— О, не искам да те плаша, скъпа. Все още има предостатъчно време, с подходящата помощ, разбира се. Сега съм тук. Модина ще бъде възхитена от това, което ще постигнем заедно. Просто ще я остави безмълвна.
— Аз…
— Колко бели коне си уредила? Недостатъчно, убедена съм. Не се притеснявай, всичко ще се подреди, ще видиш. И като стана дума за коне, настоявам да ме придружиш на лова със соколи. Не бих могла да понеса да яздиш с другиго. Ще се влюбиш в Леополд — той е тих, също като теб, но е истинска тиквичка. Знаеш какво имам предвид, нали? Не изглежда да е така — но няма значение. Двамата ще си допаднете. Имаш ли птица?
— Птица? — съумя да вмъкне Амилия.
— Ще ти позволя да използваш Убийцата. Тя е от личните ми ястреби.
— Но…
— Никакви притеснения, миличка. От теб не се иска нищо. Птицата върши цялата работа. Ти само си седиш на коня и изглеждаш красива — което и ще правиш, след като Лоис приключи новата ти рокля. Синьото ще е добър цвят, ще подхожда на очите ти. Предполагам ще трябва да се погрижим и за кон. Не може да се препъваш из снега и да си развалиш роклята, нали така? Зная, че Салдур изобщо не се сеща за подобни неща. Назначава те за секретарка на императрицата, ала осъзнава ли нуждата от облекло? Кон? Бижута?
Херцогинята пак спря, все така притиснала ръката ѝ като преса за сайдер.
— О, миличка, едва сега осъзнах, че ти нямаш никакви бижута. Не се срамувай, разбирам те напълно. Ото е великолепен бижутер. За едно трепване на клепача може да направи сапфирена огърлица. Няма ли това да изглежда зашеметяващо с новата ти рокля? Слава на Марибор, че доведох цялата си свита. Бог ми е свидетел, че местните занаятчии не могат да изпълнят поръчките ми. То като си помислиш, кой ли би могъл?
Тя се изсмя, а Амилия се зачуди колко ли още щеше да продължи това.
Ново дръпване и се понесоха отново.
— Натрапвам се, нали? Такава съм. Нищо не мога да сторя. Още преди години съпругът ми престана да се опитва да ме превръща в подобаваща жена. Естествено, сега той разбира, че именно моята жизнерадост го привлича. „Нито миг скука или спокойствие“, така казва той. И като стана дума за мъже, избрала ли си рицар, който да носи твоя знак на турнира?
— Н-не.
— Не си? Но, мила, рицарите просто обожават да се сражават за млади красавици. Бас държа, че си ги влудила, карайки ги да чакат тъй дълго.
Настъпи пауза, която Амилия запълни с думите:
— Не знаех, че се предполага да го сторя.
— Ха-ха! — лейди Женвиев се изсмя възторжено. — Ти си истинско чудо, скъпа. Просто великолепно! Етелред ми каза, че си отскоро благородничка — издигната от самия Марибор. Не е ли това великолепно? Избраникът на Марибор се грижи за Неговия Наследник. Удивително!
След пореден завой се озова в западното крило, където група слугини се пръснаха пред тях като гълъби пред карета.
— Ти си жива легенда, мила Амилия. Всеки рицар в кралството би се вързал на фльонга да получи знака ти. Няма да има по-желана от императрицата дама, но нея никой не би се осмелил да попита, за да не си навлече гнева на Етелред. Все пак до сватбата не остава много време! Никой не би искал да си спечели враг в лицето на новия император. Това те прави галеницата на фестивала. Може да се спреш върху всеки подходящ ерген. Херцози, принцове, графове и барони горят от надежда да привлекат вниманието ти или да спечелят честта да седят до теб на трапезата след турнира.
— Не възнамерявах да посетя нито едно от тези събития — рече Амилия.
Самата идея за преследващи я благородници бе стряскаща. Куртоазната любов може и да бе достойна и романтична за принцеси и графини, но никой аристократ не се отнасяше нежно към жена от простолюдието. Слугините, хванали окото на някой благородник — рицар или крал — биваха обладавани насила. Самата Амилия никога не бе нападана, но многократно бе бърсала сълзи и превързвала рани. Макар че сега пред името си носеше титлата лейди, всички бяха наясно с произхода ѝ, а Амилия се страхуваше, че една хартиена титла ще е слаба защита срещу някой лъстив благородник.
