— Лельо Деб! — каза Кейт, изчервена мъчително. Очевидно беше по-лошо, отколкото тя бе очаквала.
— Разбирам ви много добре, госпожо Пен — казах възпитано.
— Добре — отвърна ми тя, — в такъв случай надявам се, че ще прекарате приятно с нас. Мога ли да ви налея още малко чай?
Като ме постави на място и получи, както предполагаше, моята признателност, тя се подготви да бъде благоразположена домакиня.
Имаше спокойната властност на хората, чиито желания са били закон още от люлката. Започна приятен разговор за времето и градината си и как слънцето е накарало жълтите нарциси да поникнат.
После вратата се отвори и влезе един мъж. Изправих се на крака.
— Чичо Джордж — каза Кейт, — това е Алън Йорк.
Изглеждаше десет години по-млад от съпругата си. Имаше гъста, добре поддържана сива коса и розов тен на лицето, като човек току-що излязъл от банята. Ръкувахме се — дланта му беше мека и същевременно влажна.
Леля Деб каза без следа от неодобрение:
— Джордж, господин Йорк е един от приятелите жокеи на Кейт.
— Да — кимна той, — Кейт ми каза, че пристигате. Радвам се да ви видя.
Гледаше леля Деб, докато тя му наливаше чай, пое чашата и се усмихна със забележителна топлота.
Беше доста пълен за ръста си, но не беше дебел, с увиснал корем. Беше просто едър, като че ли бе подплатен и в крайна сметка изглеждаше весело закръглен. Притежаваше добродушното изражение, често срещано у пълните хора, известна мека, почти глупава отпуснатост на лицевите мускули. А същевременно ме гледаше преценяващо над ръба на чашата, с остри и неусмихващи се очи, потънали в тлъстина. Напомни ми за много бизнесмени, които бях срещал в работата си — потупващите се по гърба „ела-да-играем-голф“ мъже, способни с едната ръка да пият шампанско „Круг“ реколта 1949 и да хапват хайвер, а с другата да преглеждат и подписват важни договори.
Остави чашата до себе си, усмихна се и изражението му се промени.
— Много ми е любопитно да ви видя, господин Йорк — каза той, като сядаше и ми направи знак да сторя същото. Разглеждаше ме много внимателно, сантиметър по сантиметър, докато ме разпитваше какво ми е мнението за Божествения. Обсъждахме възможностите на коня заедно с Кейт, което означаваше, че аз говорех повече, тъй като Кейт знаеше малко неща, а общите познания на чичо Джордж за състезанията бяха замръзнали от деня, в който Обедно слънце бе спечелил дербито през 1937.
— Запомнил го е заради „Лудите кучета и англичаните“? — каза Кейт. — През цялото време отрича, но не мисля, че знае името на някой друг кон.
— О, разбира се, че знам — протестира чичо Джордж. — Буцефал, Пегас и Черната Беси.
— Тогава защо подарихте състезателен кон на племенницата си? — засмях се аз.
Чичо Джордж отвори уста, но я затвори. Премигна и накрая рече:
— Мислех си, че би трябвало да се среща с повече хора. Тук с нас няма младежка компания и смятам, че обкръжението й е доста затворено.
Леля Деб, която скучаеше мълчаливо заради конската тематика, отново взе участие в разговора.
— Глупости — каза рязко, — тя е възпитана и отгледана като мен, както се полагаше. В наши дни на момите им се дава много свобода и в резултат на това се увличат и обвързват с преследвачи на богатства или със случайно срещнати хора без добър произход. Девойките се нуждаят от строгост и напътствия, ако трябва да се държат като дами и да стигнат до подходящи, равностойни бракове.
В крайна сметка ми оказа милостта да избягва да ме гледа в очите, докато говореше. Вместо това се наведе и потупа спящия дакел.
Чичо Джордж смени темата с почти доловима въздишка и ме попита къде съм живял.
— Южна Родезия — казах.
— Така ли? — рече леля Деб. — Колко интересно. Вашите родители смятат ли да останат там постоянно? — Това беше внимателен опит за социална ориентация.
— И двамата са родени там — отвърнах.
— А ще дойдат ли да ви посетят в Англия? — попита чичо Джордж.
