— Ехо? — викна Ройс.
— Качвай се — долетя глас. — Ако не си прекалено уморен.
— Кой си ти?
— Приятел. Стар приятел — или по-скоро, ти си мой такъв.
— Как ти е името… приятелю? — Ройс се взря във входа на къщата.
— Рин.
— Може да ти се стори странно, но аз имам малко приятели, а сред тях няма никой на име Рин.
— Не съм ти казвал името си преди. Сега ще се качиш ли да хапнеш нещо или просто ще откраднеш коня ми? Аз лично те съветвам да сториш първото.
Ройс погледна към животното, сетне грабна висящото въже с възли и се покатери. Достигайки пода на къщата, надникна вътре. Мястото бе по-голямо от очакваното, беше топло и миришеше на варено месо. Навсякъде имаше клони, всеки от които изстърган гладко като парапет. По клоните висяха котлета и шалове, а няколко слоя одеяла и черги покриваха дървения под.
Разположена в стол от клони, стройна фигура пушеше лула.
— Заповядай, мистър Ройс — усмихнато рече Рин.
Носеше грубовато съшити дрехи, направени от сурови кожи. На главата си имаше шапка, която приличаше повече на чувал. Тя бе скрила ушите му, но очите и специфичните скули издаваха елфическия му произход.
В другата страна на помещението жена и малко момче режеха гъби и ги поставяха в очукана съдина, овесена над малко огнище, изградено от речни камъни. Те също бяха мир — мелез между човек и елф. И двамата не продумаха, но го поглеждаха от време на време, добавяйки зеленчуци в котлето.
— Знаеш името ми? — запита Ройс.
— Разбира се. Не е име, което ще забравя лесно. Моля те, заповядай. Моят дом е и твой.
— Откъде ме познаваш? — Ройс издърпа и краката си, затваряйки вратата.
— Три есени по-рано, точно след убийството на Амрат, ти беше в „Сребърната кана“.
Ройс се замисли. Шапката!
— Те бяха болни — Рин посочи с глава към семейството си. — Трескави, и двамата. Бяхме свършили храната, аз дадох последните си пари за малко стар хляб и ряпа от мистър Хал. Знаех, че няма да е достатъчно, но нищо друго не ми оставаше да сторя.
— Ти беше елфът, когото обвиниха в кражба. Свалиха ти шапката.
Рин кимна. Изпусна дим от лулата си и рече:
— Ти и твоят другар организирахте група, която да спаси принца на Меленгар. Помоли ме да се присъединя. Обеща ми честна делба.
Ройс сви рамене:
— Нуждаехме се от всеки, желаещ да помогне.
— Не ти повярвах. Кой от вида ми би го сторил? Никой никога не е давал полагащото му се на елф, но бях отчаян. Накрая Дрейк отказа да ми плати, точно както очаквах. Но ти удържа на думата си и го принуди да ми даде моя дял — и кон. Заплаши да ги избиеш, ако не го сторят — усмихна се леко. — Дрейк ми даде жребеца с всички такъми. Смятам, че е искал да се отърве от мен. Напуснах, преди да са си променили решението. Бях се отдалечил на мили разстояние, когато имах възможност да погледна в дисагите. Плодове, ядки, месо, сирене, пинта уиски, мях сайдер — всичко това само по себе си би било истинско съкровище. Но намерих още одеяла, дрехи, брадва, кремък и желязо, нож — и кесия. В нея имаше златни тененти — двадесет и два.
— Златни тененти? Получил си коня на барон Трумбул?
Рин кимна.
— Имаше повече от достатъчно да купя лекарства, а с коня се върнах навреме. Молех се да ми се отдаде възможност да ти благодаря, преди да съм умрял — и ето че днес я получих. Видях те в града, но там нищо не можех да сторя. Толкова се радвам, че те убедих да ни посетиш.
— Ръкавиците бяха отлична добавка.
— Моля те, разполагай се. Бъди наш гост за вечеря.
Ройс окачи наметалото си заедно с шала на един клон и остави ботушите да се сгреят край огъня. Четиримата се нахраниха почти мълчаливо.
След като бе взела празната купа на Ройс, съпругата на Рин за пръв път заговори:
— Изглеждате уморен, господин Ройс. Да ви приготвя ли легло за през нощта?
