Той кимна.
— В гората и през полето си зная пътя. Мога да определя къде се намирам по луната и звездите, но затворен сред каменни стени съм пълен имбецил.
— Всичко е наред. И аз се губех постоянно преди. Къде отивате?
— Бях отседнал в рицарското крило по молба на моя лорд, но излязох на разходка и не мога да открия обратния път.
— Значи сте войник.
— Да, простете ми. Глупостта ми е безкрайна — той отстъпи назад и се поклони. — Сър Бректън от Чадуик, син на лорд Белстрад, на вашите услуги, милейди.
— О! Вие сте сър Бректън?
Външният вид никога не бе впечатлявал Амилия, но Бректън беше съвършен. Точно каквото би очаквала един рицар да бъде: красив, изтънчен, силен — шеметен, както се бе изразила лейди Женвиев. За пръв път от идването си в двореца ѝ се прииска да беше красива.
— Наистина съм аз. Чували сте за мен, за добро или зло…?
— Добро, със сигурност. Ами че… — тя се улови и спря, усещайки как се изчервява.
Притеснение сгърчи челото му.
— Нима съм сторил нещо, с което да предизвикам неудобството Ви? Ужасно съжалявам, ако…
— Не, не, нищо такова. Просто се държах глупаво. Да си призная, до днес не бях чувала за вас, и тогава…
— Тогава?
— Не ми е удобно — призна тя, чувствайки се още по-объркана от вниманието му.
Изражението на рицаря стана сериозно.
— Милейди, ако някой е опетнил честта ми — или ви е навредил чрез употребата на името ми…
— О, не. Нищо подобно. Просто херцогинята на Рочел каза…
— Да?
Амилия потръпна.
— Каза, че трябвало да ви помоля да носите моя знак в турнира.
— Разбирам — Бректън изглеждаше облекчен. — Съжалявам за разочарованието, което се налага да ви нанеса, но аз не…
— Зная. Зная — прекъсна го тя, предпочитайки да не чуе думите. — Аз самата бих ѝ казала това, ако ми се бе отворила подобна възможност — тази жена е истинска вихрушка. Самата мисъл, някой рицар — който и да е — да носи моя знак, е абсурдна.
Сър Бректън изглеждаше объркан.
— И защо?
— Погледнете ме! — тя отстъпи крачка назад, за да може той да я види по-ясно. — Не съм красива, а както и двамата знаем, не съм и изящна. Не съм благородница, баща ми изработва карети. Не смятам, че някоя хрътка би седнала до мен на трапезата, камо ли знаменит рицар като вас.
Веждите на Бректън се повдигнаха рязко.
— Изработва карети? Вие нея ли сте? Лейди Амилия от Тарин дол?
— Да, съжалявам — тя постави ръка на челото си и подбели очи. — Виждате ли, мога да се похваля с обноските на муле. Да, аз съм Амилия.
Един дълъг миг Бректън я изучаваше мълчаливо. Сетне рече:
— Вие сте слугинята, която спасила императрицата?
— Разочарование, знам — тя зачака той да се изсмее и да изтъкне, че тя не би могла да бъде Избраницата. Макар публичното изявление на Модина да бе помогнало, също така бе накарало Амилия да се чувства неудобно. За момиче, прекарало целия си живот в опит да не привлича внимание, известността беше нещо трудно. И нещо по-лошо — тя бе измамница. Историята за божествена намеса беше лъжа — начинът, по който Салдур манипулираше ситуацията в своя угода.
Но рицарят не се изсмя. Само попита:
— Значи смятате, че никой рицар няма да носи вашия знак, защото във вените ви не тече благородна кръв?
— Да, това, както и още дузина причини. Понякога дочувам шушуканията.
Сър Бректън се отпусна на коляно и сведе глава.
— Умолявам ви, лейди Амилия, удостоете ме с честта да бъда ваш рицар на турнира.
Тя стоеше безмълвна.
Рицарят повдигна очи.
— Обидих ви, нали? Твърде съм настоятелен! Простете дебелоочието ми. Нямах намерението да участвам в турнира, тъй като намирам подобни съревнования за ненужно застрашаване на живота на добри мъже, провеждани в името на суета и глупашко развлечение. Ала сега, срещайки вас, осъзнавам нуждата да участвам, защото много повече е заложено. Честта на всяка дама трябва да бъде защитена, а вие не сте обикновена дама, ала самата Избраница на Марибор. За вас бих избил хиляда врагове, за да очистя доброто ви име. Мечът и копието ми са ваши, милейди, ако благоволите да ми окажете честта.
