се бе приближавал толкова близо до лицето ѝ. Тя зачака — безпомощна. За няколко минути нищо не се случи. Ариста започна да се унася, но се сепна. Не искаше да заспива, когато Джаспър беше толкова наблизо. С нищо не можеше да му попречи, ала смяташе за по-добре да остане в съзнание.
Когато никакъв звук не се разнесе в продължение на цяла минута, Ариста си помисли, че плъхът се е махнал. Тракането на остри зъбки оповести, че Джаспър се намира непосредствено край ухото ѝ. Отново я подуши и тя усети как той докосва косата ѝ. Плъхът подръпна и Ариста започна да плаче, но не ѝ бяха останали сълзи.
Хрррм.
Отдавна не бе чувала този звук. Стърженето на камък в камък оповести отварянето на тъмничната врата.
Разнесоха се груби гласове, последвани от стъпки.
Тинк-тинк!
Пазачи, но с тях имаше и други, носещи по-меки обувки — или може би ботуши? Единият крачеше, другият се олюляваше.
— Сложи ги в четвърта и втора — нареди пазач.
Още стъпки. Отвори се килия. Разнесе се тътрене, сетне вратата се затръшна. Още стъпки и звукът от влачена върху камъните тежест.
Отвори се друга килия. Тежестта бе хвърлена — болезнено изръмжаване.
Тинк-тинк.
Пазачите се отдалечиха и отново затвориха вратата. Само бяха довели нови затворници. Нямаше да има нито храна, нито вода, нито помощ, нито дори спасението на екзекуцията.
Ариста продължи да лежи. Шумът не бе изплашил Джаспър. Чуваше го как диша край главата ѝ. След миг-два плъхът щеше да пристъпи отново към храненето си. Тя заплака.
— Ариста?
Чу гласа, но бързо заключи, че си го е представила. За един кратък миг си бе помислила, че това…
— Ейдриън е, Ариста. Там ли сте?
Тя премигна и премести глава по каменния под.
Какво е това? Номер? Мой собствен демон? Нима умът ми най-накрая се е самоизял?
— Ариста, чувате ли ме?
Гласът звучеше тъй реален.
— Е-Ейдриън? — прошепна тя тъй слабо, че се страхуваше да не остане нечута.
— Да!
— Какво правиш тук? — думите ѝ излизаха като анемичен полъх.
— Дойдох да ви спася. Само дето не се справям особено добре.
Чу се звук на раздиран плат.
Това беше нелепо. Подобно на всички сънища, едновременно красиво и глупаво.
— Обърках нещата. Провалих се. Съжалявам.
— Не… — дрезгаво заговори тя на съня. — Означава много… че ти… че някой се е опитал.
— Не плачете — каза той.
— Колко остава… до екзекуцията ми?
Дълга пауза.
— Моля те — примоли се тя. — Не мога да търпя повече. Искам да умра.
— Не говорете така! — гласът му отекна в тъмницата. Рязкото избухване изплаши Джаспър. — Никога не казвайте това.
Последва друга дълга пауза. Затворът отново утихна, но Джаспър не се върна.
Кулата се клатеше. Тя погледна под леглото, но не намери четката. Как беше възможно? Всички бяха налице, само първата липсваше. Тя беше най-важната. Трябваше да я намери.
Изправяйки се, случайно улови отражението си в лебедовото огледало. Беше слаба, много слаба. Очите ѝ бяха потънали в черепа като топчета за игра в тесто. Бузите ѝ бяха хлътнали, а устните бяха опънати над костта, разкривайки прогнили зъби. Косата ѝ беше сплъстена и падаща, разкрила плешиви петна върху черепа. Зад нея стоеше майка ѝ, клатейки тъжно глава.
— Мамо, не мога да намеря четката!
— Скоро няма да има значение — нежно отвърна майка ѝ. — Почти свърши.
— Но кулата пада. Всичко се руши, а аз трябва да я намеря. Беше тук. Зная, че беше. Есрахаддон ми каза, че трябва да я намеря. Каза, че е под леглото, обаче я нямаше там. Навсякъде търсих, а времето изтича. Мамо, няма да я намеря навреме, нали? Твърде е късно. Твърде е късно!