— Не, съжалявам. Не мога да остана — каза Ройс, изправяйки се.
Приятно беше отново да усеща краката си.
— Бързаш ли? — попита Рин.
— Може да се каже.
— В такъв случай вземи коня ми, Хивенлин.
Само час по-рано Ройс би откраднал всеки попаднал му кон, така че сега с изненада се чу да казва:
— Не. Не, благодаря.
— Настоявам. Нарекох го Хивенлин в твоя чест. Означава неочакван дар на елфически. Трябва да го вземеш. Познава всяка горска пътека и ще те отведе безопасно до нужното ти място.
Рин кимна към момчето, което ловко се измъкна през вратата.
— Ти се нуждаеш от коня — рече Ройс.
— Не съм тръгнал из гората посред нощ без багаж. Много години съм живял без кон. Сега ти се нуждаеш повече от мен. Или можеш честно да заявиш, че не ти трябва?
— Добре, ще го взема назаем. Поел съм към Уиндското абатство. Ще ги уведомя, че животното е твое. Можеш да си го вземеш оттам — Ройс се облече и се спусна по въжето. Долу го чакаше синът на Рин, приготвил коня.
Рин също слезе.
— Хивенлин е вече твой. Ако не се нуждаеш от него, дай го другиму.
— Ти си луд — каза Ройс, поклащайки невярващо глава. — Но нямам време да споря.
Покатери се на седлото и погледна към Рин, застанал в снега в подножието на малкия си дом.
— Слушай… не съм… не съм свикнал хората… знаеш…
— На добър път, приятелю.
Ройс кимна и насочи Хивенлин към пътя.
Пътува цяла нощ, следвайки пътя, борейки се с бурята, която вятърът хвърли в лицето му. Вятърът немилостиво го млатеше, карайки го да трепери. Ройс тормозеше Хивенлин, но животното бе от сой и издържа.
При изгрев-слънце спряха за кратка почивка под завета на ели. Ройс се подкрепи с парчето гъбен хляб, предоставено му от съпругата на Рин. Даде и на коня.
— Съжалявам за пришпорването — каза му. — Но ще се погрижа да получиш топло място в конюшнята с много храна.
Ройс пропусна да упомене, че уговорката зависи от намирането на Гуен. Не беше ли тя в манастира, изобщо нямаше да се грижи за нуждите на коня. Нямаше да го интересува нищо.
Бурята вилня през целия ден, навявайки сняг по пътя в бледо напомнящи змии форми. По време на цялото пътуване нито един пътник не бе срещнат. Денят премина в заслепяваща белота.
С падането на мрака достигнаха подножието на Манастирския хълм. Застиналото абатство се появи иззад снежните завеси. Тишината притесняваше Ройс, напомняше му на онази визита отпреди три години, когато империалистите бяха опожарили абатството с все заключените вътре монаси. Паниката заплашваше да обземе крадеца, докато той търчеше по каменните стъпала и дърпаше огромните врати. Влезе и бързо закрачи, дирейки лице, което и да е лице, което да може да попита за Гуен. Никой монах не би пропуснал пристигането на група проститутки.
Коридорът бе мрачен, както и този, отвеждащ към метоха. Отвори вратата към трапезарията, която беше безлюдна. Край празните маси се проточваха също тъй пустите пейки. Кухото ехо на собствените му стъпки изпълни Ройс с отчаяние и той затича към църквата. Достигайки високите двойни врати, той се страхуваше, че отново ще ги намери залостени с вериги — както тогава. Хващайки халките, дръпна силно.
Заля го нежният звук на хорово пеене и Ройс се взря в дълъг неф, изпълнен с монаси. Огромните врати изгърмяха, удряйки се в стените. Пеенето секна и дузини глави се обърнаха към входа.
— Ройс? — рече глас. Женски глас — нейният глас.
Гората от кафяви раса се размести, зърна Гуен сред тях, облечена в зелена рокля. По времето, когато стигна пътеката, той вече бе обгърнал ръце около нея и стискаше толкова силно, че тя изохка.
— Мастър Мелбърн, ако обичате — рече абатът. — По средата на вечернята сме.
Глава 6
Дворецът
Ейдриън дръпна завесите и запали свещта на масичката, сетне се обърна към Албърт:
— Какво откри?