Поразената Амилия осъзна, че се е съгласила, едва след като се отдалечи. Не спря да се усмихва по време на остатъка от изкачването си по стълбите.
Амилия стигна стаята на Модина в повишено настроение. Денят бе добър, може би най-добрият такъв в живота ѝ. Бе открила, че семейството ѝ е добре. Подготовката за сватбата бе поверена на опитен и изтънчен човек. И красив рицар бе коленичил пред нея, молейки да се сражава под нейния знак. Амилия нетърпеливо грабна халката, развълнувана да сподели новините с Модина, но всичко бе забравено в мига, в който отвори вратата.
Както обикновено, Модина седеше пред прозореца, облечена в тънката си бяла нощница, взирайки се в блесналия на лунната светлина сняг. Край нея имаше огромно огледало, прикачено с месинг към дървена рамка.
— Това пък откъде се взе? — запита Амилия, шокирана.
Императрицата не отговори.
— Откъде е?
Модина погледна към огледалото.
— Красиво е, нали? Жалко, че донесоха толкова хубаво. Подозирам, че са искали да ми доставят удоволствие.
Амилия се доближи до огледалото и прокара пръсти по полирания ръб.
— Откога е тук?
— Донесоха го тази сутрин.
— Изненадана съм, че е оцеляло досега — Амилия се обърна към императрицата.
— Не бързам, Амилия. Остават ми няколко седмици.
— Значи си решила да чакаш до сватбата си?
— Да. Първо смятах, че няма да има значение, но после осъзнах, че това ще се отрази зле на теб. Ако изчакам, ще изглежда, че вината е на Етелред. Всички ще решат, че не съм могла да понеса мисълта той да ме докосне.
— Това ли е причината?
— Не, не изпитвам нищо към него или към каквото и да било. Но ти ще бъдеш добре — Модина се обърна, за да погледне към приятелката си. — Вече дори не мога да плача. Не плаках, когато заловиха Ариста — дори едничка сълза не пророних. Гледах всичко през прозореца. Видях Салдур и серетите да влизат, знаех какво означава това. Те излязоха, но тя не го стори. Сега е в онова ужасно мрачно място, където преди бях аз. Когато тя беше тук, имах някаква цел. Сега не е останало нищо. Време е призракът да изчезне. Регентите вече не се нуждаят от мен за изграждането на империята. На теб ти дадох по-добър живот, дори Салдур няма да те нарани сега. Опитах се да помогна и на Ариста, но се провалих. Време ми е да си ида.
Амилия коленичи до Модина, нежно махна косата от лицето ѝ, целувайки я по бузата.
— Не говори така. Била си щастлива някога. Отново може да бъдеш.
Модина поклати глава.
— Момиче на име Тракия беше щастливо. Тя живееше с обичното си семейство в едно малко селце край река. Заобиколена от приятели, играеше на полето и сред гората. Това момиче вярваше в утрешния ден. Очакваше даровете, които Марибор щеше да ѝ поднесе. Вместо тях, той ѝ изпрати мрак и ужас.
— Модина, винаги има място за надежда. Моля те, трябва да повярваш.
— Имаше един ден — когато с теб бяхме при чиновника да поръчаме плат — в който видях мъж от миналото си. Той беше надежда. Той веднъж спаси Тракия. За момент, за един много кратък момент, си помислих, че е дошъл да ме спаси и сега, ала не беше. Когато той се отдалечи, знаех, че е само спомен от времето, когато съм била жива.
Ръцете на Амилия подириха тези на Модина и когато ги намериха, ги обгърнаха, както някой би поел умираща птица. Амилия се затрудняваше да диша. Долната ѝ устна започна да трепери, тя погледна назад към огледалото.
— Права си. Наистина е срамота, че са ти донесли толкова красиво.
Тя прегърна Модина и започна да плаче.
Глава 5
Стъпки в снега
На няколко мили от Медфорд Ройс видя дима и се приготви за най-лошото. Преди прекосяването на Галевир предвещаваше отрупаните улици на столицата, ала днес, докато бързешком минаваше моста, го чакаха единствено овъглените стълбове и сажделивите камъни. Познатият му град бе изчезнал.