Ариста се събуди. Отвори очи, но нямаше светлина, която да подчертае разликата от това действие. Все още лежеше върху камъните. Нямаше кула. Нямаше и четки, а майка ѝ бе отдавна мъртва. Всичко това беше само сън.
— Ейдриън… толкова ме е страх — рече тя на мрака. Нямаше отговор. Той също бе представлявал част от съня ѝ. Сърцето ѝ се сви в тишината.
— Ариста, всичко ще бъде наред — отново чу гласа.
— Ти си сън.
— Не. Тук съм.
Гласът му звучеше напрегнат.
— Какво не е наред? — запита тя.
— Няма нищо.
— Нещо не е наред.
— Просто съм уморен. Стоях до късно и… — изръмжа болезнено.
— Превържете стегнато раните — рече друг глас. Ариста не го разпозна. Беше силен, дълбок, свикнал да командва. — Използвайте крака си за опора.
— Рани? — попита тя.
— Дребна работа. Пазачите просто бяха малко игриви — каза ѝ Ейдриън.
— Лошо ли кървите? — запита другият глас.
— Май го овладях… мисля. Трудно е да се каже в мрака. Леко съм замаян.
Входът към тъмницата се отвори още веднъж и пак отекнаха стъпки.
— Нея в осма — каза пазач.
Вратата на Аристината килия се отвори и светлината на факлата я заслепи. Едва различи лицето на лейди Амилия.
— Осма е заета — викна пазачът.
— А, да, осма ще се освободи утре. Да не ти пука, една нощ ще спят заедно.
Стражникът блъсна секретарката вътре и затръшна вратата, потапяйки ги в мрак.
— Мили Новрон! — проплака Амилия.
Ариста я усети да коленичи край нея, галейки я по косата.
— За Марибор, Елла! Какво са ти сторили?
— Амилия? — викна дълбокият глас.
— Сър Бректън! Да, аз съм!
— Но… защо? — запита рицарят.
— Искаха да накарам Модина да се отрече от вас. Отказах.
— В такъв случай императрицата не знае нищо? Това не е по нейна воля?
— Не, разбира се. Модина никога не би се съгласила на нещо подобно. Всичко това е работа на Салдур и Етелред. Бедната Елла, толкова си слаба и болна. Толкова съжалявам.
Ариста усети пръсти нежно да галят бузата ѝ и осъзна, че дълго време не бе чувала Ейдриън.
— Ейдриън?
Тя зачака. Отговор не последва.
— Ейдриън? — викна отново, този път изпълнена със страх.
— Елла… Ариста, успокой се — рече Амилия.
Стомахът на Ариста се сви, когато тя осъзна колко е важно да чуе гласа му, да узнае, че е жив. Бе ужасена, че няма да го чуе пак.
— Ейд…
— Тук… съм — рече той. Гласът му бе слаб и измъчен.
— Добре ли си? — попита Ариста.
— В общи линии, обаче се унасям.
— Кървенето спря ли? — попита Бректън.
— Да… като че ли.
С напредването на нощта Модина все още ги чуваше — гневни гласове и ядосани викове. Трябва да бяха стотици, може би хиляди. Търговци, фермери, моряци, касапи и пътни работници крещяха в един глас. Удряха по портите. Чуваше тропането. По-рано бе видяла дим да се издига край една от стените. В мрака виждаше проблясването на кладите и факлите.
Какво гори? Чучела на регентите? Самата порта? Може би са само готварски огньове, за да се хранят.
Модина стоеше на прозореца и се вслушваше във виковете, които студеният вятър донасяше до нея.
Вратата на спалнята ѝ рязко се отвори. Знаеше кой е и без да се обръща.
— Ставай, идиотке! Ще държиш реч, за да успокоиш хората.
Регент Салдур прекоси сумрачната стая, следван от Нимбус. Подаде му пергамент.
— Вземи това и я накарай да го прочете.
Нимбус бавно се приближи до регента и се поклони.
— Ваша милост, аз…
— Нямаме време за глупости! — изригна Салдур. — Просто я накарай да го прочете.