В миналото винаги Ройс организираше срещите. Ейдриън напрягаше ума си да си припомни всички дребни детайли, на които наблягаше партньорът му.
Намираха се в стаята му в странноприемницата, първата им среща след напускането на Ройс. Сега Албърт беше отседнал в палата и Ейдриън държеше срещите им да бъдат нарядко. Един гост на императрицата можеше и да посети някаква занемарена кръчма да се развесели, но твърде много посещения биха събудили подозрение.
— Джени ме запозна със секретарката на императрицата — рече Албърт. Бе облечен в тежко наметало, чиято семпла вълна скриваше пищните му одежди. — Момичето се разплака от радост, когато Джени ѝ каза новините за семейството ѝ. Спокойно мога да заявя, че лейди Амилия обича херцогинята, а на мен поне се доверява. Да беше видял Джени. Възхитителна беше. А покоите ѝ са невероятни.
— Ами Лио?
— Тих — както винаги, но и той е в кюпа. Ако за Джени не представлява проблем, за него също не е. Пък и той винаги е мразел Етелред.
Двамата седнаха на масата. Бледата премигваща светлина откриваше само лицата им. Повече от седмица Ейдриън бе дирил информация в града, но не напредваше особено. Не умееше да планира като Ройс.
— А и знаеш как Джени обожава интригите — додаде Албърт. — Та както и да е, тя уреди да бъда назначен за официален сватбен организатор.
— Отлично. Научи ли нещо от полза?
— Попитах лейди Амилия за места, които биха могли да бъдат използвани за временно настаняване на изпълнителите. Казах ѝ, че е често срещана практика да се използват празни килии за целта, тъй като е трудно да се намери място в странноприемниците.
— Хитро.
— Благодаря, обаче нямаше полза. Според нея дворецът не разполагал с тъмница, само със затворническа кула.
— Това звучи добре.
— Която е празна.
— Празна? Сигурен ли си? Провери ли?
Албърт поклати глава:
— Нямам достъп.
— Защо, след като е празна?
Виконтът сви рамене.
— Никаква идея, но лейди Амилия ме увери, че е. Каза, че самата тя е била там. Пък и наблюдавах последните няколко нощи, убеден съм, че е права. Никаква светлина не видях. Макар че веднъж видях един серет да влиза.
— Други идеи?
Албърт забарабани с пръсти по плота, замисляйки се.
— Единствената друга забранена зона е петият етаж, където трябва да са покоите на императрицата.
— Виждал ли си я? — Ейдриън се приведе напред. — Говори ли с нея?
— Не. Доколкото мога да кажа, Модина никога не напуска стаята си. Амилия настоява, че императрицата е заета да ръководи империята, а и е още слаба. Очевидно тази комбинация прави невъзможно приемането на посетители. Това се оказа източник за раздразнение. Всички от гостуващите благородници искаха да я посетят, но им бе отказано.
— Все някой трябва да я вижда.
— Лейди Амилия със сигурност. Също така има и камериерка… — Албърт зарови в туниката си, измъквайки посмачкани пергаменти, които изправи на масата. — А, ето. Камериерката се нарича Ана, а пазачът пред вратата — отново се зачете в бележките си — Джерълд. Ана е дъщеря на търговец на платове от Колнора. Що се отнася до Джерълд, пълното му име е Джерълд Бейниф. Родом от Чадуик. Семеен приятел на Белстрадови.
Виконтът зашумоля с пергаментите.
— Веднъж е бил личен помощник на сър Бректън. Заради храбростта си е препоръчан за телохранител на императрицата.
— А регентите?
— Предполагам те биха могли да я посещават, но, доколкото мога да кажа, не го правят. Поне никой от хората, с които говорих, не помни да ги е виждал някога на петия етаж.
— Тогава как управлява тя, щом никога не се среща с Етелред и Салдур?
— Смятам, че е очевидно. Империята се управлява от регентите.
Ейдриън се облегна смръщен.
— Значи тя е марионетка.
Албърт сви рамене:
— Възможно. Това от значение ли е?
— Двамата с Ройс я познавахме — преди да стане императрица. Смятах, че тя би могла да ни помогне.
— Не изглежда, че тя притежава някаква власт.
— Някой знае ли?
— Някои от аристократите може и да подозират, макар повечето да изглеждат колосално незапознати.
