Ройс кимна.
— Не спирате да ме удивлявате, сър Ейдриън. Ако това е истина, тогава ви благодаря. Между нас казано, Уесли винаги е бил по-добрият. Само мога да се надявам моят край да е поне наполовина толкова въздигнат.
Салдур пламтеше от гняв, докато се изкачваше към петия етаж. Обяд преваляше, трябваше да поемат към катедралата още преди часове. Самият патриарх чакаше, за да проведе церемонията.
Доколкото можеше да си спомни, патриархът никога не бе напускал покоите си в Ерванон. Желаещите да го посетят в търсене на съвет или благословия трябваше да пътуват до Короносната кула. Но и това не им гарантираше среща, тъй като патриархът приемаше много рядко. Бе си изградил репутация да връща въздигнати благородници и дори крале. Даже и най-висшите църковни духовници не бяха го виждали. Салдур бе изпълнявал длъжността на медфордски епископ почти десет години, без да го срещне. Доколкото знаеше, дори Галиен, бившият архиепископ на Гхент, също живеещ в Короносната кула, не бе удостояван с аудиенция. Че стражите посещават редовно кулата, се знаеше от всички. Но Салдур се съмняваше, че някой от тях се среща лично с патриарха.
Затова напускането на Ерванон от страна на патриарха за сватбата, представляваше личен Салдуров триумф. С неподправено нетърпение очакваше срещата с великия водач на нифронската църква — своя духовен отец. Сватбата се очакваше да бъде зашеметяващо и разтърсващо събитие, пищна церемония с оркестър и пускането на стотици бели гълъби. Този ден бе кулминацията на години внимателно планиране, простиращи се назад към онази нощ в Далгрен, когато планът за коронясването на лорд Ръфъс се бе провалил.
В онези времена дякон Томас бълнуваше като лунатик. Твърдеше, че с очите си видял как младо момиче на име Тракия убива гиларабрина. Тъй като Салдур бе обявил, че само истинският Наследник може да срази чудовището, дяконовите твърдения бяха смятани за проблематични. Страж Луис Гай възнамеряваше да убие и Томас, и момичето, но Салдур бе съзрял откриването на други възможности.
Патриархът бе изявил желание да обяви Салдур за следващия архиепископ на Гхент, заменяйки загиналия в атаката на гиларабрина Галиен. Тази позиция бе най-високата в църковната йерархия, отстъпваща единствено на патриаршеската тиара. Предложението бе изкусително, но Салдур знаеше, че е настъпило времето да се нагърби с формирането на една Нова империя. Захвърли свещеническите одежди и надяна политическата мантия — нещо, което духовник не бе правил от времето на патриарх Венлин.
Бе устоял на атаките на крале и епископи, борейки се срещу невежеството и традицията. Настояваше, приласкаваше и убиваше по пътя към целта си за единна империя, която да промени света към по-добро. Под негово ръководство славата на Старата империя щеше повторно да засияе. За нищожните умове на Етелред и себеподобните му това означаваше един-единствен управник на трона. За Салдур това значеше цивилизация. Съществувалото някога щеше отново да се възроди. Средата на зимата бележеше кулминацията на всички негови усилия и годините борба. Това бе последната битка, която се оказваше истинско предизвикателство.
Салдур очакваше простолюдните да са се изморили през нощта, но гневът им изглеждаше дори нараснал. Бе ядосан, че тихият и спокоен с години град бе избрал точно този момент да се бунтува. В миналото хората бяха облагани до голо и лишавани от храна, за да могат кралете да пируват. Ала никога не се бяха вдигали на бунт. Това, че сега го правеха, изглеждаше странно, но и нещо повече — посрамващо.
Дори Мерик бе изненадан от негодуванието на хората, изригнало сякаш от нищото. Салдур очакваше известно разочарование от резултата на турнира, както и безредици. Знаеше за вероятността привържениците на убития рицар да създадат проблеми. Но не бе очаквал и двамата претенденти да оцелеят. В отсъствието на видимо престъпление арестите им изглеждаха неоправдани. И все пак реакцията бе любопитно пламенна.
