— Ще вървим ли в крайна сметка? — изръмжа Магнус, заровен наполовина в грудки. Отговорът на Ройс се състоеше в тихо измъкване. Джуджето го последва. Докато се промъкваха към кладенеца, крадецът бе впечатлен от тихите движения на Магнус. Ройс не изпускаше от очи пазачите. Никой от последните не обръщаше особено внимание на градината.
— Аз ли да те спусна или искаш първо аз да сляза? — прошепна Магнус.
— Не съществува сила, която би ме накарала да се оставя в ръцете ти.
Магнус промърмори нещо за липсата на доверие и приседна на кофата, притискайки здраво въжето между бедра. Ройс изчака джуджето да се настани, сетне започна да върти манивелата, докато Магнус не му даде знак да спре. Когато кофата олекна, Ройс я спусна до дъното, застопори макарата и заслиза по въжето.
Албърт бе осигурил пропуск на джуджето за вътрешния двор, представяйки го за част от организаторите на сватбата. На Магнус му трябваха само пет минути, за да определи разположението на тъмницата. Няколко тропвания с крак му разкриха къде под земята има кухини. Нощно спускане в кладенеца с Ройс бе разкрило останалото. Магнус прецени, че кладенецът, обсипан с дребни отвори за проветрение, върви успоредно с външната стена на затвора, предоставяйки на джуджето достъп до древните камъни. Единадесет поредни нощи Магнус бе продълбавал проход. Мерик се бе оказал прав — затворът наистина беше изработен от джуджета — но не му бе хрумнало, че Ройс може да си доведе джудже, особено такова с дълбок опит в прокопаването на камъни.
Спускайки се, Ройс забеляза слабо сияние откъм отвора на прохода. Самата дупка представляваше по-скоро тунел — заради дебелината на древните камъни. Свали торбата си, която съдържаше меч и фенер, и я подаде на джуджето. Камъкът очевидно бе затруднил дори и Магнус, защото проходът бе тесен. Макар и достатъчен за джудже, за Ройс беше доста неудобен. Надяваше се Ейдриън да успее да премине.
Тунелът изведе Ройс в малка килия, където на пода лежеше труп. Облечен в свещенически одежди и сгърчен на кълбо, мъртвецът вонеше ужасно. Помещението бе дребно, едва побрало трупа. Магнус се притискаше към стената, държейки кристал, от който се носеше зелено сияние.
Ройс посочи към светилото му.
— Откъде си взел това?
— Много по-добро от огниво, а? — Магнус се ухили и смигна. — Изкопах го. Джудже съм, забрави ли?
— Опитвам се — отвърна Ройс. Отиде до вратата, оправи се с ключалката и внимателно надникна. По стените имаше същата маркировка, която бе видял и в затвора Гутария — паяжинести орнаменти. Изследва процепа, където стените се срещаха с пода.
— Какво чакаш? Да вървим — рече Магнус.
— Бързаш ли занякъде? — прошепна Ройс.
— Студено е. Пък и мога да посоча множество по-добри места, където да бъдем. Дори вонята сама по себе си е достатъчна причина. Бих желал да свършваме с това.
— Аз ще вървя. Ти чакай тук и гледай някой да не ни изненада в гръб. И бъди внимателен.
— Ройс? — попита Магнус. — Справих се добре, нали? С камъните.
— Да. Отлична работа.
— След като всичко свърши… ще ми позволиш ли да изследвам Алвърстоун? Като награда — да покажеш, че оценяваш усилията ми и прочие.
— Ще получиш злато, точно както Албърт каза. Трябва да овладееш тази си обсесия.
Ройс пое по коридора. Мракът бе почти пълен, нарушаван единствено от сиянието на Магнусовия камък.
Бързо огледа проходите — нямаше пазачи. Повечето килии бяха празни, но дочуваше слаби движения и дишане иззад четири врати. Единственият друг звук бе ритмичното кап, кап, кап на кладенеца, отекващо измежду стените. Убеждавайки се, че е безопасно, Ройс запали фенера, но настрои нисък пламък. Отвори една от килиите и откри мъж да лежи неподвижно на пода ѝ. Русата му коса бе по-дълга, но Ройс бе убеден, че това е мъжът, когото бе видял в Авемпарта — Дигън Гаунт. Беше опасно измършавял, но все още дишаше. Крадецът го разтърси, но той не се свести. Оставяйки вратата отворена, Ройс продължи.
Отключи следващата килия и седящият на пода затворник вдигна глава. Приликата не можеше да бъде сбъркана и Ройс го разпозна моментално.