Регентът крачеше напрегнато, докато Нимбус бързо запалваше свещ.
— И защо няма пазач пред вратата? — запита Салдур. — Имаш ли представа какво можеше да стане, ако някой друг беше нахлул вътре? Още щом излезем се погрижи да има постови, за да не потърся друг заместник на Амилия.
— Да, Ваша милост.
Нимбус донесе свещта и поде:
— Негова милост почтително изисква да…
— Върви по дяволите — Салдур му изтръгна пергамента. Приближи го тъй близо до лицето на Модина, че тя нямаше как да го прочете, дори и да умееше. — Прочети го!
Модина не реагира.
— Добре, говори за Амилия. Винаги говориш за нея. Дори си отвори устата, когато я заплаших задето те оставила да си играеш с проклетото псе. Тогава какво ще кажеш за следното, императричке? Излизаш да прочетеш това — ясно и точно — или сладката ти Амилия ще бъде екзекутирана утре заедно с останалите. Не си мисли, че няма да го сторя. Вече я хвърлих в тъмницата.
Модина остана невъзмутима като статуя.
Салдур я удари по лицето. Тя се олюля, но не издаде нито звук. Не потрепна или премигна. От крайчеца на устата ѝ потече струйка кръв.
— Побъркана малка кучка! — удари я втори път.
Тя отново не реагира. Не показа нито болка, нито страх.
— Не съм сигурен дали изобщо ви чува, Ваша милост — рече Нимбус. — Нейно Високопреосвещенство има навика да изпада в транс, когато е стресирана.
Салдур се извърна и излезе.
Нимбус поспря, за да остави свещта на масата.
— Много съжалявам — прошепна, преди да последва регента.
Вратата се затвори.
Ласките на хладния нощен въздух успокоиха горещината от ударите на Салдур.
— Вече можеш да излезеш — рече Модина.
Майнс пролази изпод леглото. Самотната свещ бе достатъчна да покаже бледността му.
— Съжалявам, че трябваше да се криеш, но не исках да те забърквам в неприятности. Знаех, че той ще дойде.
— Всичко е наред. Студено ли ви е? Искате ли робата? — попита той.
— Да, би било добре.
Майнс отново се промуши под леглото и извади лъскавата одежда. Отръска я няколко пъти, преди нежно да обгърне раменете ѝ.
— Защо седите до прозореца? Ужасно студено е, а камъкът е твърд.
— Ти може да седнеш на леглото — каза тя.
— Зная, но вие защо седите там?
— Свикнала съм. Дълго време правех това.
Настъпи тишина.
— Той ви удари — каза Майнс.
— Да.
— Защо му позволихте?
— Няма значение. Вече нищо няма значение. Скоро всичко ще свърши. Утре е кулминацията на празника.
Помълчаха за няколко минути. Тя се взираше в града, осветен от проблясващите пламъци под прозореца. Зад нея Майнс шаваше неловко, но не заговори.
Накрая Модина каза:
— Бих искала да сториш нещо за мен.
— Знаете, че ще го направя.
— Искам да се върнеш в града. Този път искам да останеш там. Трябва да внимаваш и да си намериш безопасно място, докато нещата се успокоят. Но — и това е важното — искам никога вече да не идваш тук. Ще ми обещаеш ли?
— Да, ако това е желанието ви.
— Не искам да видиш това, което трябва да направя. Или впоследствие да бъдеш наранен заради него. Искам да ме запомниш такава, каквато съм била в последните дни с теб.
Тя се изправи, отиде до момчето и го целуна по челото.
— Помни какво казах и си спази обещанието.
Майнс кимна.
Модина го изчака да напусне стаята и стъпките му да утихнат. Загаси свещта, взе каната и строши огледалото.
Изпод брезента на количка с картофи Ройс оглеждаше двора. Особено внимание отдели на мрачните ъгли и празното място зад купчината дърва. Жълто сияние се издигаше пред портите, като че градът се бе подпалил. Долитаха викове, които се усилваха и настояваха Ейдриън и Бректън да бъдат пуснати. Невидимата тълпа призоваваше императрицата. Съвършената диверсия, но същевременно поставяше нащрек всеки дворцов пазач.