Първоначално бе преценил нещата като лесни за овладяване. Бе изпратил дузина тежковъоръжени войници да се справят с подстрекателите. Те се бяха върнали окървавени и в намален брой, изправили се не срещу шепа недоволни, а срещу градски бунт. Цялата работа беше объркваща, но не бе повод за притеснения. Бе повикал южната армия, която бе на път. Щеше да се придвижи за около ден. Междувременно Салдур продължаваше със сватбата.
Церемонията бе забавена с няколко часа, тъй като трябваше да уреди въоръжен ескорт за имперската каляска до катедралата. Вече бе свършил това, оставаше само да отведе булката и младоженеца. Нямаше търпение да потеглят, но Етелред не се бе върнал с Модина. Ако не го познаваше достатъчно добре, Салдур можеше да си помисли, че сърегентът му се е заел да упражнява съпружеските си дела в аванс. На каквото и да се дължеше забавянето, бившият епископ нямаше намерение да чака повече.
Достигна имперската спалня, пред която стояха на пост двама стражници. Поне Нимбус следваше заповеди. Без да им продума, Салдур рязко разтвори вратата и влезе. Застина на прага, взрял се в страховитата гледка.
Кръвта бе първото нещо, което съзря. Огромна локва пълзеше по белия мраморен под. Второто видяно нещо бе счупеното огледало. Парчетата му бяха пръснати като сияещи острови сред кървавото море.
— Какво си направила! — възкликна неовладяно той.
Модина небрежно се обърна от прозореца, полата на бялата ѝ нощница подгизнала до коленете. Гледаше регента спокойно, без следа от съжаление.
— Той си позволи да докосне императрицата — рече тя. — Това не може да бъде позволено.
Тялото на Етелред лежеше като захвърлена кукла, осеминчов къс стъкло стърчеше от врата му.
— Но…
Модина леко наклони главата си настрани като птица и се вгледа любопитно в Салдур. Държеше друг остър къс. Въпреки че бе увит в плат, хватката ѝ беше толкова силна, че по китката ѝ се стичаше кръв.
— Чудя се какъв шанс би имал един немощен стар човек като теб срещу младо, здраво фермерско девойче, въоръжено с парче стъкло.
— Пазачи! — викна той.
Двамата войници влязоха в стаята, но не се впечатлиха от гледката.
— Хванете я — заповяда Салдур.
Никой от двамата не помръдна. Просто стояха на прага.
— Казах да я хванете!
— Няма нужда от крещене — каза Модина. Гласът ѝ бе тих, спокоен. Закрачи към Салдур, прецапвайки през локвата. Краката ѝ оставяха кървави следи.
Паника стегна гърдите на Салдур. Той погледна към стражниците, сетне отново към императрицата, която се приближаваше към него с острото стъкло.
— Какво правите?! — обърна се към войниците. — Не виждате ли, че е луда? Тя е убила регент Етелред!
— Простете, Ваша милост — рече единият, — но тя е императрицата. Наследникът на Новрон. Божие дете.
— Тя е побъркана!
— Не — каза Модина, хладна и уверена. — Не съм.
Страхът на Салдур се смесваше с гняв.
— Може и да си заблудила тези пазачи, но няма да успееш. Верни на мен мъже — цялата южна имперска армия — вече са на път.
— Зная — уведоми го тя с плашещо безизразния си глас. Кимна на пазача и добави: — Както подобава на дъщерята на Новрон.
— Например зная, че си убил Едит Мон, задето помогнала на Ариста, което по една случайност тя не е сторила — аз бях. Принцесата живя седмици наред точно в тази стая. Зная, че си уредил залавянето на Гаунт. Зная, че си наел Мерик Мариус да убие Есрахаддон. Зная, че си сключил сделка с него, която предала Тур Дел Фур на гоблините. Зная, че си сключил сделка с джудже на име Магнус да предаде Ройс Мелбърн в замяна на един кинжал. Зная, че си убедил Ейдриън да убие сър Бректън на турнира. Зная как си подменил копието на Бректън. Само дето никой от рицарите не уби другия. Харесва ми да вярвам, че аз имам пръст в това.
— Смяташе, че си предвидил всичко, ала не бе очаквал бунт. Не знаеше за слуховете из града за предстоящо предателство на турнира като признак за измяната ви. Вчерашната тълпа не се бе насъбрала за забавление — а в очакване на потвърждение на слуховете.