— Кой е там? — попита Бректън Белстрад, засенил очи от блясъка на фенера.
— Няма време за приказки. След минутка ще излезем.
Ройс отиде до следващата килия. Вътре спяха две жени. Едната не познаваше, а другата едва разпозна. Принцеса Ариста бе отслабнала страховито, облечена в парцали, покрита с множество ухапвания. Остави ги и се отправи към четвъртата килия.
— Нещата проработват от четвъртия опит — прошепна под нос, докато отваряше и последната врата.
Ейдриън бе опрял гръб в стената. Беше гол до кръста. Туниката му бе раздрана на ивици, омотани около ръката, крака и ребрата. От ризата си бе направил превръзка, стегнато притисната към страната му. Всяко парче плат бе подгизнало, но боецът все още дишаше.
— Събуди се, приятелче — прошепна Ройс, сръгвайки го. Ейдриън бе лъснал от пот.
— Крайно време беше. Започнах да мисля, че си избягал и си ме оставил.
— Обмислях го, но мисълта за Магнус в ролята на мой шафер реши нещата. Впрочем, хубава прическа. Отива ти, много рицарски изглеждаш.
Ейдриън се разсмя, но смехът му преля в болезнено изръмжаване.
— Подредили са те добре, нали? — каза Ройс, оправяйки превръзките. Пристегна тази при ребрата.
Ейдриън се сви.
— Тъмничарите не ме харесаха особено. Загубили пари, защото залагали срещу мен пет поредни пъти.
— Разбираемо. И аз бих постъпил като тях.
— Спасил си Ариста, нали? А Гаунт? Той жив ли е?
— Да, тя спи в съседната килия. Гаунт е в лоша форма. Ще трябва да го извлека. Можеш ли да вървиш?
— Не зная.
Ройс сграбчи партньора си през кръста и бавно му помогна да се изправи. Заедно се завлачиха по коридора към килията с тунела. Ройс бутна вратата, но тя не помръдна. Натисна по-силно, но нищо не се случи.
— Магнус, отвори — прошепна Ройс.
Не последва отговор.
— Хайде, Магнус. Ейдриън е ранен и ще ми трябва помощта ти. Отваряй.
Тишина.
Глава 18
Зимният фестивал
Сред мрака Амилия лежеше в ръцете на сър Бректън и се удивяваше на невъобразимото — как бе възможно едновременно да се потопи в блаженство и страх.
— Погледнете — прошепна рицарят.
Амилия вдигна глава и видя слаба светлина да се процежда около вратата на последната килия. В бледото сияние затворниците изглеждаха призрачнобледи, лишени от цвят. Принцеса Ариста, сър Ейдриън и Дигън Гаунт лежаха в коридора на общо легло, струпано със сламата от всички килии. Тримата изглеждаха като трупове, очакващи погребението си. Ребрата на сър Ейдриън бяха омотани с импровизиран бинт, почервенял заплашително. Принцесата бе толкова слаба, че вече не приличаше на себе си. Но най-зле от всички изглеждаше Гаунт, представляващ опъната върху костите кожа. Само немощното му дишане го отличаваше от неколкодневен мъртвец.
През нощта в затвора бе проникнал мъж, опитал се да ги освободи. Бе отключил килиите им, но планът за бягство се бе провалил. Сега мъжът обхождаше тъмницата.
— Утро е — рече сър Бректън. — Днес е Средата на зимата, кулминацията на Зимния фестивал.
Осъзнавайки, че светлината посочва нов ден, Амилия заплака. Бректън не попита защо. Просто я притисна към себе си. Понякога я потупваше по ръката и галеше косата ѝ по начин, който само преди ден тя би сметнала за невъзможен.
— Ще се оправите — успокои я той с изненадваща увереност. — Щом императрицата разкрие предателството на своите регенти, убеден съм, че нищо не ще я спре от това да ни спаси.
Амилия стисна треперещите си устни. Грабна ръката на рицаря и я стисна.
— Модина също е затворничка — заяви Ариста.
Амилия смяташе, че принцесата спи. Поглеждайки, срещна очите на Ариста, чиято глава бе извита достатъчно, за да ги наблюдава.
— Използват я като марионетка. Салдур и Етелред движат всичко.
— Значи тя е измислица? Всичко ли е измама? Дори и историята за Напаст Ръфъсова? — попита я Бректън.
— Това беше истина — отвърна Ариста. — Бях там.
— Били сте там? — попита Амилия.