Ройс не можеше да нарече никое място свой дом. За него тази дума означаваше някакво митично място, подобно на рай или земи на феи, но улица Капризна бе най-близкото подобно нещо. Пресен сняг покриваше града, като хвърлен от природата чаршаф върху трупа. Нямаше непострадала сграда, а за много постройки можеше да се говори единствено в минало време, сведени до купчина пепел. Портите на замъка бяха разбити, част от стените срутени. Дори дърветата на Площада на благородниците ги нямаше.
От публичния дом в Долния квартал бяха останали само няколко обгорели греди. От другата страна на улицата пък се поклащаше само овъглената табела, върху която с взиране можеше да се различи намек за роза.
Слезе от коня и се приближи към останките от публичния дом. На мястото на някогашния кабинет на Гуен зърна бледи пръсти да се подават изпод срутена стена. Краката му се подкосиха и едва го понесоха към руините. Димът стисна гърлото му и Ройс закри лице с шала. Достигайки стената се приведе, опитвайки се да я отмести. Парчето под пръстите му се отчупи, но бе достатъчно да се види какво има отдолу.
Празна кремава ръкавица.
Ройс отстъпи назад. Присядайки на обгорелия праг, установи, че трепери. Не беше свикнал да се страхува. През годините бе престанал да се притеснява дали ще оживее или не, заключавайки, че бързата смърт му спестява мъките на живота в свят тъй жесток, че е осъдил сирак на съществуване. Винаги бе готов за смъртта, играейки на комар с нея, залагайки срещу ѝ. Задоволяваше се с мисълта, че рисковете бяха оправдани — нямаше нищо ценно за изгубване, нищо, за което да се страхува.
Гуен бе променила всичко.
Той беше идиот. Не трябваше да я оставя сама.
Защо чаках?
Можеха да бъдат в безопасност в Авемпарта, където само той можеше да влиза. Новата империя щеше да си удря главите в стената и никога да не докосне него или семейството му.
Недалеч на улицата шумно ято гарвани се издигна във въздуха. Ройс се изправи и наостри уши, дочувайки гласове, донесени от вятъра. Забелязвайки кобилата си да крачи по улицата, изруга, задето не я бе вързал. Улавяйки юздите, забеляза патрул имперски войници да преминават покрай руините на дома на Мейсън Грамън.
— Стой! — изкрещя водачът им.
Ройс се метна на кобилата си и я пришпори. Тъкмо тогава изсвистя стрела и конят му се строполи. Ездачът успя да скочи навреме. Превъртя се в снега и се изправи на крака, измъкнал Алвърстоун — кинжала си. Шестима войници се приближаваха към него. Само един от тях носеше арбалет и в момента бе зает да зарежда нов болт.
Ройс се обърна и побягна.
Вмъкна се в уличка, изпълнена с отломки, виеща се край „Розата и бодилът“. Прекосявайки канала недалеч от конюшнята на странноприемницата, с изненада установи наличието на дъсчения мост. Зад него се носеха викове, ала бяха далечни, приглушени от снега. Старата конюшня все още стоеше. С подскок той се хвана за перваза на прозореца от втория етаж. Дори и да го проследяха, войниците щяха да бъдат объркани от изчезването му. Това бе цялата преднина, от която Ройс се нуждаеше. Изтегли се до покрива, прекоси го, сетне слезе от другата страна. Отдели миг да прикрие следите си, след което пое на запад.
Ройс стоеше на ръба на гората, опитвайки се да реши между пътя и по-директния маршрут през дърветата. Отново започна да вали сняг, вятърът запращаше косо снежинките. Бялата завеса приглушаваше цветовете, превръщайки света в мъглива сивота. Крадецът раздвижи ръце. Пръстите му отново бяха станали безчувствени. Покрай бързането да намери Гуен, за пореден път бе забравил да си вземе ръкавици. Придърпа качулката и омота шала. Северозападният вятър грубо дърпаше наметалото му, плющейки с него като бич. Затъкна го няколко пъти в колана си, но накрая се отказа — вятърът бе настоятелен.