— Майка ми почина, когато бях на десет години. Баща ми би могъл да идва от време на време, но е много зает.
— Много зает с какво? — заинтересува се чичо Джордж.
— Той е търговец — казах, използвайки неопределения отговор, който постоянно давах на този въпрос. „Търговец“ беше общо понятие — покриваше от дребната цаца до това, което всъщност той беше: шеф на най-големия търговски концерн във Федерацията. Нито чичо Джордж, нито леля Деб не бяха задоволени от отговора ми, но не добавих нищо. Това щеше да притесни и разгневи леля Деб, ако ги запознаех с реалното си състояние след лекцията й за жокеите. Във всеки случай не го сторих заради Дейн — той се бе изправил срещу обществения снобизъм на леля Деб, без да има такава защита, която аз можех да използвам, а определено не се смятах за по-добър и ценен човек от него.
Вместо това изказах възхищението си от подредбата на розите по белите стени, което се хареса на леля Деб, но предизвика сардоничен поглед от страна на чичо Джордж.
— Пазим образите на прадедите си в трапезарията — рече той.
— Ще покажа на Алън — стана Кейт — къде ще спи и така нататък.
— С кола ли дойдохте? — попита чичо Джордж. Кимнах. — Тогава помоли Кълберстън — обърна се той към Кейт — да постави колата на господин Йорк в гаража. Нали ще го направиш, скъпа моя?
— Да, чичо Джордж — каза Кейт, като му се усмихна.
Докато отново минавахме през хола, за да си взема куфара от колата, Кейт каза:
— Името на шофьора на чичо Джордж всъщност не е Кълберстън. Казва се Хигинс или нещо такова. Чичо Джордж започна да го нарича Кълберстън, защото играе бридж, и скоро и ние започнахме. Горкият той. Но вече е свикнал. Представяш ли си чичо Джордж да има шофьор — каза Кейт, смеейки се, — който играе бридж.
— А чичо Джордж играе ли?
— Не, той не харесва картите или каквато и да е игра. Казва, че имало твърде много правила. Заявява, че не обича да зубри правила и не иска да се затруднява да ги помни. Мисля, че бриджът с всичките му конвенции би го накарал да откачи. Леля Деб играе доста прилично, но не се интересува много.
Измъкнах пътната си чанта от колата и влязохме обратно вътре.
— Защо не каза на леля Деб, че си аматьор жокей, че си богат и така нататък? — попита Кейт.
— А ти защо не го направи? — попитах я на свой ред. — Преди да дойда.
— Ами аз… хм… защото… — Бях я хванал неподготвена. Не можеше да съчини приличен отговор, затова го казах вместо нея.
— Заради Дейн, нали?
— Да, заради Дейн. — Очевидно й стана неудобно.
— Това напълно ме задоволява — каза тихо. — И те харесвам заради това.
Целунах я по бузата. Тя се разсмя, дръпна се от мен и затича облекчена нагоре по стълбата.
В неделя след обяда — леля Деб особено странно подчертаваше тази дума — получих разрешение да разходя Кейт с колата.
Сутринта леля Деб беше на черква заедно с Кейт и с мен като допълнение. Храмът беше на почти два километра от къщата и Кълберстън ни заведе дотам с един добре лъснат „Даймлер“. По предложение на леля Деб седнах до него. Тя и Кейт се настаниха отзад.
Докато стояхме на алеята, чакайки леля Деб да излезе от къщи, Кейт ми обясни, че чичо Джордж никога не ходи на черква.
— Прекарва повечето време в кабинета си. Това е малко помещение близо до стаята за закуска — каза ми тя. — Говори с всичките си приятели часове наред по телефона и пише трактат или нещо като монография за индианците. Мисля, че излиза само за ядене и за подобни неща.
— Доста тъпо по отношение на леля ти — казах, като се наслаждавах на мартенското слънце, което очертаваше изящната линия на челюстта й и запалваше червеникави отблясъци в черните й ресници.
— О, веднъж седмично я води до града. Там тя си прави прическа, а той преглежда разни неща в библиотеката на Британския музей. После си правят приятен обяд в „Риц“ или в друго подобно място, посещават матине или някоя изложба в следобедните часове. Наистина разнообразна програма — допълни Кейт със закачлива усмивка.