— Също зная, че планирахте да ме убиете — тя хвърли поглед към тялото на Етелред. — Че идеята всъщност е била негова. Той не се интересува от жени. Ти, от своя страна, просто искаше да ме заключиш отново в онази дупка. Дупката, която едва не ме побърка.
— Откъде знаеш всичко това? — Салдур вече изпитваше неподправен ужас. Това момиче, това дете, тази селска девойка наистина бе убила гиларабрина. Бе убила Етелред, а сега знаеше… знаеше всичко. Като че ли… сякаш тя наистина беше…
Тя се усмихна.
— Гласовете ми казаха — тя поспря, виждайки шокираното му изражение. — Не, думите не бяха на Новрон. Истината е по-лоша. Грешката ти бе назначаването на Амилия, която ме обичаше и се грижеше за мен. Тя ме освободи от килията ми и ме доведе в тази стая. След толкова месеци мрак и студ жадувах за слънчева светлина. Часове наред прекарвах на прозореца — тя се обърна и погледна към отвора в стената. — Нямаше за какво да живея и бях решила да се самоубия. Прозорецът бе толкова малък, но когато се опитах да се провра, чух гласовете. Кабинетът ти е точно под стаята ми. През лятото ми беше по-лесно да чувам, но дори и през затворения прозорец пак долових казаното.
— Когато за пръв път дойдох тук, бях само глупаво селско девойче. Не се интересувах от казаното. След смъртта на семейството си не се интересувах от нищо. Но с времето се заслушах и научих много. Все още не ме беше грижа за нищо — нямаше за какво да живея. Тогава един ден малко мишле прошепна тайна в ухото ми, която промени всичко. Научих, че имам ново семейство, което ме обича. Никакво чудовище не ще ми ги отнеме.
— Няма да ти се размине! Ти си просто една… една…
— Търсената от теб дума е „императрица“.
Арчибалд се събуди кисел, а с напредването на деня настроението му се влошаваше прогресивно. Не си направи труда да иде в катедралата. Нямаше да понесе Етелред да поеме ръката й. Вместо това се разхождаше из двореца, вслушвайки се в долитащите отвън викове. От града идваше звукът на военни фанфари. Южната армия сигурно пристигаше.
Жалко, помисли си той.
Макар да знаеше, че ръцете на тълпата няма да го милват особено, ако бунтовниците проникнеха през стената, знанието, че регентите щяха да пострадат още повече, го успокояваше.
Влезе в залата за празненства, която беше празна — с изключение на прислужниците, които сновяха като мравки в подготовката за сватбеното пиршество. Трескаво носеха чинии, бършеха столове, поставяха свещи. Няколко мравки се поклониха, промърморвайки задължителното „милорд“, докато той минаваше. Арчибалд не им обърна внимание.
Поемайки по друг коридор, графът се озова пред главното стълбище. Едва половин етаж по-нагоре осъзна накъде се е отправил. Императрицата нямаше да бъде там, ала въпреки това бе привлечен от стаята ѝ. Сега Модина щеше да е пред олтара, а спалнята щеше да е празна. Празнота, която никога нямаше да бъде запълнена отново, след като тя вече… Отказваше да мисли за това.
С крайчеца на окото си зърна движение. Обръщайки се, видя Мерик Мариус застанал в края на коридора, разговарящ с някого, когото Арчибалд не разпозна — старец в наметало. Когато го видяха, двамата рязко свиха зад ъгъла. Графът се зачуди с кого говори Мерик, който винаги замисляше нещо. Точно тогава над главата му отекна глух удар. Чувайки вик, той се затича нагоре.
На четвъртия етаж видя мъртъв стражник. По стълбите течеше водопадче от кръв. Арчибалд изтегли меча си и продължи да се катери. На петия етаж го чакаха още два трупа.
В коридора страж Луис Гай се сражаваше с друг пазач. Арчибалд почти ги бе достигнал, когато стражът нанесе бърз удар и стражникът се строполи мъртъв.
— Слава на Марибор, че дойде — долетя гласът на Салдур, когато Гай влезе в стаята. Регентът звучеше потресен. — Трябва да я убием. През цялото това време се е преструвала и е подслушвала. Знае всичко.
— Ами сватбата? — протестира Гай.
— Забрави сватбата! Етелред е мъртъв. Убий я и ще кажем на всички, че все още е болна. Ще управлявам аз, докато открием заместник на Етелред. Ще обявим, че новият император е сключил брак с нея на частна церемония.