Ариста понечи да заговори, но се задави. Отне ѝ момент, преди да си поеме треперещ дъх.
— Да. Тогава тя беше различна — силна, непоколебима. Обикновено момиче, но твърдо решена да спаси баща си, не позволяваше на нищо да я спре. Гледах я как се въоръжава с парче стъкло срещу неуязвимо чудовище, голямо колкото къща.
— Ето, милейди — рече Бректън. — Ако императрицата може да стори това, убеден съм…
— Не може да ни спаси! — захлипа Амилия. — Тя е мъртва!
Бректън я изгледа смаян.
Тя посочи към светлината.
— Днес е Средата на зимата. Модина се е самоубила при изгрев.
Тя обърса лице.
— Императрицата е умряла в стаята си, пред прозореца си, наблюдавайки първите лъчи на слънцето.
— Но… защо? — попита той.
— Не искаше да се омъжва за Етелред. Не искаше да живее. Нямаше причина да продължава. Тя… Тя…
Задавена от емоции, Амилия се изправи и закрачи по коридора. Бректън я последва.
Аристината кашлица събуди Ейдриън. Той се замъчи да се изправи, изненадан от слабостта си и сгърчил лице от болката. Приближи се достатъчно, за да повдигне главата на принцесата и да я отпусне върху бедрото си.
— Как сте? — попита той.
— Изплашена. Ами ти?
— Чувствам се отлично. Един танц?
— Може би по-късно — рече Ариста. Тялото ѝ бе покрито с грозни червени белези. — Звучи ужасно — продължи принцесата, — но се радвам, че си тук.
— Звучи глупаво — отвърна той, — но и аз се радвам.
— Глупаво е.
— Ами… напоследък само глупости върша.
— Смятам, че всички сме така.
Ейдриън поклати глава.
— Не и като мен. Аз повярвах на Салдур. Сключих сделка с него — и с Луис Гай. Двамата с Ройс не бихте направили тази грешка. Ройс щеше да използва времето между сблъсъците, за да ви измъкне. А вие — вие сигурно бихте измислили начин да завземете империята. Не, вие двамата сте умни.
— Смяташ ме за умна? — попита тя тихо.
— Вие? Разбира се. Колко жени биха превзели град, без да имат понятие от военно обучение? Или да са спасили брат си и кралството от заговор? И колко на своя глава са се опитвали да проникнат в имперски палат?
— Можеше да спреш преди последното. Ако не си забелязал, то беше колосален крах.
— Е, две от три не е зле — той се ухили.
— Чудя се какво ли става там горе — поде след известно време Ариста. — Вече вероятно е следобед. Вече трябваше да са дошли и да са ни извлекли на кладите.
— Може би Етелред си е променил мнението — каза Ейдриън.
— Или просто са решили да ни оставят да умрем от глад.
Ейдриън не каза нищо и Ариста дълго време се взира в него.
— Какво има? — попита той.
— Бих искала да те помоля за услуга.
— Каква?
— Не е лесно да бъде изречена — рече принцесата.
Той присви очи.
— Кажете.
Тя все още се колебаеше, сетне пое дълбок дъх. Поглеждайки настрана, тя запита:
— Ще ме убиеш ли?
Ейдриън усети как въздухът се изнизва от него.
— Какво?
Ариста върна погледа си върху него, но не каза нищо.
— Не говорете така.
— Би могъл да ме удушиш — протягайки се, тя взе ръката му и я постави на шията си. — Просто стисни. Убедена съм, че няма да отнеме много време. Надали ще боли много. Моля те, вече съм толкова слаба, а Ройс не донесе храна или вода. Просто… просто искам всичко да свърши. Искам този кошмар да спре…
Тя заплака.
Ейдриън се взираше в нея, усещайки топлината на врата ѝ под ръката си. Устните му потрепваха.
— Има един плъх, който… — тя се поколеба. — Моля те, Ейдриън. Моля те.
— Никой няма да бъде изяден жив — Ейдриън отново погледна към белезите по кожата ѝ. — Ройс се е заел да измисли начин за бягство. Това е специалността му, забравихте ли? Ние сме чудотворци. Не ни ли наричаше така Олрик? Просто трябва да издържите.
Боецът свали ръка от шията ѝ и придърпа принцесата към себе си. Чувстваше мъртвешка празнота, само раните от наръгванията му напомняха, че е още жив. Галеше Ариста по косата, докато тялото ѝ се раздираше от хлипания. Постепенно тя се успокои и се унесе. Ейдриън също се потапяше в накъсан сън.