— Глупости, трябва да присъстваш на пиршествата. Пък и е твое задължение. Отсъствието ти може да предизвика истински бунт! Не искаш да предизвикаш смут в оставащите до сватбата седмици, нали?
— Ах, не, разбира се…
— Добре, значи това е решено. Сега просто трябва да си избереш някого. Имаш ли си фаворит?
— Никого от тях не познавам.
— Никого? Божичко, скъпа! Затворена ли те държат? Какво ще кажеш за сър Елгар или сър Муртас? Принц Рудолф също ще участва, той е отличен избор с обещаващо бъдеще. Разбира се, не бива да пропускаме и сър Бректън. От него по-добър кандидат няма да намериш. Зная, че му се носи репутация на малко скован. Истина е. Но след победата си над Меленгар той е настоящият герой — и е наистина шеметен! — херцогинята пошава с вежди. — Да, Бректън би бил идеалният избор. Дамите от няколко двора му се умилкват.
Сянка на притеснение премина по лицето на лейди Женвиев.
— Хм, това ни отвежда до уместен въпрос. Ще трябва да внимаваш. Макар определено да си обект на обожание от страна на всеки рицар, също така си и обект на завист от страна на всяка дама.
Херцогинята обви тлъсто ръчище край врата на Амилия, придърпвайки я към себе си, като че щеше да прошепне в ухото ѝ, обаче не понижи глас.
— Довери ми се, тези жени са опасни. За тях куртоазната любов не е игра. Ти си още неопитна в политиката, затова ти го казвам за твое добро. Те са дъщерите на крале, херцози и графове, свикнали са да получават исканото. Всички те знаят откъде произхождаш. Убедена съм, че много от тях са пратили шпиони да проучват семейството ти, опитвайки се да изкопаят някаква мръсотия. А ако не успеят да намерят нищо, повярвай ми, ще си измислят.
Лейди Женвиев я отведе покрай пореден ъгъл, този път към северния страничен вход и нагоре по стълбите към третия етаж.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Много е просто, скъпа. От една страна мислят, че заради произхода ти ще е лесно да те унижат. Но същевременно ти не си правила никакви опити да го скриеш, което обезсмисля усилията им. Трудно е да унизиш някого с нещо, от което той не се срамува, не е ли така? Въпреки това трябва да игнорираш всички хапливи подмятания. Може да чуеш обиди по свой адрес, неща като „свинепаска“ и прочие. Което, естествено, ти не си. Трябва да помниш, че си дъщерята на майстор на карети — и то превъзходен при това. Ами че абсолютно всеки с поне малко важност отива при него. Всички искат да се возят в карета, изработена от бащата на Мариборската Избраница.
— Знаеш за баща ми? Семейството ми? Те добре ли са? — Амилия спря тъй рязко, че херцогинята направи още четири крачки, преди да разбере, че крачи сама.
Амилия дълго се бе страхувала, че семейството ѝ е умряло от глад или болест. Бяха имали тъй малко. Две години по-рано беше напуснала дома си, за да намали гладните усти с една, възнамерявайки да изпраща пари вкъщи, но не бе предвидила Едит Мон.
Главната прислужница бе обявила старите дрехи на Амилия за неподходящи, настоявайки слугинята да си плати за новите. Амилия бе принудена да заплати за новото облекло от надницата си. Счупените или нащърбени чинии също се удържаха. А в първите няколко месеца такива имаше много. Едит винаги изнамираше нещо, с което да държи Амилия в безпаричие. Накрая започна да я глобява за неподчинение или лошо поведение, продължавайки да я държи заборчняла.
Как само мразеше Едит. Старото чудовище бе толкова зла, че имаше нощи, в които Амилия заспиваше, желаейки смъртта ѝ. Представяше си как я прегазва карета или как се задавя с кост. Едит вече я нямаше и тя почти съжалила тези си мисли. Обвинена в измяна, Едит Мон бе екзекутирана преди по-малко от седмица — пред задължителното присъствие на целия персонал.
В продължение на две години Амилия не успя да спести и една медна монетка, която да изпрати вкъщи, не бе чула никакви новини за семейството си. Дордето Модина бе стояла в депресивния си унес, регентите бяха сложили целия персонал на замъка под карантина, за да не изтекат слухове за състоянието ѝ. Тогава Амилия представляваше затворничка, също като императрицата. Нямаше смисъл да пише писма. Говореше се, че всички такива биват изгаряни по заповед на регентите. След възстановяването на Модина Амилия бе продължила да пише, но не получи и едничък отговор. Имаше новини за избухнала епидемия недалеч от дома ѝ. Амилия бе захвърлила всякаква надежда да ги види отново — досега.