Уиндското абатство се намираше на ден път, ако ставаше дума за лятото; и ден и половина, ако се пътуваше зиме. Ройс си нямаше представа колко време ще му отнеме да стигне дотам пеш и през снега. А без съответното снаряжение, бе твърде вероятно изобщо и да не стигне. Почти всички негови принадлежности бяха останали в дисагите, включително одеялото, храната и водата. Дори нямаше как да запали огън. Благоразумният избор би бил пътят. Вървенето щеше да е по-лесно, съществуваше и вероятността да срещне други пътници. Но пак си оставаше по-дългият маршрут. Затова се спря на прекия път през гората. Надяваше се, че Гуен е удържала на обещанието си и е отишла в манастира, ала имаше само един начин това да се провери. Нуждата му да я види бе станала отчайваща.
С падането на нощта звездите засияха ярко над блесналата белота. Борейки се със скритите под снега дънери и камънаци, Ройс спря при вида на пресни стъпки. Заслуша се, но чу само воя на вятъра сред заснежените дървета.
Ловко подскочи на отчасти паднало дърво и отърча нагоре по него, издигайки се на няколко фута над земята. Огледа следите. Бяха не по-дълбоки от неговите, твърде плитки за някой с броня, макар и най-леката.
Кой ли е тръгнал пеш из гората сега?
Стъпките отиваха в неговата посока, а и Ройс искаше да държи притежателя им пред себе си, затова пое напред. Следването на вече прокарания път беше по-лесно и крадецът бе благодарен за това облекчение.
Когато достигна върха на един хълм, стъпките свиваха надясно, очевидно поемайки обратно.
— Съжалявам, че тръгваш — промърмори Ройс. Дъхът му оформи облаче.
Слизайки по склона си припомни мястото от пътуването, което преди три години бяха предприели заедно с Ейдриън и принц Олрик. Тогава, както и сега, откриването на път бе затруднено, трябваше да се бори, за да продължи надолу. Снегът правеше от това истинско предизвикателство, а когато стигна долу, там го чакаха дълбоки преспи. Не бе изминал и сто фута, когато отново попадна на следите. Пак ги последва, приветствайки улеснението.
Прекосил долината, спря на ръба на другия склон. Стъпките свиваха надясно. Този път Ройс спря. Леко вляво можеше да види лесен маршрут. Л-образната клисура, разчистена и загладена от водите, бе примамлива. Канеше се да поеме по този път, но забеляза в кората на изправения пред него смърч издълбана стрелка, сочеща надясно. Стъпките, които бе следвал, бяха обсипани с парченца дърво.
— Значи искаш да продължа да те следвам — прошепна си Ройс. — Това е само малко по-притеснително от факта, че изобщо знаеш за следването ми.
Огледа се. Никого не видя. Единственото движение бе нежното полягане на снежинките. Покоят бе едновременно зловещ и мирен, сякаш гората го чакаше да реши.
Краката му бяха омекнали, крайниците вдървени. Никога не бе харесвал поканите, но предположи, че следването на стъпките още веднъж щеше да го отведе по по-лесния път. Няколкостотин фута по-късно по протежението им забеляза чифт топли ръкавици да висят от клона на едно дърво. Ройс ги нахлузи и установи, че са още топли.
— Добре, това вече е зловещо — рече на глас Ройс. Повишавайки тон, додаде: — Бих желал и мех с вода, гореща пържола с лук, малко пресен хляб и масло.
Навсякъде около него царуваше спокойствието на снега сред мрачните дървета. Ройс сви рамене и продължи напред. Следите свиваха наляво, но по това време от стръмното нанагорнище бе останал само лек наклон. Крадецът очакваше вечеря да го чака на върха на хълма, ала там нямаше нищо. В далечината имаше светлина, стъпките водеха право към нея.
Ройс прехвърли през ума си вероятностите, но не стигна до някакво конкретно заключение. Нямаше начин имперски войници да го превеждат през гората, а се намираше твърде далеч от Уиндърмиър, за да са монаси. Десетки легенди нашепваха за феи и призраци, обитаващи горите на западен Меленгар, ала никоя не споменаваше за обитатели, оставящи дири и топли ръкавици с един пръст.
Както и да прехвърляше вариантите, не можеше да отбележи предстоящ капан. И все пак стисна дръжката на Алвърстоун, отправяйки се напред. С намаляването на разстоянието видя, че светлината идва от къщурка, построена високо в короната на едър дъб. Под къщицата имаше гъста вечнозелена ограда, зад която тъмен кон пристъпваше из снега.