След обяда чичо Джордж ме покани в кабинета си, за да видя това, което наричаше свои „трофеи“. Това беше колекция от предмети, принадлежали на различни примитивни или варварски народи, която, доколкото можах да преценя, би свършила много добра работа на всеки малък музей.
Редици от оръжия заедно с бижута, гърнета и ритуални предмети бяха обозначени и наредени на лавици зад стъклени врати, покриващи три от стените на помещението. Между предметите имаше неща от Централна Африка и Полинезийските острови, от ерата на викингите в Норвегия и от маорите в Нова Зеландия. Интересите на чичо Джордж покриваха цялото земно кълбо.
— Изучавам различните народи подробно — обясни ми той. — След като се пенсионирах, това ме ангажира и го намирам увлекателно. Знаете ли, че на островите Фиджи мъжете имали обичай да охранват добре жените си, като добитък, и после да ги изяждат?
Очите му светнаха и заподозрях, че част от удоволствието, измъквано от примитивните хора, се криеше в съзерцанието на първобитното им насилие. Може би се нуждаеше от духовна противоотрова срещу онези обеди в „Риц“ и матинетата.
— Кой народ изучавате сега? — попитах. — Кейт ми каза нещо за индианците…
Изглежда му стана приятно, че проявявам такъв интерес към неговото хоби.
— Да. Правя преглед на древните народи на двете Америки и северноамериканските индианци бяха последният предмет на изследването ми. Разделът за тях е там.
Той ме заведе до един ъгъл на просторния кабинет. Сбирките от пера, броеници от мъниста, ножове и стрели изглеждаха почти толкова смешни, както и в онези филми за Дивия запад, но не се съмнявах, че предметите са оригинални. А в центъра на колекцията висеше кичур черна коса с някакво избеляло парче от материя, висящо под нея, към което бе прикрепен лаконичен надпис „скалп“.
Обърнах се и изненадах чичо Джордж, който ме наблюдаваше с тайно удоволствие. Той отклони погледа си към шкафа.
— О, да — каза. — Скалпът е истински. Той е само на около сто години.
— Интересно — казах с равен глас.
— Загубих около година със северноамериканските индианци, защото там има много различни племена — продължи той. — Но сега вече работя върху Централна Америка. После ще се заема с южноамериканските, с инките и хората от Огнена земя и така нататък. Не съм учен, разбира се, не съм работил на място, но пиша понякога статии за различни издания. В момента съм зает с една серия за индианците в „Удивителен свят“ — седмично издание за младежите. — Тлъстите му бузи се разтресоха, докато се смееше тихо на това, което трябваше да е изключителна шега. После стегна устни. Розовите гънки от плътта му се поуспокоиха и той закрачи към вратата.
Последвах го и спрях пред голямото, инкрустирано и полирано в черно дъбово бюро, поставено пред прозореца. На него извън двата телефона и сребърна мастилница имаше няколко албума с бледосини корици, надписани „Арапахи“, „Чероки“, „Сиукси“, „Навахо“ и „Мохоук“.
Отделно от това имаше и друга папка, надписана „Маи“, и ръката ме засърбя да я разтворя, защото никога досега не бях чувал за подобно племе. Пухкавите пръсти на чичо Джордж твърдо затиснаха корицата на папката и я затвориха отново.
— Току-що почнах да работя върху този народ — каза той с извинителен тон. — Все още няма какво особено да се види.
— Никога не съм чувал за подобно племе.
— Те са централноамерикански индианци, а не северни — каза той с любезен тон. — Били са астрономи и математици, знаете ли. Много цивилизовани. Намирам ги очарователни. Те са открили обработката на каучука и са го правили на топки далеч преди да е бил известен в Европа. Сега изследвам войните им. Опитвам се да разбера какво са правили с военнопленниците си. Някои от техните фрески показват пленници, молещи за милост.
Спря, очите му бяха втренчени в мен, като ме преценяваше.
— Бихте ли искали да ми помогнете при съпоставянето на данните, които вече съм събрал? — попита той.
— Ами… аз… хъм… — започнах.
— Предположих, че няма да искате — тлъстинките на чичо Джордж отново заиграха. — Несъмнено ще предпочетете да разходите Кейт.