— Естествено, скъпа. Много повече от добре. Семейството ти се радва на всеобщо възхищение в Тарин дол. От мига, в който императрицата изрече името ти, хората се стичаха към селцето, за да целунат ръката на жената, която ти е дала живот, както и да получат мъдри слова от мъжа, който те е отгледал.
Бяха достигнали гостните на третия етаж. Очите на Амилия започнаха да се насълзяват.
— Разкажи ми за тях. Моля те, трябва да знам.
— Да видим. Баща ти разшири работилницата си. Получава стотици поръчки от цял Аврин. Занаятчии чак от Гхент идват да се молят да работят като чираци при него, нае дузини. Избраха го в градския съвет. Дори се говори, че на пролет може да го направят кмет.
— Ами майка? — запита с трепереща устна Амилия. — Тя как е?
— Великолепна е, скъпа. Баща ти купи най-красивата къща в града и я изпълни със слуги, с което остави на майка ти много свободно време. Тя организира скромен салон за местните занаятчийски съпруги. Предимно ядат кейк и клюкарстват. Дори и братята ти просперират. Надзирават работниците на баща ти и се оглеждат за съпруги. Тъй че, мила, спокойно може да се каже, че семейството ти се справя много добре.
По лицето на Амилия се стичаха сълзи.
— О, скъпа! Какво не е наред? Уентуърт! — викна тя, тъй като вече бяха наближили нейните покои. Гласът ѝ привлече вниманието на дузина слуги. — Дай ми кърпичката си и незабавно донеси чаша вода!
Херцогинята насочи Амилия да седне на едно канапе, сетне подсуши сълзите ѝ с изненадваща деликатност.
— Съжалявам — тихо каза Амилия. — Просто…
— Глупости! Аз съм тази, която трябва да се извини. Нямах си представа, че тези новини ще те разстроят — Женвиев говореше с майчински глас. Сетне, обръщайки глава към посоката, в която изчезна прислужникът, тя изрева: — Къде е водата?
— Добре съм, наистина — увери я Амилия. — Просто не бях виждала семейството си много отдавна и се страхувах…
Лейди Женвиев се усмихна и прегърна Амилия. Херцогинята зашепна в ухото ѝ:
— Мила, чух да казват, че отвсякъде при семейството ти отивали хора, които ги питали как точно си спасила императрицата. Те отвръщали, че не знаят нищо за това, но с пълна увереност можели да кажат, че си спасила тях.
Тези думи разтърсиха Амилия.
Лейди Женвиев сгъна кърпичката и отново изрева:
— Какво стана с водата?
Когато въпросната пристигна, херцогинята мушна хладната чаша в ръцете на Амилия. Тя отпи, докато едрата жена я галеше по косата.
— Ето, това е по-добре — измърка прасекинята.
— Благодаря.
— Няма за какво, скъпа. Вече в състояние ли си да узнаеш защо те доведох тук?
— Да, така мисля.
Намираха се в приемната на херцогинята, част от четиристайните покои, които Женвиев се бе заела да украси, превръщайки неприветливия каменен склеп в разкошен салон. Дебели вълнени драперии в червено и златно не оставяха и инч непокрита стена. Фасади придаваха широта и пищност на тесните прозорци. Изящно резбована полица украсяваше камината. Дебели меки килими покриваха пода. От старата мебелировка не бе останала и следа. Всичко бе ново. По-очарователно нещо Амилия не бе виждала досега.
Дузина прислужници, до един облечени в златно и алено, възобновиха предните си задължения. Но сред присъстващите в стаята един изпъкваше. Беше висок мъж, издокаран във великолепна премяна от сребърен и златен брокат. На главата си носеше ексцентрична, но елегантна шапка с огромно перо.
— Виконте — викна херцогинята, помахвайки му да се приближи. — Амилия, скъпа, позволи ми да ти представя виконт Албърт Уинслоу.
— Очарован съм — той свали шапка и я размаха в почтителен поклон.
— Албърт вероятно е най-големият експерт по организирането на грандиозни събития. Наех го да ръководи моя Летен фестивал. Резултатът беше удивителен. Казвам ти, този човек е гений.