— Не е възможно всички да са толкова наивни.
— Не трябва да забравяш, че много от тях са изключително набожни и фанатични империалисти. Вярват на историята, че родът ѝ води началото си от Марибор. Доколкото можах да проуча, по-голямата част от простолюдието също споделя това виждане. Слугите и дори дворцовите пазачи гледат на нея с възхита. Нередовните ѝ появи само засилват това. Мечтата на политика. Тъй като бива виждана рядко, никой не приписва грешките на нея, вместо това всички обвиняват регентите.
— Значи само Амилия, пазачът и камериерката я посещават? Никой друг?
— Така изглежда. О, чакай — Албърт поспря. — Нимбус също има достъп.
— Нимбус? — попита Ейдриън.
— Да, той е царедворец от Вернес. Срещнах го преди няколко години на някакво тържество или бал. Всъщност той беше този, който представи лорд Дареф и мен на Белънтайн, от своя страна довело до двойната кражба на писма за графа на Чадуик и Аленда Ланаклин. Нимбус е хилав веселяк, който обича да се облича в крещящи дрехи и напудрена перука. Винаги носи малка кожена чанта през рамо — носят се слухове, че вътре държи грим. По-умен е, отколкото изглежда. Много е наблюдателен — всичко чува. Бил е нает от лейди Амилия и работи като неин помощник.
— А каква е вероятността на теб да ти бъде позволена аудиенция с императрицата?
— Нищожна, подозирам. Защо? Току-що ти казах, че няма с какво тя да ни помогне. Или мислиш, че държат Гаунт в стаята ѝ?
— Не — Ейдриън прокара ръка върху масата, сякаш галейки сенките. — Просто бих искал да… не зная, да видя дали е добре, предполагам. Обещах на баща ѝ да се грижа за нея… да се уверя, че тя е добре.
— Тя е императрицата — изтъкна Албърт. — Или той не е чул?
— Мъртъв е.
— О — Албърт замлъкна.
— Просто бих се почувствал по-добре, ако мога да поговоря с нея.
— Гаунт ли е целта ни — или императрицата?
Ейдриън се намръщи.
— Е, не изглежда да напредваме с откриването на килията му.
— Струва ми се, че направих всичко в рамките на възможностите си. Аз съм организатор на сватба, не стражник. Хората стават подозрителни, ако заговоря за затворници.
— Наистина не смятах, че ще е толкова трудно да го открием.
Албърт въздъхна.
— Ще опитам отново — рече той, изправяйки се и пристягайки плащ.
— Почакай малко. Когато пристигнахме, не спомена ли, че набирали нови пазачи?
— Да, очакват огромни тълпи. Защо?
Ейдриън не отговори веднага, взирайки се в пламъка, масажирайки мазолестите си длани.
— Мислех си отново да размахам оръжие в името на короната.
Албърт се усмихна:
— Малко си свръхквалифициран за такава работа.
— Значи няма да имам проблеми да ме изберат.
Ейдриън си чакаше реда сред слабоватите, гърбави бъдещи войници. Те пристъпваха от крак на крак и духаха в шепи. Редицата се проточваше от главната порта до казармите в градината на двореца. Тъй като беше единственият със собствено оръжие и читаво наметало, Ейдриън се чувстваше не на място. Наложи си да влачи крак и да върви прегърбен.
Снежни преспи се бяха проснали край вътрешните стени на добре почистения двор. Пред казармите бе изкопана дупка, в която гореше огън. Над него стражниците спираха периодично, за да затоплят ръце или изпият чаша гореща напитка. Хлапета сновяха между кладенеца и купчините дърва, носейки съответно кофи или цепеници.
— Име? — запита груб войник, когато Ейдриън влезе в сумрачната казарма и се изправи пред очукано бюро.
Зад бюрото седяха трима мъже с кожени дрехи. Край тях имаше и дребен чиновник, когото Ейдриън бе виждал веднъж в двореца. Противен тип с оплешивяваща глава и оцапани с мастило пръсти, той имаше пред себе си пергамент, перо и мастилница.
— Имаш ли изобщо име? — запита мъжът в средата.
— Балдуин — отвърна Ейдриън. Чиновникът започна да драска по пергамента. Краят на перото му се развяваше като опашката на ядосана катерица.