Чудех се как леля Деб ще реагира на подобно предложение, това беше истински дар. И така в три часа аз и Кейт се оказахме близо до големия гараж зад къщата, вече изслушали напътствията на леля Деб да не закъсняваме за чая.
— Помниш ли, че преди седмица ти разказвах за това как умря Бил Дейвидсън? — казах аз, докато помагах на Кейт да отвори вратите на гаража.
— Как бих могла да забравя?
— Случайно да си споменавала за това на някого следващата сутрин? Няма особена причина да си го правила… но все пак много бих искал да знам дали все пак не си споделила с някого.
— Не мога да си спомня — смръщи изящното си носле, — но мисля, че не съм. Разбира се, казах на леля Деб и на чичо Джордж на закуска. Не мога да се сетя за някой друг. Не съм мислила, че това е някаква тайна — гласът й се повиши към края на изречението.
— Не е — отвърнах успокояващо, като притварях обратно вратата. — С какво се занимаваше чичо Джордж, преди да се пенсионира и да се заеме с антропологията?
— Пенсиониран? — каза тя. — О, това е само една от шегите му. Той се е пенсионирал, когато е бил около трийсетгодишен, веднага след като е наследил огромен личен доход от баща си. Вече десетилетия наред той и леля Деб обикалят всеки три години света, като събират всички онези отвратителни реликви, които ти е показал в кабинета си. Какво мислиш за тях?
Не можах да прикрия отвращението си и тя се засмя с думите:
— Аз съм на същото мнение, но никога не го оставям да заподозре това. Много е отдаден на заниманията си.
Гаражът се оказа преустроен обор. Имаше достатъчно много място за четирите коли, подредени в един ред. Едната беше големият „Даймлер“, нова бледожълта кола с гюрук, моят „Лотос“ бе след него и след известно празно пространство бе паркиран стар черен кабриолет осем конски сили — общественият знак за положението им. Всичките, включително и моята, бяха идеално чисти. Кълберстън беше без грешка.
— Използваме старата кола за пазаруване в селото и така нататък — каза ми Кейт. — Тази, кремавата, е моя — прелестна е, нали? Чичо Джордж ми я подари преди година, когато дойдох от Швейцария. Нали е възхитителна? — Тя я потупа с обич.
— Може ли да излезем с твоята вместо с моята, ако нямаш нищо против — предложих. — Ще ми доставиш голямо удоволствие.
Стана й приятно. Тя вдигна гюрука, завърза синя копринена кърпа на главата си и подкара надолу към завоя, а после по пътя към селото.
— Къде да отидем? — попита тя.
— Бих предпочел към Стейнинг — отвърнах.
— Това е странно предпочитание — обади се тя. — Какво ще кажеш за морето?
— Бих искал да се обадя на един фермер в Уошингтън, близо до Стейнинг, за да го разпитам за конския му фургон — казах. И споделих как няколко мъже в един фургон се опитаха насила да изтръгнат от мен обещание да не задавам повече въпроси, свързани със смъртта на Бил.
— Това беше конски фургон, принадлежащ на един фермер в Уошингтън — завърших разказа си. — Искам да го попитам кой е наел фургона му миналата събота.
— Велики боже — каза Кейт. — Каква шегичка.
Тя настъпи педала. Седях отстрани и се наслаждавах на лицето й. Красивият профил, синият шал, развяван от вятъра, една измъкнала се къдрица от косата, играеща върху челото й, топлата червенина на добре очертаните устни. Можеше да стопи сърцето ми.
До Уошингтън имаше двайсетина километра. Влязохме в селото и спряхме, а аз попитах едни деца, връщащи се от неделното училище, къде живее фермерът Лоусън.
— Ей натам — каза по-високото момиченце, като посочи с ръка.
„Ей натам“ се оказа процъфтяваща ферма, солидна стара селска къща и голям нов обор от холандски тип, издигнат зад нея. Кейт спря колата в двора и минахме през една градинска портичка, за да стигнем до дома на стопаните. Неделя следобед не е най-доброто време да потърсиш един фермер, който може би се наслаждаваше на единственото възможно време за излежаване през седмицата, но нямаше как.