— Твърде сте любезна, милейди — рече Уинслоу с топла усмивка.
— Още не мога да проумея как беше успял да напълниш рова с делфини. Ами знамената — не бях виждала нищо такова. Чиста магия!
— Удоволствие е да съм Ви зарадвал, милейди.
— Амилия, на всяка цена трябва да използваш Албърт. Не се притеснявай за разходите. Настоявам аз да платя.
— Глупости, прекрасни ми дами. Не би ми и минало през ума да приема пари за такова благородно мероприятие. Времето ми е на ваше разположение, ще сторя всичко по силите си от преданост към вас, както и към Нейно Високопреосвещенство, разбира се.
— Ето! — изгука лейди Женвиев. — Този мъж е истински рицар! На всяка цена прибегни до услугите му, скъпа.
Двамата се взираха в Амилия, докато тя не се принуди да кимне.
— За мен е неописуемо удоволствие да ви служа, милейди. Кога ще мога да се срещна с вашия персонал?
— А… — Амилия се поколеба. — Само двамата с Нимбус сме. Нимбус! Съжалявам, но бях тръгнала към него, когато… когато се срещнахме. Трябваше да подберем забавлението за пиршествата, а закъснявам ужасно.
— Тогава трябва да побързаш — рече лейди Женвиев. — Вземи и Албърт със себе си. Той може да започне оттам. Сега бягай. И не е нужно да ми благодариш, скъпа. Успехът ти ще бъде моята награда.
Амилия забеляза, че виконт Уинслоу не беше толкова формален в отсъствието на херцогинята. Той посрещаше топло всеки изпълнител, а неизбраните бяха отпращани почтително. Знаеше точно какво се изисква, така че под неговото ръководство прослушването протече бързо. Спряха се на двадесет номера, по един за всяко предсватбено пиршество, три за банкета в навечерието и пет за церемонията след сватбата. Виконтът дори подбра резерви за всеки случай.
Амилия му беше благодарна за оказаната помощ. Колкото и да бе свикнала да разчита на Нимбус, той нямаше опит с организирането на събития. Първоначално той изпълняваше службата на ментор на императрицата, но мина доста време, откакто бе преподавал протокол на Модина. От тези ѝ умения нямаше нужда, тъй като тя не напускаше стаята си. Така че Нимбус стана секретар на секретарката, дясна ръка на Амилия. Знаеше как се постигат нещата в кралския двор, докато Амилия си нямаше и понятие.
През годините си на служба на рениддските благородници Нимбус бе усвоил финия език на манипулацията. Бе се опитал да обясни нюансите на това умение и на Амилия, ала тя се оказа лош ученик. Понякога я поправяше за сторените от нея глупости, като например поклон на камерхера, благодаренето на прислужник, оставането на крака, принудило и другите да стоят прави. Почти всеки неин успех в замъка се дължеше на Нимбус. Някой по-амбициозен човек би възнегодувал против това, но Нимбус винаги предлагаше съветите си любезно и учтиво.
Понякога, когато Амилия се уловеше да върши някаква глупост или когато почервенееше от срам, забелязваше Нимбус да разлива нещо отгоре си или да се спъва в килима. Веднъж дори се затъркаля по продължение на половин стълбище. Дълго време Амилия го смяташе за непохватен, но наскоро започна да подозира, че Нимбус може да е най-ловкият човек, когото някога е срещала.
Бе късно и Амилия крачеше бързо към стаята на императрицата. Отминали бяха дните, когато прекарваше всяка минута в компанията на Модина. Задълженията не ѝ оставяха време, но никога не се оттегляше, без да е посетила императрицата, нейната най-близка приятелка.
Свивайки покрай един ъгъл, тя се сблъска с някого.
— Извинете! — възкликна тя, чувствайки се глупаво за краченето си с наведена глава.
— О, не, милейди — отвърна мъжът. — Аз съм този, който трябва да се извини, че съм застанал като пън. Моля, простете ми.
Амилия не го познаваше, но тези дни в двореца имаше много нови лица. Той беше висок, отметнал назад широките си рамене. Гладко обръснат, стегнато подстриган. По облеклото и маниерите му личеше, че е благородник. Беше облечен добре, но за разлика от много гости за фестивала, одеждите изглеждаха носени.
— Просто съм малко объркан — додаде той, оглеждайки се.
— Загубили ли сте се? — запита тя.