— Буден ли си? — приседна до него Ройс.
— Вече да. Какво има?
— Как си?
— И по-добре съм бил. Какво измисли? И по-добре да си струва, защото вече казах на Ариста колко си брилянтен.
— А тя как е? — попита крадецът.
Ейдриън погледна към принцесата, която още спеше, отпуснала глава върху него.
— Помоли ме да я убия.
— Ще приема това за „не е добре“.
— Е? Какво откри? — запита Ейдриън.
— Нищо добро. Три пъти прегледах всеки инч от тъмницата. Стените са солидни и дебели. Няма пукнатини или износени места. Даже със специалните инструменти на Магнус дълбаенето отне повече от седмица. Не е ясно за колко време ще прокопаем тунел за навън. Открих стъпала, отвеждащи към нещо, което предполагам е вход, обаче няма ключалка. Та даже няма и врата. Стъпалата просто свършват в тавана. Още не зная какво да мисля за това.
— Скъпоценна ключалка. Като в Гутария. Един серет в северната кула има изумруд в дръжката на меча си.
— Това обяснява нещата. Вратата, през която дойдох, не помръдва. Не е заключена, значи трябва да е залостена някак. Вероятно това е най-добрият ни шанс да излезем. От дърво е, така че може би бихме могли да я изгорим. Ала е твърде дебела, не съм сигурен дали ще пламне дори и със слама и масло от фенера. А и димът — ако първо не ни убие — ще издаде опита и горе може да ни чакат стражници.
— Ариста и Гаунт не могат да се покатерят през кладенеца — изтъкна Ейдриън.
— Да, но това е само един от проблемите ни. Убеден съм, че въжето вече не е там. Не съм сигурен дали са грабнали Магнус или той е отговорен. Във всеки случай, залостилият вратата се е погрижил и за въжето.
— И какво ни остава?
Ройс сви рамене.
— Най-доброто, което измислих, е да изчакаме да се стъмни и тогава да подпалим вратата. Може би димът ще остане незабелязан. Може би няма да се задушим. Може би ще мога да се измъкна. Може би ще успея да убия пазачите. Може би ще измисля начин да ви изтегля през кладенеца.
— Това са си доста условности.
— Питаше ме — Ройс въздъхна. — Измисли ли нещо?
— Ами Ариста? — Ейдриън отново погледна спящото ѝ лице. — Слаба е, но…
Ройс поклати глава.
— По стените има руни. Точно като онези в затвора на Есрахаддон. Ако можеше да направи нещо, отдавна щеше да го е сторила.
— Албърт?
— Ако има поне малко мозък, сега ще се спотайва. Вече не може да направи нищо, само ще привлече внимание към себе си.
— А офертата на Мерик?
— Откъде знаеш за това? — изненадано запита Ройс.
— Той ми каза.
— Говорили сте?
— Играхме шах.
Ройс сви рамене.
— Няма сделка. Той вече ми каза каквото исках да зная.
Известно време помълчаха. Накрая Ейдриън наруши тишината:
— Съмнявам се, че това е някаква утеха, но оценявам идването ти. Зная, че нямаше да си тук, ако не бях аз.
— Не ти ли омръзва да повтаряш това?
— Убеден съм, че това ще е последният път. Поне намерих Гаунт. Добър пазител се извъдих. Човекът е почти мъртъв.
Ройс хвърли поглед.
— Значи това е Наследникът на Новрон, а? Очаквах нещо повече… Може би белези или пък превръзка на окото — нещо интересно, открояващо се.
— Да, например дървен крак.
— Именно.
Стояха в слабата светлина. Ройс пестеше маслото на лампата. Бректън и Амилия се върнаха и приседнаха до Ариста. Очите на лейди Амилия бяха зачервени и подпухнали. Тя отпусна глава на рамото на сър Бректън, който кимна на Ройс и Ейдриън.
— Ройс, това е сър Бректън — запозна ги Ейдриън.
— Да, познах го, когато отворих вратата. За миг ми се стори, че виждам отново Уесли.
— Уесли? Срещали сте брат ми?
— И двамата сме — рече Ейдриън. — Съжалявам, че не можах да ви кажа на пиршеството. Аз и Ройс служихме заедно с него на борда на „Изумрудената буря“. Брат ви пое командването след смъртта на капитана. Служил съм под командването на много офицери, но искрено мога да кажа, че не бях следвал по-достоен мъж. Ако не беше храбростта му, костите на двама ни с Ройс щяха да лежат в Калис. Той се хвърли самопожертвователно, отдавайки живота си за други.