— Никой няма да повярва.
— Нямаме избор. Убий я!
Арчибалд надникна. Луис Гай стоеше с изваден меч до Салдур. Близо до прозореца бе застанала Модина, облечена в окървавена нощница. Кръвта очевидно беше на Етелред, който лежеше мъртъв на пода. Слънцето блестеше по стъкления къс, стиснат в ръката на императрицата.
— Как бих могъл да зная, че няма аз да се окажа обвинен за убийствата им?
— Да виждаш друг изход? Оставим ли я да живее, всички сме мъртви. Огледай се. Погледни към пазачите, които уби току-що. Всички вярват, че тя е императрицата. Трябва да я убиеш!
Стражът кимна и пристъпи напред.
Модина отстъпи една крачка, все още стиснала стъклото.
— Добър ден, господа — графът на Чадуик пристъпи в стаята. — Надявам се, че това не е частно събиране. Бях се отегчил. Чакането е много изморително.
— Разкарай се, Арчи — сопна се Салдур. — Нямаме време за теб. Изчезвай!
— Да, виждам че двамата сте много заети, нали така? Трябва бързо да убиете императрицата, но преди да го сторите… бих могъл да се окажа полезен. Бих желал да предложа алтернатива.
— Която е? — попита регентът.
— От известно време исках да се омъжа за Модина — и все още го искам. След като дъртият педал е мъртъв — погледна към трупа на Етелред и се усмихна кисело, — защо не изберете мен? Ще се омъжа за нея и нещата ще продължат по план, само дето на трона ще съм аз. Нищо не е нужно да се променя. Можеш да кажеш, че съм се дуелирал с него за ръката ѝ. Спечелил съм и тя си е паднала по мен.
— Не можем да ѝ позволим да напусне стаята. Ще говори — рече Салдур.
Арчибалд се замисли над това, докато се разхождаше край регента. Поглеждаше към императрицата, която стоеше храбро, макар мечът на Гай да се намираше само на няколко фута.
— Помисли над следното. На церемонията ще държа кинжал, опрян до ребрата ѝ. Или прави каквото искаме, или умира на олтара. Ако я убия пред всички короновани глави, никой от двама ви не ще бъде държан отговорен. Ще можете да изтъквате невинността си. За смъртта ѝ ще съм виновен аз — онзи откачен лунатик Арчи Белънтайн.
Салдур се замисли за миг, сетне поклати глава.
— Не, не можем да рискуваме да я пуснем да излезе. Ако се озове сред другите, тя ще поеме контрол. Твърде много хора са ѝ верни. На нещата трябва да се сложи край тук. После ще съберем парчетата. Убий я, Гай.
— Почакайте — бързо каза Арчибалд. — Щом трябва да умре, нека аз да го сторя. Зная, че звучи странно, но ако аз не мога да я имам, поне ще извлека определено доволство в лишаването на всички останали от нея.
— Ти си извратен хлапак, Белънтайн — с отвращение каза Гай.
Арчибалд пристъпи напред. При всяка негова крачка Модина отстъпваше назад, докато накрая не ѝ остана място.
Графът вдигна меча си. Без да откъсва очи от Модина, замахна към Луис Гай. Стражът не очакваше атаката, но Арчибалд не успя да нанесе точен удар. Вместо да промуши сърцето, острието се плъзна по едно ребро. Бързо отдръпна меча и се извърна, опитвайки се да замахне отново. Гай се оказа по-бърз.
Графът усети как острието на стража пронизва гърдите му. Предсмъртната му гледка се състоеше от Модина Новронска, притичваща край Салдур и порязала ръката на регента в безуспешния му опит да я спре.
Ройс рязко извърна глава.
— Какво… — поде Ейдриън, но спря, когато Ройс вдигна ръка.
Изправяйки се на крака с плавно движение, крадецът застина заслушан. Изчака малко, сетне бързо се придвижи до вратата на килията, под която се процеждаше светлина.
— Какво има? — попита Ейдриън.
— Сражения — най-сетне отвърна партньорът му.
— Сражения? Кой се бие?
— Няма как да чуя цвета на униформите им — Ройс се подсмихна. — Но са войници. Чувам звънтене на мечове върху брони.